50-годишният Андрей Волков е председател на Руската федерация по алпинизъм от 2003 г. Роден е в Архангелск. Има стотици изкачвания в Кавказ, Памир, Тян-Шан. Единадесет пъти е бил на седемхиялдниците в някогашния Съветски съюз и е носител на званието “Снежен барс”.


Има три осемхилядника – Еверест (1992 г.), Нанга Парбат (1997 г.), Чо Ойю (2002 г.). Стигал е до около 8000 м на К-2 от север (1996 г.). През 1998 г. е сред номинираните за наградата “Златния пикел” за премиерното изкачване по северната стена на изключително трудния технически Чангабанг (6864 м) в Гархвалските Хималаи (Индия). Той е доктор техническите науки, професор. От 2004 г. е съветник на министъра на образованието и науката на Руската федерация. През 2006-а ръководи група експерти по въпросите на образованието в рамките на руското председателство на “Голямата осморка” (Г-8). От септември 2006 г. е ректор на престижната Московска школа за управление “Сколково”. Женен е и има три деца.
Ето какво споделя пред вестник “Ведомости” за алпинизма въобще и за руския алпинизъм в частност.

Навлизане в сферата на изпитанията
Алпинистът по правило избира цел, която малко надхвърля актуалните му възможности. Поради това планината неизбежно го принуждава да действа на границата на своите възможности. Но къде точно е тази граница? Човек има толкова много неподозирани сили. Най-трудно за мене беше не изкачването на Еверест (8848 м), а опитът на К-2 (8611 м) в Каракорум. Тогава загубих 13 кг. Днес, 13 г. по-късно, едва ли бих успял да повторя това. Алпинизмът винаги е навлизане в сферата на изпитанията.

А справяйки се с тях, изпитваш такова самоуважение и гордост, които ти дават сили за много други дела. Впрочем, човек може и да не се изкачи на самия връх. Работата не е в това. Важното е да преодолееш себе си.

Без да можем да мръднем...
С моя партньор Виктор Колесниченко напълно самостоятелно правехме опит за изкачване на Нанга Парбат (8125 м). Преди да мръкне намерихме подходяща площадка за организиране на лагер под една огромна скална отломка. През нощта се събудихме от барабаненето по палатката на камъчета и парчета лед. След няколко секунди усетихме как нещо ни смазва. Беше тръгнала да пада мокра лавина – хиляди тонове сняг. Сухата лавина е по-малко опасна. Тя се движи с огромна скорост, но ако човек не пострада от ударната вълна, има шанс да се измъкне. А в нашия случай направо щяхме да бъдем бетонирани, защото мократа лавина моментално се стяга и превръща всяко нещо, попаднало в нея, в буца лед. Не можеш нито да се помръднеш, нито да си поемеш дъх.

Ние веднага разбрахме какво се случва, но не можехме да се движим. Всичко продължи около 15 секунди. Но през всичките ние се намирахме в ледена гробница. Спаси ни това, че снежните маси на лавината не ни затрупаха изцяло, а заобиколиха скалата, под която беше палатката ни. Виктор някак си успя да изпълзи от убежището ни, а аз не можех да помръдна. Все пак бях ми бяха останали няколко сантиметра празно пространство, благодарение на които гръдният ми кош можеше да работи. Моят другар – бос и по долно бельо, скочи на леда и започна отчаяно да се опитва да ме откопава. Над мене имаше не много дебел пласт започващ да се втвърдява сняг. Виктор успя да го разкопае с голи ръце и да ме измъкне. Още няколко часа се мъчихме да изровим нашия багаж изпод снега. След това продължихме по-нататък.

Защо се случи това? Нощта на 6000 м беше подозрително топла. И това трябваше да изостри сетивата ни. Но не обърнахме внимание на този сигнал. За щастие, успяхме да поставим палатката си на правилното място. Ако я бяхме опънали само половин метър наляво или надясно, щяхме да бъдем погребани от лавината.

Гранитната стена
В Хималаите, на подстъпите към шестхилядника Чангабанг (6864 м), има огромна отвесна стена, която бе безуспешно атакувана цели 25 години. Тя започва от около 5200 м, т. е. горе-долу от височината на Елбрус. Когато стигнахме до нея, направо онемяхме - 1700 метра чист гладък гранит. Почти без никакви изпъкналости или вдлъбнатини. Без стъпки и хватки. Нашият екип от петима души нощува 17 дни във висящо положение, на т. нар. бивачни платформи с ширина 1,2 м и дължина 1,8 м, състоящи се от дуралуминиеви тръби, на които е опънато здраво платнище. На всяка трябваше да се сместят по двама човека. Дори съпрузи или любовници не спят така притиснати.

Освен това зависехме напълно един от друг. Ако съседът ми искаше да седне, трябваше на седна и аз. Иначе платформата щеше да се прекатури. Там всичко изглеждаше по друг начин. Ако трябваше да подам на партньора ми нещо, го гледах в очите и питах: “Държиш ли?”. Едва след отговора му: “Държа”, можех да разтворя пръстите си. Защото всяко изпуснато нещо щеше да бъде безвъзвратно загубено. А запаси почти нямахме – лиофилизирана храна и малко лекарства. Ако си счупиш ръката, не можеш да разчиташ на никаква помощ – до това място не може да долети хеликоптер, няма откъде да дойдат спасители...

Ние, разбира се, знаехме в какво сме се забъркали. Стената беше преодоляна. Но най-важното – всички се върнахме живи. Това беше толкова екстремно преживяване, че не бих искал да се повтори.

Дребни неща няма
Изкачването е интелектуална дейност. Човек първо трябва да следи собственото си състояние. Второ – състоянието на останалите. Непрекъснато трябва да мисли за тях, а те – за него. Там, долу, човек може да се скара с някого, да стане и да си тръгне. А в планината е длъжен да доведе започнатото до благоприятен край и да остави всички емоции настрана. Трето – да контролира огромната екипировка и съоръжения. Не споменавам това, че нищо не може да бъде пропуснато или забравено, защото на височина няма дребни неща. Дори липсата на захар може да се превърне във въпрос на живот или смърт, защото без нея няма възстановяване на силите. Четвърто – непрекъснато трябва да се съобразява с промените във времето.

И през цялото време трябва да се имат предвид възможните сценарии, обрати, развръзки. А ако сами организирате експедиция, към задълженията ви се прибавят преговорите в диви селца, където никой не знае английски, а доставката на вашия багаж се превръща в сложен за разгадаване ребус.

Аз лично не познавам по-добър бизнес-модел от алпинизма. Получил съм главния си управленски опит в планината, а не по време на различните мениджърски длъжности, които съм заемал.

Съвременният руски алпинизъм
В него могат да се посочат три основни течения. Първото е елитарният алпинизъм или алпинизмът на високите постижения, в настоящия момент представян от руските експедиции (основно в Хималаите и Каракорум) и от индивидуалните проекти на Сергей Богомолов, Виктор Козлов, Юрий Кошеленко, Александър Одинцов, Валерий Розов, Николай Захаров. Той се развива благодарение на спонсорската поддръжка и към него основно е приковано вниманието на средствата за масово осведомяване.

Второто е спортният алпинизъм, който продължава да съществува в рамките на системата от норми, правила и ценности, заложени още по времето на СССР. Добри и стабилни резултати в последните години демонстрират отборите от Красноярск, Екатеринбург, Москва, Дагестан, Бурятия, Магнитогорск, Санкт Петербург, Томск и още няколко региона.

Третото е формиращата се сфера от масови изкачвания, в която могат да се включат клубовете, алпийските секции на висшите учебни заведения, трекингите, комерсиалните начинания по системата “водач-клиент”. Последното направление се развива главно на базата на пазарните взаимоотношения.

Отделно си струва да бъде отбелязано започналото възраждане на приложния алпинизъм. През последните години държавата и особено специалните подразделения на силовите министерства отделят все по-голямо внимание на планинската подготовка на своите сътрудници, на екипировката и съоръженията им. Те все по-често привличат Руската федерация по алпинизъм към този процес. По поръка на военните последната започна разработка на единна програма за планинска подготовка на военнослужещи и на инструктори за специалните подразделения.