Катерене на големи стени - История на бигуол катеренето

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА: За нас е голяма чест, че Джим Бридуел се съгласи да участва в написването на тази книга. Неговите бигуол премеждия надминават тези на всички останали автори. Джим се катери от Златния век на бигуол катеренето и техниките му се използват във всички кътчета на планетата. Изкачвал е някои от най-високите стени при най-екстремни условия. В тази глава Джим описва как са се развивали техниките на катерене и инвентарът. Екипировката ще бъде разгледана по-подробно в следващата глава.

 

Началото на бигуол катеренето, разбира се, е положено в Европа. След покоряването на повечето основни върхове, идва ред на изкачванията по отвесните и надвесени скални стени в Алпите и Доломитите. Те като с магнит привличат любителите на екстремни изживявания. Още през трийсетте години съвременниците на Комичи и Касин атакуват стените в Доломитите със стотици меки железни клинове, много подходящи за кривите цепки и дупките във варовика. Тези клинове остават за следващи изкачвания.

 

През Втората световна война в катеренето има застой. Метал за екипировка не достига и младите катерачи са повикани във войската. През този период обаче се въвеждат някои основни подобрения в екипировката - създадени са найлоновото въже и алуминиевите карабинери. Друго важно изобретение са твърдите стоманени клинове, създадени от Джон Салейт, бащата на американското бигуол катерене. Джон, ковач по професия, изработва клиновете си от осите на колите "Форд". За разлика от меките си предшественици, тези клинове са по-трайни и могат да се използват многократно. За изкачването на дълги турове вече са необходими много по-малко клинове. През 1947 г. Салейт прави първото изкачване в Йосемити, по "Лост ароу чимни" (Lost Arrow Chimney), в свръзка с Акс Нелсън. Вниманието на катерачите се насочва към Америка с добрите й производители на екипировка и идиличните и слънчеви стени.

Тласъкът за производство на катерачен инвентар е даден. Развитието на катеренето по големи стени зависи все повече от подобренията и нововъведенията в екипировката. Инвентарът става все по-лек, клиновете - по-трайни, но това е само началото. Появяват се хром-молибденови клинове и подобрени алуминиеви карабинери. Невъзможни в миналото стени стават достъпни за катерачите.

 

Стабилното време и здравата скала превръщат Йосемити в Мека на бигуол катеренето. Една малка група катерачи маниаци, нарекли себе си "Калифорнийците", започват да практикуват изкуството, наречено бигуол. Скоро свръзка, водена от Роял Робинс, изкачва северозападната стена на Халф Доум. Уорън Хардинг обсажда "Носа" на Ел Капитан. За разлика от бързото, уверено изкачване на Робинс, Хардинг залага на обсадния стил. По маршрута се фиксират множество въжето, докато катерачите се опитват да разгадаят лабиринта на скалата. Широките цепнатини на "Носа" изправят Хардинг пред необичаен проблем. Той използва за осигуровка крака от чугунени печки и така създава предшественика на бонговете. Дългите гладки плочи се преодоляват с анкерни болтове. Три години по-късно Ел Кап е изкачен. За преодоляването на тази недостъпна дотогава стена се съюзяват напреднала технология и невероятна решителност.

Макар че Робинс налага стила на изкачвания с минимален брой клинове, пред бигуол катеренето продължават да стоят големи проблеми. Необходима е система за извличане на огромните товари от храна, вода и екипировка. Инвентарът още е примитивен; необходимо е по-голямо разнообразие от устройства за безбройните комбинации от скални форми. Обсадният стил се превръща в основен метод за изкачване, а трудните участъци се преодоляват с помощта на болтове. Въпреки това през този период са направени много нововъведения в екипировката. След използването на крака от печки за широките цепнатини, Чък Уилтс изобретява пластините за тънките цепки. Интересно, че през всичките тези начални години катерачите в Йосемити упорито отказват да използват метални стълбички и предпочитат шитите от лента.

 

 

Това е Златният век на бигуол катеренето. През този период необходимостта ражда ред изобретения. Скоро Том Фрост изобретява рурповете, за да спре безогледното наковаване с болтове от шейсетте години. Тези къси пластини влизат в слепи, тънки цепки, където не прониква никой друг вид клинове.

По подобен начин липсата на удобни первази и площадки води до създаването на куп остроумни приспособления, улесняващи висенето. Твърдите седалки и хамаците са приети с готовност. След посещение в Европа Роял Робинс разрешава проблема с извличането на багажа. Той използва новосъздадения швейцарски самохват, жумара, по уникален начин.

В комбинация с тежестта на тялото и ролка жумарът може да задържа тежките торби. До средата на шейсетте развитата техника почти слагат край на обсадната тактика. "Норт америкън" (North American Wall), а скоро след това и "Мюир уол" са свидетелства за новия елегантен стил.

По-късно през шейсетте се появяват небесните куки. Те се превръщат в неизменни спътници на бигуол катерачите. В началото за небесни куки се използвали изкривени меки v-образни клинове. Половинсантиметрови алуминиеви пръчици с един удебелен край, които се забивали в предварително пробити дупки, дават началото на сегашните дюбели. Дюбелите издържат само тежестта на тялото, не и динамично падане. Тези приспособления са изпробвани за пръв път при бигуол изкачване на Даун Уол (Down Wall).

През този период скромната катерачна торба се развива от брезентова войнишка мешка във високоусъвършенствано приспособление.

 

Кука от изкривен v-образен клин

 

Този период е свидетел на бум в бигуол изкачванията по целия свят, а също и на революционни нововъведения в екипировката. Бигуол техниките и технологиите променят стила на катерене в отдалечени планински райони. Европейците и американците използват места като Йосемити като тренировъчни обекти за премиери в Аляска, Патагония и Бафинова земя.

Катеренето в Йосемити претърпява промяна. След изкачването на повечето системи от цепнатини, вниманието се насочва към прекъснатите цепнатини и плочите, които се преодоляват с куки и издълбаване на плитки дупки.

Несигурните алуминиеви дюбели скоро са изместени от болтове. Уорън Хардинг изобретява B. A. T. (Basically Absurd Technology, Принципно абсурдна техника) куките. Те се закрепват на ръба на изкуствено пробити дупки. Катерачите започват да си пробиват път с бормашини и тази практика е подложена на ожесточена критика. Такъв е случаят със "Стената на ранната утринна светлина" (Wall of Early Morning Light) на Уорън Хардинг. Прокараният в продължение на 28 дни маршрут е паметник на новаторските техники за определяне на пътя и преминаване. Много негови последователи обаче решават, че по тура има твърде много болтове и при второто изкачване Роял Робинс изважда доста от тях. Когато продължава по-нагоре обаче, Робинс вижда, че маршрутът е истински шедьовър и съжалява, че го е похабил. Така се ражда първото противоречие в катерачната етика - неразрешено и до наши дни.

Появяват се много хромни небесни куки. Айвън Шуинърд отново поема водеща роля. Този новатор започва революцията на заклещващите съоръжения през седемдесетте години. Специално за йосемитските цепки се създават устройства, наречени "стопери" (клеми) и "ексцентрици". Те прекратяват разрастването на грозните белези от многократното забиване и изваждане на клинове. Пазарът скоро е наводнен с всякакви форми и размери, включително невероятните "косъмчета" за съвсем миниатюрни цепки. Така възниква "чистото" или "безклиново" катерене и много популярни маршрути са преминати в този стил.

 

 

Малко след създаването на алуминиевите клеми Бил Форест представя едно още по-опростено съоръжение, "коперхеда". Това дава най-силния тласък на изкуственото катерене след създаването на клиновете. Така на практика е сложен край на трудното забиването на пластини в глухи цепки.

В средата на седемдесетте катерачната технология прави огромен скок със създаването на френдовете. Тези малки (и големи) деца на Грег Лоу правят възможно всичко, от надвесените широки колкото юмрук цепнатини до отделените люспи. Слайдерите, макар и създадени по-рано, са развити в по-функционална форма приблизително по същото време. Слайдерът може да се използва в по-тънки цепки, но не притежава стабилността на противоположните челюсти на френдовете.

Наред със стремежа към изкачване на трудни и опасни изкуствени турове през седемдесетте на мода идват удобствата. Сглобяемото катерачно легло "Клиф дуелинг" на Майк Греъм е удобно гнезденце за пренощуване на стената. То позволява на катерачите да пазят енергията си при екстремните маршрути, лишени от естествени площадки. Изобретен е бивак сакът и удобствата започват да граничат с глезотии.

 

Фигура 5.6 Френд

 

Бигуол катерачите сякаш се превръщат в "разглезени госпожици", лишени от героизма на предишните поколения. В някои отношения това може да е вярно, но същите тези хора покоряват много стени при убийствени метеорологични условия именно благодарение на тези удобства. Изкачванията в Патагония, Пакистан, Бафинова земя и Аляска, някога граничили с лудост, се превръщат във възможна перспектива. Катерачите стъпват на Фицрой, Серо Торе, Транго Тауър, Ули Биахо, Асгард и Маунт Тор.

 

Какво още, ще попиташ, може да се прибави към този куп джунджурии? Не много, но човекът, също като природата, не търпи празно пространство и затова към набора от джаджи, смятани за абсолютно необходими за едно голямо изкачване, се прибавят още няколко изобретения. Създават се устройства с все по-малки и по-големи размери. Възникват микрофрендовете, а също и наистина едри заклещващи се съоръжения. "Големият брат", снабдено със силни пружини тръбовидно приспособление, превръща широките цепнатини и тесните камини в приятно забавление за не особено способните в свободното катерене. Други полезни нововъведения са "птичите човки", създадени от "А5 адвенчърс". Те са нещо средно между рурпове и небесни куки. По също време се появява "маймунската лапа", слайдер, също създаден от "А5". Това може би е най-разумното им изобретение. "Йейтс" създава две устройства от лента: осигурителна лента за самохвати с променлива дължина и абсорбер на удара за слаби осигуровки.

Възможностите за премиери в често посещаваните райони стават ограничени и туровете започват да се пресичат или да използват части от други маршрути. Далечните кътчета на планетата мамят катерачите с неизползвани възможности. Осъществяват се важни изкачвания на Балторо в Пакистан, по огромните стени на Бафинова земя, в Индия и по брулените от ветровете игли на Патагония.

 

С популяризирането на катеренето в светилището на бигуол елита навлизат все повече ентусиасти. По стените се тълпят все повече хора. Много от читателите на тази книга ще бъдат запленени от тайнствата на големите стени. Междувременно авангардът усъвършенства уменията си, за да проникне зад границата на възможното при враждебни условия, на големи надморски височини и в затънтени кътчета на планетата. Някои стари техники ще бъдат забравени. Разнообразните нови съоръжения вече не са просто полезни, а необходими. Сложни джаджи ще заместят находчивостта и способността за оцеляване.

 

Интересно е в този исторически преглед да видим промените в степените за трудност на изкуствените пасажи и начините на определянето им. В Америка, преди приемането на европейската система от А1 до А5, се използвала десетична таблица, подобна на тази, за определяне трудността на свободните пасажи. Категория 6.0 била най-лесна, а най-трудната - 6.9. Тази система била безсмислено сложна и европейската се приела веднага.

Отначало с А1 се означавала хубава и лесна за оборудване цепка. А2 било хубава, но трудна за оборудване и преодоляване цепка. А3 включвало трудно поставяне на осигуровки, неспособни да издържат динамичен удар. В горната част на скалата А4 и А5 били малко неясни понятия. А4 означавало три изкуствени опори, способни да издържат само тежестта на катерача, но не и падане, но за дефиницията на А5 нямало установено мнение. Съществували две определения. Едното било, че А5 са няколко последователни пасажа от А4, а другото - че са необходими две осигуровки заедно, за да издържат тежестта на катерача. Отначало с предпочитание се приемало първото. Около 1974 година обаче се появило ново определение - че А5 означава възможно падане от 30 метра.

Това отворило кутийката на Пандора. Някои самомнителни експерти определили А5 като възможно 40-50-метрово падане, а А5+ като възможно смъртоносно падане. Тази система за определяне на трудността с абсурдна, защото някой трябва да умре, за да се каже от каква степен на сложност е пасажът.

В края на осемдесетте години, в отговор на извратеното степенуване при трудността на изкуствените пасажи се предлага обща, опростена и хумористична система със съкращения: N.B.D. (No Big Deal), означаващо "Лесна работа", е за лесните изкуствени пасажи; N.T.B. (No Too Bad), "Не много лошо", е за средните степени на трудност; P.D.H. (Pretty Darn Hard), "Доста гадно", е за трудните изкуствени пасажи. Макар че тази система дава представа за всичко, което е нужно да се знае за трудността, тя не говори за сериозността на цялото въже. Затова към тази класификация е прибавена и степента R.H.U. (Real Heads Up), "Истински главозамайващо".

Тази система, макар и малко дръзка, все пак изглеждала практична и разбираема. Оказало се обаче, че не е така. При първия опитен маршрут с използването й, втората свръзка, несигурна в новите понятия, се върнала към определенията от А1 до А4. Това, разбира се, обезсмисля цялото начинание.

Бележка на редактора: Толкова за C.R.S. (Casual Rating System), "Нестандартната система за оценяване".

---

Към "Катерене на големи стени" - съдържание