Винаги става така. Някой се обажда и пита: “Знаеш ли, че ...?” Естествено, най-често не знам. Но когато научавам, разбирам, че част от моя свят е рухнал. Всъщност, в този случай знаех за станалото на Арапя, когато двама душа се хвърлят в бурните талази, за да спасяват други двама – баща и син.


Синът е изваден на брега невредим и двамата спасители отново влизат в побеснялото море, за да помогнат на бащата. И никой от тримата не се връща...

Пиша тези хаотични бележки с преклонение пред паметта и на тримата, но главно заради Грабчо (мисля, че така е известен на много повече хора, отколкото с името и фамилията си Димитър Ламбов). И пак ще кажа – няма нищо по-страшно от това да говориш и пишеш за приятелите си в минало време...

В този случай определението “мъжко момче” не е баналност. Беше минал през пещернячеството, алпинизма, летенето и – понеже старата любов ръжда не хваща – периодически се връщаше към тях . Обичаше мощните и бързи мотоциклети. Бе сред основателите на АРАС – Асоциацията на работещите по алпийски способ.

Но това, което винаги ме поразяваше у него, беше невероятният му градивен потенциал, толкова подчертаното съзидателно начало. Притежаваше рядък мениджърски талант и способност да дава живот и развитие на всичко, до което се докосва. Това му позволи, край заниманията с най-различни екстремни спортове, да изгради (в нашата рядко просташка, деградирала и пошла действителност) образцов бизнес в толкова труден бранш като рекламата.

И винаги беше готов да помогне с каквото може. Спонсорираше състезания и културни прояви, винаги удряше по едно приятелско рамо – когато трябва.

Отиде си от този грешен свят на 44 години. Мисля, че нито секунда не се е колебал да се хвърли в морето, за да помогне на нуждаещите се. Най-трудното нещо на този свят е да останеш Човек – дори пред лицето на най-големите изпитания. Грабчо го можеше. И го доказа за пореден път.

Почивай в мир, Приятелю!
Плача с тебе, Светле.

Петър Атанасов