Има места на земята, които човек трябва да посети. Приказни кътчета, останали съхранени от цивилизацията, където тишината и природа те карат да затаиш дъх, където ти се иска да погалиш скалите и трябва да си достатъчно трениран за да може да се изкачиш по тях.

На пук на всички суеверия и най-вече защото на тази дата самолетният билет беше 100 евро по-евтин, на 13 март, петък, излетях от София през Истамбул и Дубай за Сидни. Там на летището се срещнахме с Мина, която в момента живее и катери във Варшава. Така започна нашата три седмична катерачна ваканция.

Австралия е открита от европейците към края на XVII век. Сто години по-късно Капитан Кук я обявява за британска колония. Тя е по-голяма от Стария континент и населението й е към 20 млн. Във вътрешността има огромни пустинни територии без никакви градове. Усещането за пространството и особено за начините на неговото цивилизоване е различно. Сидни е разположен на брега на Тихия океан и е столицата на австралийския щат Нов Южен Уелс, както и най-големият град в Австралия, основан през 1778 г. Често е обявяван за един от най-красивите градове в света. Скулптурната каскада на операта с блестящи бели ветрила на ръба на залива, която сякаш плува в пристанището, е една от емблематичните сгради на ХХ век. Архитектът й Йорт Утсон посвещава 9 години от живота си за проектирането й. Строежът започва през март 1959 г. През 1966 г. датчанинът напуска шумно, след като няколко подкрепяни от правителството архитекти решават да променят проектирания интериор, за да спестят пари. Седем години след това операта се завършва, а сумата за нейното изграждане надхвърля 14 пъти планирания бюджет. Утсон така и не отива в Сидни да види завършеното си творение.

Операта в Сидни
 
Австралийското катерене

Австралийското катерене, което сега е известно като "приключенско" или "традиционно", е продукт на много различни влияния и има своя собствена история. След края на 1970 г., когато спортно катерене постепенно започва да избутва традиционното, правилата на поколения алпинисти се променят заедно с техническият прогрес. Максимата на алпиниста „Водача никога не пада”, трябвало да даде път на трудните изкачвания по осигурени маршрути. Тревожна започва да става популярността на катеренето, многото хора по скалите и тяхното въздействие върху околната среда. Това довело до абсолютна забрана за катерене в частните земи из цяла Австралия, както и достъпа до „Трите сестри” в Нов Южен Уелс и Crookneck в Куинсланд.

Ръкавицата е хвърлена. Много катерачни обекти били застрашени от затваряне и катерачните клубове се принудили да се присъединят към нарастваща загриженост за околната среда. Днес в Австралия има над 35 000 маршрута, като 75% от тях са традиционни. Морков болтовете (carrot bolts)** са част от историята на катеренето в Австралия. Те са почти невидими и се използват и до днес. Правенето на нови маршрути е забранено, без предварителното съгласуване с местните. Австралийската система за категоризация е измислена от John Ewbank през 1976 г. Роден в Англия, той се занимава с катерене от малък. Стотици негови маршрути в цяла Австралия са класика и днес. За преодоляване на проблемите с английската система за категоризиране и американската ограничена до 5.9 тогава, Ewbank предлага нова отворена система, покриваща диапазона от 1 до 34 (в момента). Този подход за категоризиране впоследствие се превръща в широко използван в цяла Австралия, Нова Зеландия и Южна Африка. 

Мислехме да починем и да се наспим, след дългото пътуване, но просто не ни свърташе. Настанихме се в хостел, пихме кафе, изровихме инвентара от раниците и тръгнахме да търсим скалите на морският бряг. Имахме принтиран един електронен гидовник включващ всички по-популярните обекти около Сидни. Повечето се намират близо до плажа Бондай, на 15 минути с автобус.

Първият обект, който решихме да посетим беше Diamond Bay. В гидовника за него пишеше: „много популярно място с едни от най-добрите скали за катерене, който може да намерите край морето”. Следвайки указанията за достигане до масива, сравнително лесно се озовахме на морският бряг. Запазена марка за подход към скалите в Австралия е спускането на рапел от горе. Цял ден бродихме напред назад, спускахме се да оглеждаме и никъде не видяхме нищо, което да ни подскаже, че сме на правилното място. Мина носеше своето Black Berry навсякъде и често проверяваше за някоя дума която не разбираме в интернет. Този първи ден не можахме да се изкатерим и се върнахме малко тъжни и много уморени в хостела.
 
На другия ден избрахме да отидем на стената Bondi, голям и сериозен зъбер, за който пишеше, че се достига по суша по брега на морето. Подходът е по южния край на едно голф игрище до ръба на скалите от където стръмно спускане води до северния край на основната стена. Скалата е здрав пясъчник. И това беше всичко което намерихме. По скалите нямаше нищо. В смисъл маршрути имаше, болтове нямаше. Кратко изкатерване на джаджи, по една доста логична цепка ми даде възможност да огледам по-добре района. Там където цепката свърши, няколко метра нагоре видях от скала да стърчи глава на болт. Но планка нямаше. На стената Bow, разположена на юг от Diamond Bay нещата бяха подобни. Достъпа, пеша на юг по протежението на скалите отгоре, през малка каменна порта и каменни стълби който опират в голяма и на места изгнила дървена стълба минаваща над морето. От нея кратко спускане по фиксирано въже до една голяма площадка. Тук Мина ме осигури и започнах откатерване надолу. Следващата площадка, която стигнах продължаваше терасовидно надясно и вълните се разбиваха в нея. Предположих, че от нея би трябвало да се тръгва по маршрутите. Нямаше къде да се осигуря междинно и се върнах. Едва по-късно прочетохме в гидовника написано с малки букви: „Важна забележка: катеренето по стената Bow е възможна само при определени условия, по-специално когато течението е ниско и вятърът е от запад”.
 
Отидохме да се купим гидовници и да разберем какви са тези странни болтове, който видяхме по скалите. В магазина ни показаха „морков болт”. Никога преди не бях виждала такива. Обясниха ни, че трябва да имаме планки, който да закачаме на тях и карабинера да се завърти, така че като продължиш по маршрута, планката да не се извади след теб. С тези болтове били екипирани много райони в Австралия и те решили да не ги подменят с лепени клинове, защото било по-скъпо. Купихме си гидовници за Сините планини и Тасмания. Момчето в магазина ни даде ценна информация за районите и маршрутите.


Сините планини

Тъй като решихме да не взимаме кола под наем, избрахме обекти който са лесно достъпни с общественият транспорт. На следващият ден влака ни стовари в Black Heath, Blue Mountains. Синята планина е изключително красива. Това не са планините в традиционния смисъл, а гигантско плато с дълбоки каньони и клисури, разположени в рамките на верига от национални паркове, простиращо се на 440 км и обхващащо площ 1,03 милиона хектара. Обитавани от хилядолетия от аборигените, европейските заселници първоначално смятат планините за непроходими. Blue Mountains обхваща няколко големи катерачни района: Katoomba, Medlow Bath, Blackheath, Mount Victoria, Bells Line. Във всички тези райони маршрутите са повече от 2372. Маршрутите са разделени на четири вида: спортни с лепени клинове, спортни с морков болт, смесени и традиционни. Смесени – болтове и джаджи, като интересното при тези маршрути беше, че на площадките не винаги има осигуровка. Болтове са сложени само на местата, където няма с какво да се осигуриш. Традиционен маршрут значи, че по него няма нищо.
 
В Blackheath катеренето е предимно по плочи. На третият ден решихме да потърсим някой масив с надвес. Разгледах гидовника набързо и отидохме на Porters Pass. На него в гидовника имаше много маршрути отбелязани с прилепче, което според мен значеше пещера. Изкатерих един лесен маршрут да загреем. Първото включване ми се видя малко далечко, но го преживях. Следващите турове, който ми бяха по възможностите, макар и за не съвсем чисто преминаване бяха 24 и 25. Харесах си един и аха да тръгна, ама първият болт беше на 10-тият метър. Въртях се под тура, въртях се. Хайде, харесах си друг. Първото включване отново на .... После видях един дълъг прът оставен под маршрутите и нещата взеха да се изясняват. То в гидовника пишело, ама кой да чете. Прилепчето до скицата на маршрута означавало „Батман” – в смисъл ако паднеш преди първо включване по-добре да си Батман.
 
Категориите на маршрутите са дадени доста точно и само в австралийската категоризация (има сравнителна таблица). Подходът към отделните масиви е добре обозначен. От къмпинга най-близко разположените скали бяха на 3-4 км. Постепенно в желанието си да се изкатерим на повече места, разстоянието което изминавахме всеки ден се увеличи до 8 км в едната посока (подходът към Megalong valley). Понякога имахме късмет и стопирахме някоя кола. Всъщност, самите местни ни подсказаха за тази възможност за предвиждане, като спираха и ни питаха дали искаме да ни закарат до някъде.

На голяма част от по-трудните маршрути ключовите хватки на пасажите бяха маркирани с магнезий и това беше добре за онсайта ми, но не винаги помагаше. В долната част на много скали растат мъхчета, лишей и други растения. Еколозите наричат тези сектори "живите скали" и тяхното унищожаване е забранено. Тръгването по маршрутите става от стълба или подпряно за скалата дърво, на което са изрязани стъпки.



Тасмания 
 
Нямаше как да пропуснем Тасмания. Решихме да летим до Hobart и от там да се качим нагоре в страната, да минем през Freycinet (място, което многократно ни беше препоръчвано) и от Lanchestan да се върнем. Самолетният билет струваше 120 евро в двете посоки. В Hobart бяхме в 21:30. Organ Pipes се намират на 20 минути с кола от града. В района има над 450 маршрута. Под самите скали има голяма пътека от която се тръгва за различните масиви. Скалата е много здрав гранит, а отделни колони достигат до 300 метра височина. Катеренето по тях е традиционно - цепки, одрани стави на пръстите, гладки ръбове по който се придвижваш е характерно пляскане на ръцете, импровизирани площадки и рапели. Големи надвиснали блокове, наредени един върху друг. Изложението на скалите е източно и са защитени от вятъра през по-голямата част от годината. Двойното въже е задължително. Площадките за рапел (където ги има) са общи за всички турове от една колона и понякога там ставали опашки. В целят район няма нито един накован маршрут. Единствено цепката пред теб, абсолютно права и гладка отстрани, ти подсказва недвусмислено, че маршрутът е нагоре и няма как да я заобиколиш. В началото се чувствах малко несигурно, толкова метри само на клеми и френдове, но като свикнеш е голям кеф. Всички междинни площадки са на по една преметната през камък примка.


Органовите тръби в Тасмания



Разбира се, не се мина без приключения. На края на един маршрут не можахме да намерим рапелният път, а колоната върху която се бяхме качили свърши и зад нея бе пропаст. Площадката на която се бяхме осигурили, беше твърде навътре и неподходяща за рапел. Нямаше къде по-напред да я преместим. Рапелясахме се от там. Както се опасявах, не можахме да изтеглим въжето. Два пъти се качвах до горе да го оправям и да премествам възела.
 
Следващата ни спирка беше Freycinet - красиви плажове, скалисти брегове и планината Hazard. Всички райони за катерене се намират в рамките на Национален парк Freycinet. Достъп до парка изисква закупуването на билет (26 долара*** за седмица). Катерачите традиционно къмпингират близо до Bluestone Bay, полянка в гората съвсем близо до скалите. Там обаче няма вода и затова решихме да отседнем в друг по-голям къмпинг и да ходим до скалите. The Hazards се различават значително по вид, размер и степен на сериозност от морските скали. Разположени малко навътре в полуострова и по тях може да се катери дори когато край морето вълните са голями. Най-дългите маршрути са около 250 метра и се намират на Главна стена и Flowstone. Маршрутите са спортни и традиционни. От върха на планината се виждат ширналите се безлюдни плажове с изумрудено синьо море. До скалите известни като Star Factory се стига за 35 минути от паркинга. За нас на час пеша от къмпинга. Спортно, традиционно, цепки и това характерно за Австралия подхождане на маршрутите отгоре.

Това е което видяхме и катерихме в Австралия - страната, там от долу на земното кълбо, където скалите са навсякъде, красиви и недокоснати от хората. Запазени просто такива, каквито са си.

Елица Павлова

Към албум със снимки

--------
* С редакторска намеса в заглавието

** Carrot bolts - планката се носи от катерача и се закача върху болтовете като на закачалка.

*** Един австралийски долар е колкото един лев.


Залез в Тасмания