На 23 май т. г. при изкачване по южната стена и източния гребен на Анапурна (8091 м) в Непалските Хималаи се случи нещастие. В беда попадна испанският алпинист от баски произход Иняки Очоа де Олса – една от най-известните и най-ярките фигури в световния височинен алпинизъм, с изкачвания на 12 от общо 14-те осемхилядника на Земята.

SOS ОТ 7400 МЕТРА

Когато на 20 май от 7400 м бе получен сигнал за помощ, базовият лагер бе напуснат от всички алпинисти. В него бяха само един от готвачите и приятелката на Иняки – Нанси. Това наложи спасителната група да бъде организирана в Катманду. Семейство Очоа разполагаше със средства за акцията, в която се включиха два вертолета (с медикаменти и кислород) и група шерпи. Ръководителят на международната експедиция на Анапурна Сергей Богомолов, въпреки почернелите си от измръзвания ръце тръгна обратно към подножието. Да помагат се втурнаха канадецът Дон Бауи, полският лекар Роберт Шимчак и буквално изваденият от леглото в Катманду руснак с казахстански паспорт Денис Урубко.

… Преди финалната атака на Анапурна Иняки позвънил на близките си и казал, че чувства умора. Че по неизвестна причина му мръзнат пръстите... Че вероятно има някакви проблеми с кръвообращението... Но че положението не е чак толкова лошо, че да се откаже от опита и да се върне...

Иняки прекара в безсъзнание три и половина дни в палатката на 7400 м. Шансовете да оцелее бяха нищожни. Спускането беше невероятно сложно технически. Но през всичките три дни опити да стигнат до него правеха Денис Урубко и Дон Бауи. Малко след тях беше руснакът Алексей Болотов.

Денис и Дон бяха на 6700 м в лагер 3 и изглеждаше, че ще успеят да изнесат спасителния кислород до палатката с пострадалия и състоянието му ще се облекчи, докато до него стигне транспортната група от шерпи.

Но нека дадем думата на участниците в спасителната акция.

ДЕНИС УРУБКО: “МИСЛЕХМЕ, ЧЕ ЩЕ УСПЕЕМ...”

– За първи път срещнах Иняки през 2001 г. в базовия лагер на Еверест. Тогава неговата експедиция ме покани на обяд. Иняки внимателно сипваше супа в чиниите и разказваше забавни истории за алпинисти. След това участвахме заедно в експедиции на Нанга Парбат, Броуд пик, К-2, Манаслу. И затова мога да го нарека мой приятел.

... На 21 май 2008 г. се събудих от задушаващата горещина в Катманду. От мислите за закуската ме откъсна телефонът.

– Богомолов ти се обажда. Можеш ли да слезеш във фоайето? Чакам те.
Помислих, че Сергей е дошъл, за да си вземе довиждане. Но щом го видях, разбрах, че нещо се е случило. Зад него стоеше шефът на туристическата фирма “Cho Oyu Trekking”, шерпът Ниима Нуру.
– Имаме огромен проблем – едва изрече Сергей. – Иняки Oчоа умира.
– Кой? Нашият испанец?!
– Баскът. На южната стена на Анапурна

Набързо презаверихме билетите си за връщане в родината и се качихме в колата на Ниима. Сергей се опитваше да ми разказва подробности, но в главата ми цареше пълен безпорядък. Осъзнавах единствено, че нашият приятел Иняки Очоа умира на 7400 м. Безумно високо!

Около обяд (на 21 май) стигнахме до Покхара, където ни чакаше Дон Бауи. Той е изключително дружелюбен човек, макар на пръв поглед да изглежда страшен темерут.
– Извинете, но днес не можем да стигнем до мястото – каза пилотът на хеликоптера и приземи машината сред бананите на 2200 м в Чомрунг. – Започва да вали дъжд...
Информацията за ставащото на Анапурна беше оскъдна. Със сигурност знаехме, че Иняки и до момента е в лагер 4 заедно с партньора си от Румъния Хория Колибасану.

Освен това разбрахме, че швейцарците Ули Щек и Симон Антаматен са прекратили изкачването си по южната стена на Анапурна на 6900 м и със страшно рискован траверс през отвесите на стената се опитват да стигнат до палатката на Иняки.

- Вертолетът едва ли ще може да качи трима души. Само двама – отбеляза пилотът.
- До каква височина?
– Само до базовия лагер на 4800 м. Мястото за кацане там не е най-добро.
– Ние с Дон ще тръгнем първи. Ти, Сергей, ще дойдеш малко по-късно.
– Дон – обърнах се към канадеца – трябва да се доберем до лагер 4 за два дни. Това е единственият шанс да спасим Иняки. Ще успеем ли?
– Най-малкото трябва да опитаме – усмихна се Дон.

ВЕРТОЛЕТЪТ ПЪЛЗИ НАГОРЕ

22 май. Станахме с изгрева. Но ни очакваше неприятна изненада. Пилотът ни заяви, че трябва да се връща. Отворила му се работа в района на Макалу....
– Тук има един руски хеликоптер. Използвайте го. Може би ще успеете да пробиете облаците – каза пилотът.

Представих си какъв студ е в момента на 7400 м.

На борда ни взе пилотът Валерий Губанов. Бях чувал за него само хубави неща. Знаех, че е приятел на Иняки.
– Защо чак сега? – попита той. – Можехме да излетим преди около час. Вижте какво става – и посочи кълбящите се черни облаци.

Никога няма да забравя този момент. Машината се тресеше и като че ли щеше да се разпадне от вибрациите. Пилотът едва я удържаше на нужната височина, да не се разбие в стръмните, почти отвесни стени на клисурата. Не можехме да стигнем до желаното място.

– Спри! – изкрещях. – Приземи се при първа възможност. Ние с Дон слизаме. Трябва да тръгваме нагоре. Представяш ли си, ако времето и утре е такова?
Някой трябваше да предприеме опит за спасяването на Иняки. Да поеме незабавно нагоре.
- Дон, тръгваме пеша – се обърнах към канадеца.

Дон само кимна и направи знака “О. К.”. Кацнахме на една поляна на около 4000 м. само на 4000 м... Беше 11.00 часа. Бяхме загубили страшно много време.
Тръгнахме пеша. И двамата не бяхме отпочинали след експедициите – той на Анапурна, аз на Макалу. Мускулите ни бързо се вдървиха и отказаха да ни се подчиняват. При всеки две крачки на Дон аз правех три.Около 16.00 часа бяхме в лагер 1. Времето се влошаваше с всяка изминала минута. Дълбокият, пресен сняг се покри с ледена кора. Мъглата беше толкова гъста, че едва се ориентирахме.

Тъмнината ни настигна много преди лагер 2. Но видяхме две светлинки на фенерче редом с лагер 3. По това време Хория се спускал към лагер 3. Ули Щек останал в лагер 4 с Иняки.

Около 21.00 часа вечерта стигнахме до 5900 м..

ОПИТ ЗА СПАСЯВАНЕ С РИСК ЗА ЖИВОТА

23 май. В 03.00 часа през нощта се събудихме, а в 05.00 нагазихме в покрития с ледена кора сняг. На 7000 м срещнахме румънеца Хория и швейцареца Симон. Те слизаха от лагер 4. Лицето на румънеца беше неузнаваемо. “Добре, че си още жив, момче” – помислих, гледайки го. “Днес трябва да стигнете до Иняки. Утре сигурно ще е късно” – успя да каже той. До Иняки ни оставаха 400 м...

По пътя към лагер 3 беше паднал пресен сняг. Чух вертолета. Беше невъзможно да видя механичната птица през облаците, но разбрах, че Валерий Губанов прави опит да кацне някъде наблизо. Това бе толкова опасно, че започнах да се моля. След 20 мин ни съобщиха, че Богомолов и Губанов са кацнали.

– Още трийсет метра – канадецът Дон Бауи дишаше тежко и говореше толкова тихо, че едва го чувах. – До лагер 3 остават трийсет метра.

Но поради мъглата стигнахме до него едва при петия ни опит. Входът приличаше на заешка дупка.

ПОСЛЕДНИЯТ ПРИЮТ ЗА ИНЯКИ

Оставащото разстояние трябваше да преминем за 6–8 часа. Преди да тръгнем се включи радиостанцията. Дон я грабна. Той стоеше пред входа на нашата пещера. А аз се опитвах да разбера какво му казва Ули Щек, който беше в лагер 4, до Иняки. И изведнъж лицето на Дон сякаш се вкамени. Той бавно се обърна към мене.
– Иняки е починал.
– Какво? – не повярвах на думите му.
– Ули току-що ми каза. Иняки е починал – с треперещ глас повтори Дон. Не диша. Няма пулс...
– Какво?!

Възцари се смразяваща тишина. Чувах как бие сърцето ми. А след това се разплаках. Стоварих се на леда и заридах. Закъсняхме.

На следващия ден, 24 май, на 7100 м с Дон срещнахме Ули. Той, взимайки си последно сбогом с Иняки, в самота си пробиваше път в сипещия се сняг. Висяхме на парапета досущ като сушени риби. И се радвахме, че храбрият швейцарски алпинист успя да ни намери. А Иняки Очоа завинаги остана на 7400 м.

Неговото сърце ще стане част от ледената планина.

ПОСТАНОВЛЕНИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА ПРОВИНЦИЯ НАВАРА

Всички участници в акцията за спасяването на Иняки Очоа се награждават с почетния златен медал “За заслуги към спорта”. Това са Иняки Очоа (посмъртно), Хория Колибасану, Алекс Гаван и Михня Ръдулеску (Румъния), Ули Щек и Симон Антаматен (Швейцария), д-р Роберт Шимчак (Полша), Дон Бауи (Канада), Алексей Болотов и Сергей Богомолов (Русия), Денис Урубко (Казахстан) и петимата шерпи Пемба Онгчу, Вангчу, Чхиринг, Финджо и Онгчу.

ИНЯКИ ОЧОА ДЕ ОЛСА (29 май 1967– 23 май 2008 г.)

Роден е в Памплона (Испания). Стъпва на своя първи осемхилядник Кангчендзьонга (8586 м), когато е само на 22 г. Участник е в над 30 хималайски експедиции. Има 12 изкачвания на осемхилядници. През 2006 г. Иняки стигна до Шиша Пангма (8013 м) за по-малко от 15 часа и бе признат от сайта ExplorersWeb за “Алпинист на годината”.

ПИСМО ДО УЧАСТНИЦИТЕ В АКЦИЯТА ОТ РОДИТЕЛИТЕ НА ИНЯКИ ОЧОА

“Трудно ни е да изразим с думи нашата благодарност към всички, които ни помогнаха да преодолеем болката от загубата на Иняки. Вашите многобройни писма, вашата солидарност и взаимопомощ и всичките огромни усилия в борбата за неговия живот бяха важно лекарство за намаляване на нашата болка. Загубата на такъв здрав, положителен, ярък и жизнерадостен човек като Иняки предизвикаха такава солидарност на хора, които са единомишленици във всекидневния живот и в планината, каквато трудно можехме да си представим. Виждайки как всички се опитваха да му помогнат до самата му смърт, ние разбрахме, че винаги трябва да помним неговата радост от живота. И вярваме, че неговият начин на живот ще събуди и у други хора любов към свободата.
Бащата, майката и братята на Иняки Очоа де Олса Сегуин, 23 май 2008 г.”.