1911.2009
Предстои второ издание на книгата “Планини и хора” на Стефан Попов* – една от най-големите фигури в българското планинарство и най-уважаваният по света български интелектуалец. Това е поклон пред неговото и на следовниците му Дело.
Предлагаме ви откъс от главата “Същност и смисъл на планинарството”:
И ако днес ние питаме за някакъв смисъл на планинарството, имаме и можем да имаме само един отговор:
Безразлично дали съзнателно или безсъзнателно, в своето бягство от цивилизацията на града машинизираното човечество търси да намери простор за крилете на своя възкръснал дух, който отрича отново разума като единствено основание на живота и творчеството на материята, а търси да ни възвиси над чисто физическата проблематика на ежедневния живот и да ни отправи към един свят на абсолютна вяра, на абсолютна красота, един свят може би на страданието, но на истинския празник за достойния за духовното наследство на вековете човек, с което да замени безотговорното доволство и материално задоволяване на нашата физика с проблематиката и търсенето на нашия дух. Това е пътят към едно ново щастие за отделния човек и за цялото човечество, което - колкото и да го получава в неделни или ваканционни дози - е достатъчно, за да върне равновесието на неговото духовно съществуване и да направи неизбежния живот в града поносим.
И ако ние търсим непосредствената причина за появяването на планинарството тъкмо в нашите години, трябва да признаем, че то се появи като органична реакция срещу един прояден от рационализма и материализма живот, който иска да заздрави наново, връщайки му притежанията и вътрешната радост на неговия дух, който ни кара да забравяме и пренебрегваме материалната обстановка на града и се унасяме в красотата и съвършенството на планинския мир, от където черпим духовно здраве и щастие.
Така, като отличителен белег на съвременната култура, планинарството е спонтанният протест на едно оковано човечество, което отново жадува свободата на мисълта и делото и е един смел опит да се възкресят нравствените и духовни сили на отделните човеци и с това да се спаси собствената ни култура от упадъка, на който идейното съдържание на миналия век я бе осъдил.
Прозвучалото преди повече от столетие възклицание на Русо: “Назад към природата!” бе едно гениално предвиждане на стръмния път, който ще трябва да извърви човешката мисъл, за да почувства- изкачила се на върха на своята мощ - собственото си безсилие и да потърси отново срещата с обграждащия я планински свят, за да възкреси в него своите сили и смисъла на своето съществувание.
И когато трябва да определим вътрешната цел на планинарството като движение и като масова проява, ние ще трябва да установим, че такава има тя определена от общия ход на човешката култура, която трябваше отново да бъде върната към своите задачи и своите възможности, на които предния век бе наистина изневерил ; и в такава смисъл планинарството действително се издигна пред очите като естествен, a затова безстрашен опит на човечеството да напусне останката на един разрушен свят и да се отправи към един нов мир и един нов живот, действително достойни за наследената от вековете култура на Европа. Изменяйки смисъла на неговата дейност и изменяйки неговия светоглед, планинарството изменя и стила на живота за всеки отделен човек и така пред нас израства новият борец за простори и подвизи, увлечен във вековната традиция за завладяване и превъзмогване - материално и духовно - на обграждащия го свят. И затова днес планинарството съдържа в себе си елементите на миналото - опознаването и завладяването, науката и борбата - заедно с новото прозрение, до което стига възмогналият се дух на човека: прозирането в селенията на висшето знание и висшия смисъл. В края на краищата планинарството не е нищо освен вдъхновеният поход към установяването на едно трайно и могъщо владичество не само на нашата материя, но и на нашия дух.
Всеки от нас е участник в този поход, който - исторически преценен - мъчно се подава рационално категоризиране по системата на конгресни решения, но който е похода към ирационалното, към надчовешкото, или както ние го наричаме, божественото, към поляните, където цъфти синьото цвете на романтиката, походът - който е само едно бягство от нашето “аз”и който ни води към едно друго “аз”на отново намерената личност, нейния възкръснал дух и към смисъла на всякакъв живот. Затова в планината има един принцип, който осветява нашата борба - принципът “позволено е всичко, което можем ". Да, наистина, позволено е това, до което ще смее да посегне нашият дух, защото там в планината, той е единствената мярка за това, което можем.
Мнозина са, които ще отричат така формулирания смисъл на планинарството, излизайки от еженеделната привичка за чист въздух и весело прекарване в планината, или - израснали до по-висша степен на тълкуване и определяне - ще търсят да му предадат някакъв материален смисъл, който да му служи като законна легитимация пред обществото: да го “оправдава” срещу обвиненията за безсмисленост, които щедро се сипят срещу него.
Те не ще имат право.
При един друг случай аз бях опитал да дефинирам планинарството като “осъществен, волеви и целеосъзнат стремеж на човека към планинския свят, за да измени в неговата обстановка своята личност, приближавайки я и сливайки я с планината като дух и материя". Наистина, възможно е този стремеж да бъде безсмислен и неговата същност да е една илюзия; това обаче, ние не ще оставим да ни бъде казано от философите на филистерството, от ония, чиито следи в живота се губят в пепелта на бездушната материя.
Това ще можем да си го кажем само ние, планинарите, които носим действително един нов свят в себе си, онзи свят, в който въобще всеки въпрос за смисъла става безсмислен.
---------------------------
*Стефан Попов (24 януари 1906 г., Русе - 20 октомври 1989 г., Мюнхен) - един от най-забележителните българи, инициатор за създаването Българския планински клуб, смятан за начало на организирания алпинизъм у нас, и негов първи председател. Човек с необикновена съдба, той един от неколцината български интелектуалци, получили световно признание.
В годините на своята младост той е редактор на списанията “Млад турист”и “Български турист”, както и на Годишниците на Българския алпийски клуб. Организатор е на първите организирани излизания на членове на Юношеския туристически съюз в Алпите.
След 1930 г. основава и ръководи движението “Млада България”. Председателства Международната студентска лига за ново устройство на Европа. По време на Втората световна война е на дипломатическа работа. След края й живее в изгнание. Той е един основателите на Българската редакция на Радио “Свободна Европа”. Написва редица произведения, които му носят световна слава на философ, публицист и политически мислител. Между тях са: “Der Wille zur Gestadt”(“Воля за облик”, 1970, Verlag Anton Hain KG, Meisenheim am Glan), “Am Ende aller Illusionen. Der europäische Kultur pessimismus”(“Краят на всички илюзии. Европейският културен песимизъм”, 1982, Verlag Wissenschaft und Politik, Berend von Notbbek, Kőln), “Безсъници”(1992, ИК “Летописи”), “Българската идея”(1994, ИК “Летописи”), “Идеята за Европа през вековете”(1999, ЕТ “Юлиана-М”).
Стефан Попов е основен представител на национално-консервативното течение сред българската политическа емиграция след 1944 г. Според мнението на специалисти той е единственият български философ на историята. Умира в Мюнхен на 20 октомври 1989 г., броени дни преди демократичните промени в България, която е най-близо до сърцето му в годините на емиграция.
Примери, като този на Стефан Попов, се следват много трудно. Все пак си струва да се опита…
Предлагаме ви откъс от главата “Същност и смисъл на планинарството”:
И ако днес ние питаме за някакъв смисъл на планинарството, имаме и можем да имаме само един отговор:
Безразлично дали съзнателно или безсъзнателно, в своето бягство от цивилизацията на града машинизираното човечество търси да намери простор за крилете на своя възкръснал дух, който отрича отново разума като единствено основание на живота и творчеството на материята, а търси да ни възвиси над чисто физическата проблематика на ежедневния живот и да ни отправи към един свят на абсолютна вяра, на абсолютна красота, един свят може би на страданието, но на истинския празник за достойния за духовното наследство на вековете човек, с което да замени безотговорното доволство и материално задоволяване на нашата физика с проблематиката и търсенето на нашия дух. Това е пътят към едно ново щастие за отделния човек и за цялото човечество, което - колкото и да го получава в неделни или ваканционни дози - е достатъчно, за да върне равновесието на неговото духовно съществуване и да направи неизбежния живот в града поносим.
И ако ние търсим непосредствената причина за появяването на планинарството тъкмо в нашите години, трябва да признаем, че то се появи като органична реакция срещу един прояден от рационализма и материализма живот, който иска да заздрави наново, връщайки му притежанията и вътрешната радост на неговия дух, който ни кара да забравяме и пренебрегваме материалната обстановка на града и се унасяме в красотата и съвършенството на планинския мир, от където черпим духовно здраве и щастие.
Така, като отличителен белег на съвременната култура, планинарството е спонтанният протест на едно оковано човечество, което отново жадува свободата на мисълта и делото и е един смел опит да се възкресят нравствените и духовни сили на отделните човеци и с това да се спаси собствената ни култура от упадъка, на който идейното съдържание на миналия век я бе осъдил.
Прозвучалото преди повече от столетие възклицание на Русо: “Назад към природата!” бе едно гениално предвиждане на стръмния път, който ще трябва да извърви човешката мисъл, за да почувства- изкачила се на върха на своята мощ - собственото си безсилие и да потърси отново срещата с обграждащия я планински свят, за да възкреси в него своите сили и смисъла на своето съществувание.
И когато трябва да определим вътрешната цел на планинарството като движение и като масова проява, ние ще трябва да установим, че такава има тя определена от общия ход на човешката култура, която трябваше отново да бъде върната към своите задачи и своите възможности, на които предния век бе наистина изневерил ; и в такава смисъл планинарството действително се издигна пред очите като естествен, a затова безстрашен опит на човечеството да напусне останката на един разрушен свят и да се отправи към един нов мир и един нов живот, действително достойни за наследената от вековете култура на Европа. Изменяйки смисъла на неговата дейност и изменяйки неговия светоглед, планинарството изменя и стила на живота за всеки отделен човек и така пред нас израства новият борец за простори и подвизи, увлечен във вековната традиция за завладяване и превъзмогване - материално и духовно - на обграждащия го свят. И затова днес планинарството съдържа в себе си елементите на миналото - опознаването и завладяването, науката и борбата - заедно с новото прозрение, до което стига възмогналият се дух на човека: прозирането в селенията на висшето знание и висшия смисъл. В края на краищата планинарството не е нищо освен вдъхновеният поход към установяването на едно трайно и могъщо владичество не само на нашата материя, но и на нашия дух.
Всеки от нас е участник в този поход, който - исторически преценен - мъчно се подава рационално категоризиране по системата на конгресни решения, но който е похода към ирационалното, към надчовешкото, или както ние го наричаме, божественото, към поляните, където цъфти синьото цвете на романтиката, походът - който е само едно бягство от нашето “аз”и който ни води към едно друго “аз”на отново намерената личност, нейния възкръснал дух и към смисъла на всякакъв живот. Затова в планината има един принцип, който осветява нашата борба - принципът “позволено е всичко, което можем ". Да, наистина, позволено е това, до което ще смее да посегне нашият дух, защото там в планината, той е единствената мярка за това, което можем.
Мнозина са, които ще отричат така формулирания смисъл на планинарството, излизайки от еженеделната привичка за чист въздух и весело прекарване в планината, или - израснали до по-висша степен на тълкуване и определяне - ще търсят да му предадат някакъв материален смисъл, който да му служи като законна легитимация пред обществото: да го “оправдава” срещу обвиненията за безсмисленост, които щедро се сипят срещу него.
Те не ще имат право.
При един друг случай аз бях опитал да дефинирам планинарството като “осъществен, волеви и целеосъзнат стремеж на човека към планинския свят, за да измени в неговата обстановка своята личност, приближавайки я и сливайки я с планината като дух и материя". Наистина, възможно е този стремеж да бъде безсмислен и неговата същност да е една илюзия; това обаче, ние не ще оставим да ни бъде казано от философите на филистерството, от ония, чиито следи в живота се губят в пепелта на бездушната материя.
Това ще можем да си го кажем само ние, планинарите, които носим действително един нов свят в себе си, онзи свят, в който въобще всеки въпрос за смисъла става безсмислен.
---------------------------
*Стефан Попов (24 януари 1906 г., Русе - 20 октомври 1989 г., Мюнхен) - един от най-забележителните българи, инициатор за създаването Българския планински клуб, смятан за начало на организирания алпинизъм у нас, и негов първи председател. Човек с необикновена съдба, той един от неколцината български интелектуалци, получили световно признание.
В годините на своята младост той е редактор на списанията “Млад турист”и “Български турист”, както и на Годишниците на Българския алпийски клуб. Организатор е на първите организирани излизания на членове на Юношеския туристически съюз в Алпите.
След 1930 г. основава и ръководи движението “Млада България”. Председателства Международната студентска лига за ново устройство на Европа. По време на Втората световна война е на дипломатическа работа. След края й живее в изгнание. Той е един основателите на Българската редакция на Радио “Свободна Европа”. Написва редица произведения, които му носят световна слава на философ, публицист и политически мислител. Между тях са: “Der Wille zur Gestadt”(“Воля за облик”, 1970, Verlag Anton Hain KG, Meisenheim am Glan), “Am Ende aller Illusionen. Der europäische Kultur pessimismus”(“Краят на всички илюзии. Европейският културен песимизъм”, 1982, Verlag Wissenschaft und Politik, Berend von Notbbek, Kőln), “Безсъници”(1992, ИК “Летописи”), “Българската идея”(1994, ИК “Летописи”), “Идеята за Европа през вековете”(1999, ЕТ “Юлиана-М”).
Стефан Попов е основен представител на национално-консервативното течение сред българската политическа емиграция след 1944 г. Според мнението на специалисти той е единственият български философ на историята. Умира в Мюнхен на 20 октомври 1989 г., броени дни преди демократичните промени в България, която е най-близо до сърцето му в годините на емиграция.
Примери, като този на Стефан Попов, се следват много трудно. Все пак си струва да се опита…
Добави коментар