Майк Страсман

- Фиксирам!
- Ще дърпам!
- Дърпай!
- Дърпам!

Извличам 100 килограма вода, храна, инвентар и бира на Сърповидния перваз на Ел Кап. Здрачава се. Лястовичките се гонят под тъмнеещото небе. Цвърчат, сякаш се присмиват на изтощението ми. Използвам тялото си за противотежест на полиспаста. При всяко дърпане торбата се премества с няколко сантиметра. Виси на обърнат жумар. Изправям се и повтарям същото движение.

Това е първият ми тур на Ел Кап. "Носът". Халф Доум и Калъм са зад мен. Свръзката ми, Спрейг, е инженер от Сиатъл. Почти не се познаваме. Събрахме се, след като прочетох обявата му в един алпийски магазин в Сиатъл.

Понякога това е единственият начин да си намериш свръзка. Чувстваш, че ти е дошло времето, но всички около теб са или твърде неопитни, или вече са се катерили на Големия дувар. След като обсъдихме стратегията си, аз установих, че Спрейг има опит приблизително колкото мен, веселяк е и умее да мисли. Допаднахме си. И двамата се чувствахме готови.

Разказвам това, за да ви дам представа какво можете да очаквате при първото си изкачване на Ел Капитан. "Носът" е най-подходящият маршрут за тази цел. Цепнатините, простиращи се по цялата му дължина, дават възможности за добра осигуровка. Човек може да се съсредоточи само върху катеренето, без да се тревожи за опасностите. На "Носа" има много подходящи площадки за бивак. Това позволява да се катериш по-бавно. Притежава също така екипиран рапелен път, който е удобна възможност за спасяване при нещастен случай или лошо време. Освен това е върхът. Най-дългият маршрут, който си правил. Хиляда метра забавления.

Планирахме да изкачим "Носа" за пет дни, колкото е средното време за преодоляване на маршрута. Един познат, който наскоро го беше катерил, поправи схемата и ни даде съвети: Да включваме въжетата заедно на цепките Стоувлег (Stoveleg Cracks). На Кралското залюляване (King Swing) да се спускаме колкото се може по-ниско. Съветът му ни послужи, но имаше още много да учим.

Докато Спрейг се изкачваше, за да дойде при мен на Сърповидния перваз (Sickle Ledge), аз си отворих една бира и зачаках. Бяхме си разпределили едно кашонче с шест кутии по една за първите три нощи и никаква за четвъртата, когато би трябвало да сме най-обезводнени. Планирането бе много важно, дори по отношение на бирата.

Извадихме спалните чували от горния край на торбата, измъкнахме една трилитрова туба отдолу и свалихме шалтетата от двете страни. Докато бавно дъвчехме пилешкото, купено от селото точно преди да тръгнем, над Халф Доум се появиха звезди.

Преди да си легна, свалих контактните си лещи. Това бе първата ми грешка. Когато едната леща беше на пръста ми, подухна ветрец и я събори. До края на изкачването щях да виждам само с едното око.

На следващия ден, когато се събудихме опаковани в чувалите, слънцето вече осветяваше върха на стената. Докато организирах първата площадка, первазът се окъпа с ярка светлина. Спрейг извлече багажа по "Четворката", най-лесният пасаж по целия маршрут.

Чувствахме се изпълнени с енергия. След цяло лято активно катерене и двамата бяхме уверени в способностите си и с оптимизъм гледахме на онова, което ни предстоеше. Спрейг организира първия пандюл, спусна се и се залюля. Хвана цепнатината още при първия опит. Докато правеше следващата площадка, на Сърповидния перваз излезе друг катерач. След нас се катереше друга свръзка.

- Тръгвай!

Започнах да се катеря към мястото на пандюла. На перваза вече имаше четирима катерачи и двама от тях започваха да водят "Четворката". Чувствах, че ми дишат във врата. Закачих се в началото на пандюла се и извиках на Спрейг да ме фиксира, за да се залюлея.

- Няма ли да се спуснеш? - попита той.

Погледнах двамата катерачи, напредващи бързо след мен.

- Не - извиках. - Ще пробвам така.

Откачих се от началото на пандюла и се залюлях силно. Изведнъж полетях към един винкел, който не бях забелязал. С тази скорост направо щях да се размажа в него. Изпънах крака напред и се подготвих за сблъсъка. Ударих се силно, коленете ми поеха натоварването и спрях.

Спрейг ме гледаше разтревожено:

- Добре ли си?

- Да... - измърморих.

Целият треперех, бях си изкарал въздуха. Коленете ме боляха. Спрейг вероятно вече се чудеше дали не е сбъркал, като ме е избрал за свръзка.

Втора грешка: Винаги се спускай достатъчно, когато следва пандюл, и не се притеснявай, ако някой те настигне. По-добре се забави и направи нещата както трябва, отколкото да допуснеш грешка, която може да ти струва живота.

За голяма изненада не бях пострадал. Бях малко уплашен, но това не ми попречи да водя пандюла към цепките Стоувлег. Този пасаж е истинско забавление. След залюляването не трябва да докопаш хватка, а да заклещиш длан. Най-съвършеното заклещване на света в най-красивата цепка, която си виждал.

Когато Спрейг се спусна и се канеше да се залюлее. Катерачите зад нас бяха на предишния пандюл. За нула време на площадката се събрахме шестима души. Имаше смисъл да не си пречим и с общи усилия да достигнем следващия бивак.

За жалост четиримата катерачи зад нас бяха немци и не разбираха и дума английски. Някои термини бяха подобни. "Хаул" за теглене, "клетер" за катерене и "биир" за бира. Дайте да "клетерваме" и да "хаулваме" по вашите въжета, пък после ще ви дадем "биир". Тази нощ си устроихме добър бивак, но за жалост пропуснахме най-красивия свободен пасаж на "Носа", цепките Стоувлег.

Скоро разбрахме каква е тактиката на немците. Волфганг беше шефът. Той вземаше всички решения. Ханс водеше. Той оставяше много малко осигуровки. Другите двама, Фриц и Лудвиг, само теглеха. В тази странна йерархия последните двама катерачи трябваше да работят за правото си да се изкачат по стената. Може би някой друг път щяха да водят или да организират собствени експедиции. Стилът им на изкачване беше забележително ефикасен. Двамата водачи фиксираха въжетата за дърпачите. Тъй като бяха освободени от допълнително физическо натоварване, водачите се катереха доста бързо.

Следващата сутрин мина без сериозни произшествия. Изкачихме се по стълбата от болтове до Ботуша, удивителната цепнатина, отделяща Люспата на ботуша (Boot Flake) от стената, и достигнахме Кралското залюляване. Там обаче направих глупост. Вместо да спусна торбата с багажа, я залюлях направо. Тя направи 30-метрово свободно падане, реализира динамичен удар и чак тогава се залюля. Макар че не й се случи нищо, това е много опасна практика. Когато увисне на въжето, торбата прави голямо динамично натоварване на закрепванията. Освен това има опасност да се разпори и да посипе скъпоценната храна и вода върху долните свръзки.

Кралското залюляване е двоен пандюл и ние го преодоляхме добре. На този пасаж обаче вторият попада в особена ситуация. Втората част от пандюла се прави на стар скален клин, оставен преди повече от трийсет години от Уорън Хардинг при премиерата. За да реализираш това залюляване, трябва да увиснеш на клина и да се развържеш от въжето, за да го прибереш от предишния пандюл. Налага се да останеш на 500 метра над земята, закачен само на този ръжделник. В този случай винаги се осигурявай допълнително, като се привържеш към другия край на въжето. Въпреки тази мярка, ако старият клин се извади, ще последваш полета на нашата торба.

Когато наближихме следващия бивак, Лагер IV, установихме, че скалата е омазана с изпражнения и засъхнала урина. Бях толкова отвратен, че използвах небесна кука и стълбички, вместо да изкача свободно въжето с категория на трудност 5.9 (около VI UIAA). На стената и дума не може да става за миене. Дори съвременният начин за ходене по нужда в хартиен плик, който после се хвърля от скалата, се отразява пагубно на пейзажа. Земята под Ел Кап и первазите по туровете са минирани с такива неприятни изненади. При тази посещаемост на стената, съветвам всички да си изнасят изпражненията. Вземете малка пластмасова кофа с гасена вар. Тази идея обаче не се приема добре от повечето бигуол катерачи, с които съм разговарял. Всеки иска торбата му да олеква в хода на изкачването. Освен това има опасност съдържанието на кофата да се разлее вътре. Тъй като обаче все повече катерачи тръгват по големите стени, скоро трябва да се намери екологично съобразено решение.

На Лагер IV установихме, че мястото вече е заето от други катерачи. Една свръзка испанци, които бяха направили премиера, свързваща се с "Носа". Лагер IV едва стига за двама души.

- Но проблема - казаха те и се спуснаха по фиксираните си въжета.

Прекараха нощта на една широка площадка на 50 метра под Лагер IV, докато ние се гушехме на тесния перваз.

От наблюдателницата си се наслаждавахме на хоризонтален изгрев на луната. Стената се озари от лъчите й. Беше толкова ярка, че имахме чувството, че можем да продължим да се катерим. Умората ни надви и скоро заспахме, увиснали на повече от 650 метра над земята.

На следващата сутрин се събудихме от радио смущения и оживен спор на испански. Тези катерачи имаха уокитокита за комуникация със земята и бяха оставили фиксирани въжета по целия си маршрут. Премиерата им, Средиземноморският тур (Mediterrane), бе прокаран с обсадна тактика, също като "Носа". Това намалява усещането за приключение, защото, ако се наложи, катерачите могат да слязат за броени часове. Според слуховете испанците са слизали доста често и за завършването на маршрута им е отишло цяло лято. В сравнение със самотните изкачвания на Ел Кап, това е като екскурзионно летуване.

Тръгнахме надъхани към Големия таван (Great Roof), един от най-удивителните пасажи на тура. На него катерачът трябва да се включва само с карабинер за осигуровките, вместо да се придвижва с жумар по хоризонталното въже (това е опасно, защото при натоварване надолу, въжето може да излезе от самохвата). Спрейг сметна и това за опасно, защото през всяка фиксирана осигуровка бяха омотани стотици стари ленти и прусеци. Някои от тях се късаха лесно. Аз му се присмях, защото го осигурявах надеждно.

Спрейг изводи Палачинката (Pancake Flake), поредния красив пасаж по една скална люспа, а аз получих трудното изкуствено въже над него. Въжето започва с 5 метра А4, след което идва гадна отваряща се цепка. Пъхнах наполовина една клема и увиснах на нея, за да сложа следващата осигуровка. Изведнъж тя излезе и аз паднах, ударих се в Спрейг и увиснах във въздуха. Обърнах се с главата надолу и вече се чудех дали свръзката ми ще ме задържи.

Спрях рязко; земята лежеше на разстояние три пъти колкото височината на "Емпайър стейт билдинг". Спрейг ми изкрещя. Аз също закрещях:

- Държиш ли? Държиш ли?

- Разбира се, че те държа. Как иначе си още жив? Идвай бързо!

Хванах се за ключовия пасаж на Палачинката с трудност 5.11 (около VIII UIAA) и бързо се качих на дюлфер на перваза. Въжето бе ожулило ръката на Спрейг.

Спряхме. Трябваше да преодолеем уплахата.

Да се успокоим.

Прекалено залисани в катеренето, ние не внимавахме какво правим. Бях допуснал грешка, че не се бях осигурил веднага след площадката, а Спрейг не беше забелязал.

Адреналинът проясни съзнанието ни, направи ни по-внимателни.

Над нас се издигаха горните винкели. Прекрасно място. Гладки скални стени, събрани под прав ъгъл. Сякаш се катериш в сърцето на диамант. Сякаш си се слял със скалата. Всяко движение, всяка осигуровка е като висше прозрение. Възхитени и нащрек, продължихме към Лагер VI.

Нямаше повече грешки. На Лагер VI ни задминаха едни французи. Позволихме им да се изкатерят по фиксираното ни въже при условие, че и ни върнат жеста по-нагоре. Когато излязохме на Лагер VI, осъзнахме колко надвесени са горните винкели. Откачих се от осигуровката и се залюлях шест-седем метра над пропастта. Така увиснал със въздуха, исках да се насладя на последните часове на това изкачване.

Последното въже е изкуствено на болтове, забити в ранните часове на утрото от Уорън Хардинг. Някои липсват и се налага да правиш изключително дълги движения със стълбичките. Ако излезе някой и нямаш резервни за забиване, няма да можеш да продължиш. Ние не носехме болтове.

Стотици катерачи бяха минали преди нас, а след нас ще минат хиляди. Всеки е изпитал усещането за голямо постижение, когато се е изкачил на върха. Този маршрут е истинска перла на Йосемити. Несравнимо изкачване. Тръгнахме надолу мълчаливо, замислени над изживяното през тези пет дни.

Здрачаваше се и затова решихме да слезем по пътеката през Йосемити Фолс, вместо да рискуваме по рапелния път по Източния ръб. Вървяхме смълчани, изпълнени със страхопочитание. Оставаха ни още много маршрути за изкачване, вероятно щяхме да допуснем още много грешки. Следващия път преживяването щеше да е още по-страхотно.


Към "Катерене на големи стени" - съдържание