2910.2008
Тази статия на Кирил Досков (написана в оригинал на френски) се появява на бял свят в резултат на, както той се изрази, «малък "brain storming" след кратко катерачно бягство в Доломитите» с Дойчин Боянов.
"The stock in the basement"
Или харесвате Силвестър Сталоун, или не. Все пак, последният му “Роки Балбоа” може би не беше най-лошото от жанра. Както и да е, аз запомних от този филм една фраза: "The stock in the basement". Или това, недоизказано и неизживяно, което ни остава в дъното на душата след една спортна кариера.
Споменавам това, за да обясня появата на „втора младост“ в една друга сфера на спорта – тази на планините и алпинизма.
Проблемът вероятно е същият както във всяка дейност, която се практикува с голяма мотивация и страст. И която трябва да изоставим под влияние на „разума“ или – както казват англичаните –на “здравият разум на коня”, но който неизбежно ни води в конюшнята...
Като въведение
По ирония на съдбата развитието на силно поколение алпинисти в определена част на света и в даден момент е свързано с политически и социален безпорядък:
- съзвездието немски и италиански алпинисти през 30-те години на ХХ век, станало свидетел на възхода на фашизма и началото на Втората световна война,
- френският алпинизъм през 50-те години на ХХ век, по време на политическата и военна безизходица в Индокитай и Алжир,
- мотивацията и духът на американските катерачи през 60-те от войната във Виетнам и ерата на хипи-културата.
В този смисъл, през 80-те години на ХХ век светът на спортния алпинизъм бе безспорно повлиян от постиженията на алпинисти от нашето поколение в страните от Източна Европа – постижения, предхождащи и придружили падането на комунистическите режими в страните ни.
Не се опитвам да предоставям нов социален барометър за предвиждане на исторически събития. Появата на такава "банда" не е причина, а е следствие на социалната бъркотия. Следствие от натрупването на чувства на безнадеждност и фатализъм.
Сред алпинистите на високо ниво от нашето поколение в Източна Европа през 80-те години на ХХ век - от Полша, от бившите Югославия, Съветския съюз, Чехословакия или България, са налице някои интересни прилики:
- настояща възраст между 50 и 60 години,
- висше образование в областта на инженерните и точните науки,
- един рационален фатализъм (което е парадоксално само по себе си, но е типично за всички), и
- (често) доста объркан начин на живот, колкото по обективни, толкова и по субективни причини.
Някои от тези мъже вече не са сред нас. Други са се "пригодили" към живот, считан за "нормален" в областа на индустрията и бизнеса. Малко са тези, които все още можете да видите да кръстосват планините със страст – като странни динозаври, остатък от отдавна отминало време.
Като част от това поколение и по силата на обстоятелствата, се присъединих към втората категория. Големият град, светът на индустрията, семейството – и всичко това много далеч от планините и приключенията. Опитвах през годините да намеря "заместител", съвместим с живота в града - бойни изкуства, триатлон, колкото да се изразходва докрай остатъка от хрущял в ставите. Но утехата е малка...
Възкръсването
И един ден, прехвърляйки петдесетте, и в позицията на „удобен живот“, тръгваме да философстваме над ценностите на живота, важността на успеха, значението на парите. И зовът на планината зяпочва да звучи, като изкусителната песен на сирените. Той идва с носталгията по физически и умствени усилия, за "завладяване на безполезното"1, и заедно със спомена за онзи вид приятелство и човешки взаимоотношения, които не се срещат в професионалния живот и изобщо в града.
Припомняме си с някои отдавна четени пасажи от книгата на Жак Стевенс "Пътувания в бездната"2:
"Напускайки доброволно и напълно съзнателно важна позиция в голяма индустриална фирма, за да реализирам мечтата си за независимост и свобода, разбирам, че пренебрегвам законите на клана, че провокирам себеподобните си, които никога няма да ми простят това предателство, за това, че смея да поставя под въпрос добрите основи на едно обществото и изоставям начина на живот, който те са избрали”.
... И без никога да дръзнем стъпката към "пълното освобождаване" (за да не подразним клана), търсим компромиса, средния път - временното бягство, за да намерим отново тези забравени усещания, за които тялото и умът ни все още носят спомени.
Подготовката
Добра причина да потърсим стари приятели и да направим една въображаема обиколка на света, на престижни и мечтани обекти за катерене.
От съображения за време и финанси, сред многото идеи и потенциални цели, обхватът на бъдещото ни поле на действие бе окончателно ограничен до любимите ни европейски Алпи. Но има ли по голямо предизвикателство и нещо по-близо до термина „terrain d’aventure“, от катеренето по зашеметяващите отвеси на Доломитите?
След една прецизна организация на времето, събиране на информация за района и подготовка на екипировката най-накрая се отдаваме на шест дни пълна „автономия“ (разбирайте – свобода) в триъгълника между Болцано, Белуно и Тренто.
Играейки на криеница с облаците и дъжда, успяваме да изкачим стените на Втората и Третата кула в масива Села3. Тази прекрасна «загрявка» бе последвана от един напълно загубен ден в проливния дъжд. Вечерта, чрез телефонната услуга “Прогноза за времето в Южен Тирол”, дойде добрата новина - стабилизиране на времето за следващите три дни!
Царицата на Доломитите
Мечтана възможност да опитаме легендарната 850-метрова южна стена на Мармолада – Царицата на Доломитите. Един ден в пътуване и подход към планина, която още „пуши“ от изпаренията след валежите. Приятна вечер в заслона Фалие и ето ни – в 7.30 часа сутринта в подножието на маршрута "Дон Кихот"4, един от най-красивите по тази стена, отворена през “нашето време“, 1979 г. - и оттогава превърнал се в перла на свободното катерене.
Южната стена на Мармолада, снимка Д.Боянов
Прекрасна скала, пейзажи като от сънищата. Катерачната форма се връща с паметта на тялото за движения, жестове и манипулации, които едно време бяха механични. Катерим се бързо. Не искаме да нощуваме на стената. Романтиката на „Звезди и бури“ от времето на Гастон Ребюфа5 не е на мода сред нас от близо тридесет години. Вместо да бивакуваме по скалните отвеси, винаги сме предпочитали да броим звездите удобно настанени на терасата на хотел в долината с чаша бира в ръка.
Освен това бързаме, за да хванем лифтовата кабина от ледника под Мармолада. Такова слизане е приятно и полезно за ръждясалите ни колене. "Каква разглезена младеж!" – ще кажат нашите предшественици, пионерите на катеренето в Алпите! “О, времена, о, нрави.“ На тази възраст не можем да се променим...
Ето ни в ранния следобед, на слънце в долината, а пред нас – неизбежната чаша бира. Бира, от която ожадняваме - жажда за нови изкачвания и приключения.
След Мармолада и бирата не можем да спрем току-така. Не трябва да почиваме. Искаме да катерим от утре. Натоварваме колата и отново на път. Има толкова много скали, а толкова малко време. И още по-малко – хубаво време!
По тур "Дон Кихот" , снимка Д.Боянов
Torre di Salami – със спомен за Емилио Комичи6
Ако сте за два дни в Париж, първо ще посетите Айфеловата кула. В Лондон ще видите Тауър. В Доломитите, за катерачите също има символи, част от културното наследство – също кули, но с друго предназначение. Една от най-известните е Торе ди салами в масива Сасо Лунго7, която носи следите на гениалния катерач Емилио Комичи, първият, осмелил се и намерил път сред вертикалите и таваните на северната стена, висока 500 метра.
Торе ди салами със северната си стена, снимка Д.Боянов
След дълъг подход (дори след лекото „хитруване“ в началото, като се възползвахме от лифта) около 11 часа сме в подножието на легендарната стената. Трябва да катерим бързо! Времето не чака. Умишлено не търсим да се консултираме със скицата на маршрута, за да сме по-близо до духа и усещанията на първите, намерили логиката в този вертикален хаос от доломит. Старите клинове са редки и възможностите за осигуряване ограничени. Катерим се на 15-20 метра над последното включване, без да знаем дали сме на правилен път. А понякога без да знаем дори дали ще можем да продължим. В крайна сметка, това е което търсим. Така ни се пада!
На върха планината ни дарява с още незабравими гледки и с един атмосферен фронт, който започва да се развива пред очите ни. Спускането е дълго, много дълго. След поредица рапели и слизане с катерене вървим по безкрайни сипеи. Тук няма изкуствени съоръжения – за радост на нашите предшественици.
Постепенно, природата превръща впечатляващите гледки на атмосферен преход в силна гръмотевична буря, която ни застига по пътя ни към долината.
Обещанието за 3 дни добро време е удържано. Не можем да искаме повече. Преминахме над 2000 метра вертикална скала за четири дни катерене. Достатъчно, за да попълним the stock in the basement поне за известно време.
Кирил Досков
Париж, септември 2008 г.
Превод: Ася Андреева
-----------------------------------------
1 Това е заглавието на великолепната (непреведена на български) книга на френския алпинист Лионел Тере (Lionel Terray) “Les conquérants de l'inutile. Des Alpes à l'Annapurna”, Paris, издателство “Gallimard”, 1961, 568 pp. През 1967 г. със Марсел Ишак (Marcel Ishac), приятел и партньор от експедицията, която прави първото изкачване на Анапурна (8091 м) през 1950 г., Лионел Тере реализира филм със същото заглавие.
Самият Тере (25 юли 1921 г.-19 септември 1965) е един от най-големите алпинисти в света през 50-те и 60-те години на ХХ век. Има премиерни изкачвания по северната стена на Егюй де Пелерен (Aiguille des Pèlerins) и от север до Кол дьо Пьотере (Col de Peuterey) с Морис Ерзог (Maurice Herzog). През 1946 г. с Луи Лашнал (Louis Lachenal) изкатерва т. нар Северна шпора на Дроат (Droites) и северната стена на Гранд Жорас. На следващата година прави три изкачвания по северната стена на Егюйи Верт (Aiguille Verte) и второ въобще изкачване по северната стена на Айгер (14-16 юли 1947 г.), отново с Лашнал. През 1950 г. е участник в споменатата историческа експедиция на Анапурна, която завършва с победа над първия осемхилядник. Тере играе изключителна роля както в хода на самата експедиция, така и по време на акцията за спасяването и благополучното връщане в цивилизацията на получилите тежки измръзвания Ерзог и Лашнал.
През 1952 г. с Гуидо Маньон (Guido Magnone) стават първите хора, които стъпват на Фицрой в Патагония. В рамките на същото начинание Лионел Тере се поздравява с успех и на Аконкагуа (6959 м). През 1955 г. е участник в проучвателна експедиция на Макалу (8463 м), а на следващата с Жан Кузи (Jean Couzy) прави първо изкачване на петия връх в света. На следващата година в Перу стъпва на Невадо Чакрараху (Nevado Chacraraju, 6110 м) и на Таулихару (Taullijaru, 5830 м). През 1959-а атакува Жану (Jannu) или Кумбхакарна (Kumbhakarna, 7710 м) в Кангчендзьонга Химал и стига до 7400 м. Година по-късно (на 28 и 29 април 1960 г.) ръководен от него екип постига пълен успех, като до върха стигат Робер Параго (Robert Paragot), Пол Келер (Paul Keller), Рене Демезон (Renee Demaison), Гялцен Мичунг Шерпа (Gyaltzen Mitchung Sherpa), Жан Равие (Jean Ravier), Лионел Тере (Lionel Terray) и Вангди Шерпа (Wangdi Sherpa).
На 19 септември 1965 г. загива с приятеля си Марк Мартинети (Marc Martinetti) след падане на Ръба Жербие (Arêtes du Gerbier) на Арк дьо Серкл (Arc de Cercle) във Веркор (Vercors)..
2 “Voyages dans l'abîme”, Jacques Stevens, издателство “Arthaud”, 1973 г. 235 pp. Книгата на един от пионерите на леководолазното дело и на подводната фотография е преведена и издадена в България: “Пътувания в бездната”, Жак Стевенс, 161 стр.,издателство "Георги Бакалов" (Варна), 1976 г., от чудесната “Библиотека “Нептун”. Днес представлява библиографска рядкост.
3 Масивът Села (Групо Села, Селагрупе) е планинска група в Западните Доломити, Италия. Представлява възел, в който се събират билата, които разделят четири големи долини – Вал Бадия (Гадертал – нем., Гран Ега – ладински) на североизток, Вал Гардена (Грьоднертал) – на северозапад, Вал Фиеме (Флаймстал – нем.) – на югозапад, Вал Кордеволе – на югоизток. От района на Мармолада я отделят седловината Пасо Пордои (2239 м) и долината Вал Кордеволе, от групата Сасолунго – седлото Пасо Села (2244 м), от Пуец и Одле – Пасо Гардена (2113 м), от групата Фанес – Пасо ди Камполонго (1875 м).
Образуват я огромни каменни плата, от които се спускат отвесни стени, пресечени от широки тераси. Върховите куполи, които израстват над платовидните заравнености са между най-леснодостъпните в Доломитите. Най-висок връх в Пиц Бое (3152 м). От катерачна гледна точка най-популярни са трите Кули Села (2696 м). По стените на най-долните тераси в масива в последните години се развива спортно катерене.
В масива Села са прокарани няколко интересни ферати, от които най-популярни са “Пишиаду Клетерщайг” и “”Пьоснекер Клетерщайг”. От запад на изток през масива преминава популярния многоетапен туристически маршрут “Алта Виа Доломити 2”. Около цялата група, през ограничаващите я седловини, преминава шосе. На тези седловини, както и във вътрешността на Групо Села има многобройни хижи. По склоновете, под стените, се намират интересни ски-зони. Главни селища в подножието са Корвара (Курфар – нем., 1568 м), Селва (1563 м), Канадзеи (Чианачеи – ладински, 1819 м), Араба (Реба – ладински, 1602 м).
4 Турът “Дон Кихот” (пълното му и точно име е “Una stupenda scalata lungo la via Don Quixote”) на Мармолада д’ Омбрета (Marmolada d' Ombretta) е изкатерен за първи път на 24 юни 1979 г. от Хайнц Мариахер (Heinz Mariacher) и рано отишлия си австрийски алпинист Райнхард Шийстл (Reinhard Schiestl, 1957 г., Инсбрук-1995 г., Умхаузен). Тогава двамата му дават оценка VI.
5 Книгата “Etoiles et tempêtes”, Gaston Rébuffat, издателство “Arthaud”, Grenoble, 1954, е издадена на български през 1967 г. – “Звезди и бури”, издателство “Медицина и физкултура”. Неин преводач и автор на предговора е един от най-големите български полиглоти, владеещият 40 езика Светослав Колев, автор на уникалната монография “Битката за Нанга Парбат” (издателство “Медицина и физкултура”, 1990 г., София), историята на първите изкачвания на осемхилядниците “Първопокорителите” (1978, София, издателство “Медицина и физкултура”), на стотици публикации на тема алпинизъм, океанско ветроходство и екстремни спортове. Предговорът на първото френско издание е написан от Лорд Джон Хънт (John Hunt)
Самия Гастон Ребюфа (Gaston Rébuffat, 7 май 1921 г., Марсилия-31 май 1985 г., Париж) е сред най-добрите алпинисти в света в края на 40-те, през 50-те и първата половина на 60-те години на ХХ век и със сигурност един от най-добрите и най-четените планинарски писатели за всички времена. През 1984 г. става кавалер на Ордена на Почетния легион – най-престижното държавно отличие на Франция.
Алпинистката му кариера започва през 1942 г., когато става алпийски гид в Каланк. През 1950 г. е участник в националната експедиция, която изкачва първия осемхилядник – Анапурна (8091 м). След това става първият човек, който изкачва шестте знаменити северни стени в Алпите – на Гранд Жорас, Пиц Бадиле, Пти Дрю, Матерхорн, Чима Гранде ди Лаваредо и Айгер. Автор е на 40 премиерни маршрута, основно в района на Монблан, които и до днес са еталон за техническо майсторство и естетичност.
6 Емилио Комичи (Emilio Comici, 21 февруари 1901 г., Триест-19 октомври 1940 г., Селва ди Вал Гардена). Катерач номер едно на своето време в Източните Алпи, Юлийските Алпи и Доломитите, наричан Гения на скалата. Само в Доломитите е автор на над 200 премиери. Заедно с Рикардо Касин (Riccardo Cassin), Рафаеле Карлесо (Raffaele Carlesso), Алвизе Андрич (Alvise Andrich) е на върха на италианското катерене през 30-те и 40-те години на ХХ век. В периода 1918-1927 г. се занимава активно и със спелеология и прави редица забележителни първи прониквания в района на Триест заедно с Наполеоне Коци (Napoleone Cozzi) и Юлиус Куги (Julius Kugy).
Сред най-големите му изкачвания са:
- по северната стена на Чима ди Риофредо (Cima di Riofreddo) – на 8 август 1928 г., с Дж. Фабиан (G. Fabian),
- по северозападната стена на Ле Тре сореле (Le tre sorelle) в групата Сорапис (Sorapiss) – на 27 август 1929 г., с Дж. Фабиан, което е първото италианско изкачване в Доломитите от митичната тогава шеста категория (sesto grado),
- по северозападната стена на Чивета (Monte Civetta) – на 4 и 5 август 1931 г., с Дж. Бенедети (G. Benedetti),
- по северната стена на Чима Гранде ди Лаваредо (Cima Grande di Lavaredo) – на 13 и 14 август 1933 г. с братята Джузепе и Анджело Димаи (Giusepe, Angelo Dimai),
- първо солово изкачване по същия маршрут – на 2 септември 1937 г.,
- по Североизточния ръб (Spigolo Giallo) на Чима Пикола ди Лаваредо (Cima Piccola di Lavaredo) – на 8 септември 1933 г. с М. Варале (M. Varale) и Р. Дзанути (R. Zanutti).
7 Лангкофел или Сасо Лунго (3181 м) в Западните Доломити (Италия), най-висока точка на едноименната планинска група. Представлява неин източен бастион, който като мощна, широка 2 км стена, се издига над най-високата част на долината Гардена (Вал Гардена, Грьоднертал). На тази стена са разположени неколкостотин скални кули. В западната й част се намира малкият висящ ледник Лангкофел. Седловината Форчела дел Сасолунго (2681 м) отделя Сасо Лунго от останалите върхове. Всички маршрути към него са дълги и трудни и представляват интересни цели за алпинистите. Първото изкачване на Сасо Лунго е направено от англичанина Пол Гроумън на 13 август 1869 г. и гидовете Петер Залхер и Франц Иннеркофлер. По стените му са прокарани около 40 маршрута. По 1000-метровата му северна стена преминават най-трудните от тях. Първото й изкачване е дело на е В. Вилдт, Зеп и М. Иннеркофлер през 1896 г. Премиерата по североизточното ребро е направена през 1907 г. от Карл Плайхингер и Г. Тайфел, по северното ребро – от Едуард Пихл и Р. Вайцер, 1918 г., по средната част на северната стена – Франко Бертолди и Джино Солда, 1936 г.
Салами (Salami) или Кампаниле Саламе (Campanile Salame, 2844 м, campanile на италиански означава камбанария, звънарница ) е част от масива Лангкофел или Сасо Лунго.
Бележки: Петър Атанасов
"The stock in the basement"
Или харесвате Силвестър Сталоун, или не. Все пак, последният му “Роки Балбоа” може би не беше най-лошото от жанра. Както и да е, аз запомних от този филм една фраза: "The stock in the basement". Или това, недоизказано и неизживяно, което ни остава в дъното на душата след една спортна кариера.
Споменавам това, за да обясня появата на „втора младост“ в една друга сфера на спорта – тази на планините и алпинизма.
Проблемът вероятно е същият както във всяка дейност, която се практикува с голяма мотивация и страст. И която трябва да изоставим под влияние на „разума“ или – както казват англичаните –на “здравият разум на коня”, но който неизбежно ни води в конюшнята...
Като въведение
По ирония на съдбата развитието на силно поколение алпинисти в определена част на света и в даден момент е свързано с политически и социален безпорядък:
- съзвездието немски и италиански алпинисти през 30-те години на ХХ век, станало свидетел на възхода на фашизма и началото на Втората световна война,
- френският алпинизъм през 50-те години на ХХ век, по време на политическата и военна безизходица в Индокитай и Алжир,
- мотивацията и духът на американските катерачи през 60-те от войната във Виетнам и ерата на хипи-културата.
В този смисъл, през 80-те години на ХХ век светът на спортния алпинизъм бе безспорно повлиян от постиженията на алпинисти от нашето поколение в страните от Източна Европа – постижения, предхождащи и придружили падането на комунистическите режими в страните ни.
Не се опитвам да предоставям нов социален барометър за предвиждане на исторически събития. Появата на такава "банда" не е причина, а е следствие на социалната бъркотия. Следствие от натрупването на чувства на безнадеждност и фатализъм.
Сред алпинистите на високо ниво от нашето поколение в Източна Европа през 80-те години на ХХ век - от Полша, от бившите Югославия, Съветския съюз, Чехословакия или България, са налице някои интересни прилики:
- настояща възраст между 50 и 60 години,
- висше образование в областта на инженерните и точните науки,
- един рационален фатализъм (което е парадоксално само по себе си, но е типично за всички), и
- (често) доста объркан начин на живот, колкото по обективни, толкова и по субективни причини.
Някои от тези мъже вече не са сред нас. Други са се "пригодили" към живот, считан за "нормален" в областа на индустрията и бизнеса. Малко са тези, които все още можете да видите да кръстосват планините със страст – като странни динозаври, остатък от отдавна отминало време.
Като част от това поколение и по силата на обстоятелствата, се присъединих към втората категория. Големият град, светът на индустрията, семейството – и всичко това много далеч от планините и приключенията. Опитвах през годините да намеря "заместител", съвместим с живота в града - бойни изкуства, триатлон, колкото да се изразходва докрай остатъка от хрущял в ставите. Но утехата е малка...
Възкръсването
И един ден, прехвърляйки петдесетте, и в позицията на „удобен живот“, тръгваме да философстваме над ценностите на живота, важността на успеха, значението на парите. И зовът на планината зяпочва да звучи, като изкусителната песен на сирените. Той идва с носталгията по физически и умствени усилия, за "завладяване на безполезното"1, и заедно със спомена за онзи вид приятелство и човешки взаимоотношения, които не се срещат в професионалния живот и изобщо в града.
Припомняме си с някои отдавна четени пасажи от книгата на Жак Стевенс "Пътувания в бездната"2:
"Напускайки доброволно и напълно съзнателно важна позиция в голяма индустриална фирма, за да реализирам мечтата си за независимост и свобода, разбирам, че пренебрегвам законите на клана, че провокирам себеподобните си, които никога няма да ми простят това предателство, за това, че смея да поставя под въпрос добрите основи на едно обществото и изоставям начина на живот, който те са избрали”.
... И без никога да дръзнем стъпката към "пълното освобождаване" (за да не подразним клана), търсим компромиса, средния път - временното бягство, за да намерим отново тези забравени усещания, за които тялото и умът ни все още носят спомени.
Подготовката
Добра причина да потърсим стари приятели и да направим една въображаема обиколка на света, на престижни и мечтани обекти за катерене.
От съображения за време и финанси, сред многото идеи и потенциални цели, обхватът на бъдещото ни поле на действие бе окончателно ограничен до любимите ни европейски Алпи. Но има ли по голямо предизвикателство и нещо по-близо до термина „terrain d’aventure“, от катеренето по зашеметяващите отвеси на Доломитите?
След една прецизна организация на времето, събиране на информация за района и подготовка на екипировката най-накрая се отдаваме на шест дни пълна „автономия“ (разбирайте – свобода) в триъгълника между Болцано, Белуно и Тренто.
Играейки на криеница с облаците и дъжда, успяваме да изкачим стените на Втората и Третата кула в масива Села3. Тази прекрасна «загрявка» бе последвана от един напълно загубен ден в проливния дъжд. Вечерта, чрез телефонната услуга “Прогноза за времето в Южен Тирол”, дойде добрата новина - стабилизиране на времето за следващите три дни!
Царицата на Доломитите
Мечтана възможност да опитаме легендарната 850-метрова южна стена на Мармолада – Царицата на Доломитите. Един ден в пътуване и подход към планина, която още „пуши“ от изпаренията след валежите. Приятна вечер в заслона Фалие и ето ни – в 7.30 часа сутринта в подножието на маршрута "Дон Кихот"4, един от най-красивите по тази стена, отворена през “нашето време“, 1979 г. - и оттогава превърнал се в перла на свободното катерене.
Южната стена на Мармолада, снимка Д.Боянов
Прекрасна скала, пейзажи като от сънищата. Катерачната форма се връща с паметта на тялото за движения, жестове и манипулации, които едно време бяха механични. Катерим се бързо. Не искаме да нощуваме на стената. Романтиката на „Звезди и бури“ от времето на Гастон Ребюфа5 не е на мода сред нас от близо тридесет години. Вместо да бивакуваме по скалните отвеси, винаги сме предпочитали да броим звездите удобно настанени на терасата на хотел в долината с чаша бира в ръка.
Освен това бързаме, за да хванем лифтовата кабина от ледника под Мармолада. Такова слизане е приятно и полезно за ръждясалите ни колене. "Каква разглезена младеж!" – ще кажат нашите предшественици, пионерите на катеренето в Алпите! “О, времена, о, нрави.“ На тази възраст не можем да се променим...
Ето ни в ранния следобед, на слънце в долината, а пред нас – неизбежната чаша бира. Бира, от която ожадняваме - жажда за нови изкачвания и приключения.
След Мармолада и бирата не можем да спрем току-така. Не трябва да почиваме. Искаме да катерим от утре. Натоварваме колата и отново на път. Има толкова много скали, а толкова малко време. И още по-малко – хубаво време!
По тур "Дон Кихот" , снимка Д.Боянов
Torre di Salami – със спомен за Емилио Комичи6
Ако сте за два дни в Париж, първо ще посетите Айфеловата кула. В Лондон ще видите Тауър. В Доломитите, за катерачите също има символи, част от културното наследство – също кули, но с друго предназначение. Една от най-известните е Торе ди салами в масива Сасо Лунго7, която носи следите на гениалния катерач Емилио Комичи, първият, осмелил се и намерил път сред вертикалите и таваните на северната стена, висока 500 метра.
Торе ди салами със северната си стена, снимка Д.Боянов
След дълъг подход (дори след лекото „хитруване“ в началото, като се възползвахме от лифта) около 11 часа сме в подножието на легендарната стената. Трябва да катерим бързо! Времето не чака. Умишлено не търсим да се консултираме със скицата на маршрута, за да сме по-близо до духа и усещанията на първите, намерили логиката в този вертикален хаос от доломит. Старите клинове са редки и възможностите за осигуряване ограничени. Катерим се на 15-20 метра над последното включване, без да знаем дали сме на правилен път. А понякога без да знаем дори дали ще можем да продължим. В крайна сметка, това е което търсим. Така ни се пада!
На върха планината ни дарява с още незабравими гледки и с един атмосферен фронт, който започва да се развива пред очите ни. Спускането е дълго, много дълго. След поредица рапели и слизане с катерене вървим по безкрайни сипеи. Тук няма изкуствени съоръжения – за радост на нашите предшественици.
Постепенно, природата превръща впечатляващите гледки на атмосферен преход в силна гръмотевична буря, която ни застига по пътя ни към долината.
Обещанието за 3 дни добро време е удържано. Не можем да искаме повече. Преминахме над 2000 метра вертикална скала за четири дни катерене. Достатъчно, за да попълним the stock in the basement поне за известно време.
Кирил Досков
Париж, септември 2008 г.
Превод: Ася Андреева
-----------------------------------------
1 Това е заглавието на великолепната (непреведена на български) книга на френския алпинист Лионел Тере (Lionel Terray) “Les conquérants de l'inutile. Des Alpes à l'Annapurna”, Paris, издателство “Gallimard”, 1961, 568 pp. През 1967 г. със Марсел Ишак (Marcel Ishac), приятел и партньор от експедицията, която прави първото изкачване на Анапурна (8091 м) през 1950 г., Лионел Тере реализира филм със същото заглавие.
Самият Тере (25 юли 1921 г.-19 септември 1965) е един от най-големите алпинисти в света през 50-те и 60-те години на ХХ век. Има премиерни изкачвания по северната стена на Егюй де Пелерен (Aiguille des Pèlerins) и от север до Кол дьо Пьотере (Col de Peuterey) с Морис Ерзог (Maurice Herzog). През 1946 г. с Луи Лашнал (Louis Lachenal) изкатерва т. нар Северна шпора на Дроат (Droites) и северната стена на Гранд Жорас. На следващата година прави три изкачвания по северната стена на Егюйи Верт (Aiguille Verte) и второ въобще изкачване по северната стена на Айгер (14-16 юли 1947 г.), отново с Лашнал. През 1950 г. е участник в споменатата историческа експедиция на Анапурна, която завършва с победа над първия осемхилядник. Тере играе изключителна роля както в хода на самата експедиция, така и по време на акцията за спасяването и благополучното връщане в цивилизацията на получилите тежки измръзвания Ерзог и Лашнал.
През 1952 г. с Гуидо Маньон (Guido Magnone) стават първите хора, които стъпват на Фицрой в Патагония. В рамките на същото начинание Лионел Тере се поздравява с успех и на Аконкагуа (6959 м). През 1955 г. е участник в проучвателна експедиция на Макалу (8463 м), а на следващата с Жан Кузи (Jean Couzy) прави първо изкачване на петия връх в света. На следващата година в Перу стъпва на Невадо Чакрараху (Nevado Chacraraju, 6110 м) и на Таулихару (Taullijaru, 5830 м). През 1959-а атакува Жану (Jannu) или Кумбхакарна (Kumbhakarna, 7710 м) в Кангчендзьонга Химал и стига до 7400 м. Година по-късно (на 28 и 29 април 1960 г.) ръководен от него екип постига пълен успех, като до върха стигат Робер Параго (Robert Paragot), Пол Келер (Paul Keller), Рене Демезон (Renee Demaison), Гялцен Мичунг Шерпа (Gyaltzen Mitchung Sherpa), Жан Равие (Jean Ravier), Лионел Тере (Lionel Terray) и Вангди Шерпа (Wangdi Sherpa).
На 19 септември 1965 г. загива с приятеля си Марк Мартинети (Marc Martinetti) след падане на Ръба Жербие (Arêtes du Gerbier) на Арк дьо Серкл (Arc de Cercle) във Веркор (Vercors)..
2 “Voyages dans l'abîme”, Jacques Stevens, издателство “Arthaud”, 1973 г. 235 pp. Книгата на един от пионерите на леководолазното дело и на подводната фотография е преведена и издадена в България: “Пътувания в бездната”, Жак Стевенс, 161 стр.,издателство "Георги Бакалов" (Варна), 1976 г., от чудесната “Библиотека “Нептун”. Днес представлява библиографска рядкост.
3 Масивът Села (Групо Села, Селагрупе) е планинска група в Западните Доломити, Италия. Представлява възел, в който се събират билата, които разделят четири големи долини – Вал Бадия (Гадертал – нем., Гран Ега – ладински) на североизток, Вал Гардена (Грьоднертал) – на северозапад, Вал Фиеме (Флаймстал – нем.) – на югозапад, Вал Кордеволе – на югоизток. От района на Мармолада я отделят седловината Пасо Пордои (2239 м) и долината Вал Кордеволе, от групата Сасолунго – седлото Пасо Села (2244 м), от Пуец и Одле – Пасо Гардена (2113 м), от групата Фанес – Пасо ди Камполонго (1875 м).
Образуват я огромни каменни плата, от които се спускат отвесни стени, пресечени от широки тераси. Върховите куполи, които израстват над платовидните заравнености са между най-леснодостъпните в Доломитите. Най-висок връх в Пиц Бое (3152 м). От катерачна гледна точка най-популярни са трите Кули Села (2696 м). По стените на най-долните тераси в масива в последните години се развива спортно катерене.
В масива Села са прокарани няколко интересни ферати, от които най-популярни са “Пишиаду Клетерщайг” и “”Пьоснекер Клетерщайг”. От запад на изток през масива преминава популярния многоетапен туристически маршрут “Алта Виа Доломити 2”. Около цялата група, през ограничаващите я седловини, преминава шосе. На тези седловини, както и във вътрешността на Групо Села има многобройни хижи. По склоновете, под стените, се намират интересни ски-зони. Главни селища в подножието са Корвара (Курфар – нем., 1568 м), Селва (1563 м), Канадзеи (Чианачеи – ладински, 1819 м), Араба (Реба – ладински, 1602 м).
4 Турът “Дон Кихот” (пълното му и точно име е “Una stupenda scalata lungo la via Don Quixote”) на Мармолада д’ Омбрета (Marmolada d' Ombretta) е изкатерен за първи път на 24 юни 1979 г. от Хайнц Мариахер (Heinz Mariacher) и рано отишлия си австрийски алпинист Райнхард Шийстл (Reinhard Schiestl, 1957 г., Инсбрук-1995 г., Умхаузен). Тогава двамата му дават оценка VI.
5 Книгата “Etoiles et tempêtes”, Gaston Rébuffat, издателство “Arthaud”, Grenoble, 1954, е издадена на български през 1967 г. – “Звезди и бури”, издателство “Медицина и физкултура”. Неин преводач и автор на предговора е един от най-големите български полиглоти, владеещият 40 езика Светослав Колев, автор на уникалната монография “Битката за Нанга Парбат” (издателство “Медицина и физкултура”, 1990 г., София), историята на първите изкачвания на осемхилядниците “Първопокорителите” (1978, София, издателство “Медицина и физкултура”), на стотици публикации на тема алпинизъм, океанско ветроходство и екстремни спортове. Предговорът на първото френско издание е написан от Лорд Джон Хънт (John Hunt)
Самия Гастон Ребюфа (Gaston Rébuffat, 7 май 1921 г., Марсилия-31 май 1985 г., Париж) е сред най-добрите алпинисти в света в края на 40-те, през 50-те и първата половина на 60-те години на ХХ век и със сигурност един от най-добрите и най-четените планинарски писатели за всички времена. През 1984 г. става кавалер на Ордена на Почетния легион – най-престижното държавно отличие на Франция.
Алпинистката му кариера започва през 1942 г., когато става алпийски гид в Каланк. През 1950 г. е участник в националната експедиция, която изкачва първия осемхилядник – Анапурна (8091 м). След това става първият човек, който изкачва шестте знаменити северни стени в Алпите – на Гранд Жорас, Пиц Бадиле, Пти Дрю, Матерхорн, Чима Гранде ди Лаваредо и Айгер. Автор е на 40 премиерни маршрута, основно в района на Монблан, които и до днес са еталон за техническо майсторство и естетичност.
6 Емилио Комичи (Emilio Comici, 21 февруари 1901 г., Триест-19 октомври 1940 г., Селва ди Вал Гардена). Катерач номер едно на своето време в Източните Алпи, Юлийските Алпи и Доломитите, наричан Гения на скалата. Само в Доломитите е автор на над 200 премиери. Заедно с Рикардо Касин (Riccardo Cassin), Рафаеле Карлесо (Raffaele Carlesso), Алвизе Андрич (Alvise Andrich) е на върха на италианското катерене през 30-те и 40-те години на ХХ век. В периода 1918-1927 г. се занимава активно и със спелеология и прави редица забележителни първи прониквания в района на Триест заедно с Наполеоне Коци (Napoleone Cozzi) и Юлиус Куги (Julius Kugy).
Сред най-големите му изкачвания са:
- по северната стена на Чима ди Риофредо (Cima di Riofreddo) – на 8 август 1928 г., с Дж. Фабиан (G. Fabian),
- по северозападната стена на Ле Тре сореле (Le tre sorelle) в групата Сорапис (Sorapiss) – на 27 август 1929 г., с Дж. Фабиан, което е първото италианско изкачване в Доломитите от митичната тогава шеста категория (sesto grado),
- по северозападната стена на Чивета (Monte Civetta) – на 4 и 5 август 1931 г., с Дж. Бенедети (G. Benedetti),
- по северната стена на Чима Гранде ди Лаваредо (Cima Grande di Lavaredo) – на 13 и 14 август 1933 г. с братята Джузепе и Анджело Димаи (Giusepe, Angelo Dimai),
- първо солово изкачване по същия маршрут – на 2 септември 1937 г.,
- по Североизточния ръб (Spigolo Giallo) на Чима Пикола ди Лаваредо (Cima Piccola di Lavaredo) – на 8 септември 1933 г. с М. Варале (M. Varale) и Р. Дзанути (R. Zanutti).
7 Лангкофел или Сасо Лунго (3181 м) в Западните Доломити (Италия), най-висока точка на едноименната планинска група. Представлява неин източен бастион, който като мощна, широка 2 км стена, се издига над най-високата част на долината Гардена (Вал Гардена, Грьоднертал). На тази стена са разположени неколкостотин скални кули. В западната й част се намира малкият висящ ледник Лангкофел. Седловината Форчела дел Сасолунго (2681 м) отделя Сасо Лунго от останалите върхове. Всички маршрути към него са дълги и трудни и представляват интересни цели за алпинистите. Първото изкачване на Сасо Лунго е направено от англичанина Пол Гроумън на 13 август 1869 г. и гидовете Петер Залхер и Франц Иннеркофлер. По стените му са прокарани около 40 маршрута. По 1000-метровата му северна стена преминават най-трудните от тях. Първото й изкачване е дело на е В. Вилдт, Зеп и М. Иннеркофлер през 1896 г. Премиерата по североизточното ребро е направена през 1907 г. от Карл Плайхингер и Г. Тайфел, по северното ребро – от Едуард Пихл и Р. Вайцер, 1918 г., по средната част на северната стена – Франко Бертолди и Джино Солда, 1936 г.
Салами (Salami) или Кампаниле Саламе (Campanile Salame, 2844 м, campanile на италиански означава камбанария, звънарница ) е част от масива Лангкофел или Сасо Лунго.
Бележки: Петър Атанасов
Показани от 1 до 1 от 1 (1 страници)
1 коментар(а)
Възхищавам се от Кирил Досков. На времето, преди 30 години, го познавах бегло като много млад и много талантлив катерач. Беше един от няколкото, които в началото на 80-те рязко вдигнаха летвата в българския алпинизъм. Постепенно това "момче" разкри, че притежава дълбоко "мазе" (basement)`, където е скътал много ценни неща.
Поздравления, Кирчо - и за катеренето и за умната статия!
Орлин Стойчев
Добави коментар