0304.2008
Кратък очерк за пътя на Янко Голомехов.
На 30 март 2008 г. на 60 годишна възраст, на скалите край с. Боженица загина най-възрастният активен алпинист и скален катерач в България - Янко Голомехов. В алпийските среди беше известен като дядо Янко, въпреки че времето като че ли не оставяше върху неговото тяло така характерните си отпечатъци.
През 1990 г. току що бях завършил курса по алпинизъм към ТД “Витоша” в София, когато се запознах с Янко - човек с очила на средна възраст, жилаво тяло и бърза походка. Самият той беше започнал да се катери сравнително късно - бил е на 33 години, когато е завършил курса в същия клуб, след което изцяло посвещава живота си на това занимание.
Засичахме се на Комините и Лакатник и аз с удоволствие се връзвах на неговото въже, защото знаех, че ще ме заведе на интересен маршрут. Преди всяко изкачване поглеждаше скалите, набелязваше откъде ще мине и тръгваше устремен нагоре. Веднага забелязах, че той катереше трудни скални маршрути сякаш ги беше минавал стотици пъти. Това в много от случаите беше и самата истина. Янко беше изключително педантичен катерач и по време на почти 30-годишната си катерачна кариера той беше изкатерил многократно всички маршрути до седма категория в района на Лакатнишките скали, Враца и Мальовица. За всяко изкачване си водеше бележки, които грижливо съхраняваше и едва ли някой някога ги е виждал. Независимо от състоянието си или травмите винаги е успявал така да нагласи тялото си, че да премине маршрута без риск. Най-много се впечатлих от лекотата, с която преодоляваше релефа сякаш танцуваше със скалите. Докато се катерихме по Мальовица разбрах, че катери и трудните неосигурени маршрути, по които малцина дръзваха да тръгват. Винаги обичаше да бъде водач на свръзката и пръв да преодолява трудностите.
На Янко българските катерачи дължат разработването на скалните игли в долината на Урдина река в националния парк “Рила”. Този обект той разработваше последователно през годините с различни партньори като влагаше цялата си душа, енергия и лични средства.
Въпреки, че беше ходил в Памир и Кавказ, един случай в биографията слага край на катеренето му по лед и сняг. По време на слизане от Резньовете на Витоша, Янко попада в лавина в улея “Бадиле” и оцелява след един час под тоновете лед. Оттогава се беше посветил само на трудните скални отвеси. През август 1994 г. бяхме в свръзка при изкачването на един от знаменитите скални турове в Алпите - ръба Бонати на Пти Дрю. Въпреки, че катерихме бързо се наложи да спим на върха на една малка площадка провесили крака над еднокилометровата пропаст на западна стена. Приемаше несгодите да спи по тънко яке над 3000 м с философско примирение и никога не всяваше паника по време на изкачване. През изминалите години Янко няколко пъти успя да посети Френските и Италианските Алпи като извърши множество трудни изкачвания по Мармолада, иглите на Чивета, Шамони, Арко и Пакленица най-вече придружаван от Люба Хлебарова и Денислав Денчев - Дени.
В живота си извън скалите, Янко работеше като техник към БТК. Беше избрал да поддържа уличните телефони в кв. Бояна и Княжево, където никой от колегите му не искаше да ходи, защото било стръмно. Почти всеки ден след като пробягваше всички телефони в района си, той прескачаше до малкия тренировъчен обект (Боянския камък) в гората над кв. Бояна. С програмирана точност, почти без да говори изкачваше всички маршрути и траверси и бързо се прибираше към дома си. През последните години Янко прекарваше по половин година в Ню Йорк, където се грижеше за внучката си. Другата половина си идваше в България, за да катери и тренира.
До фаталния за него 30-ти март Янко не беше спрял да се катери заради удоволствието от самото катерене и при това на възраст, на която почти всички алпинисти са отдавна «пенсионери». Но не и Янко! Всеки път като го срещнех си мислех как така е успял да се запази? Откакто го помнех той почти не се беше променил и очевидно катерачните му занимания и тренировки го поддържаха в една перфектна спортна форма. Когато времето беше лошо или студено и не ставаше за катерене, Янко изкачваше скоростно Черни връх и в ранния следобяд вече се прибираше към къщи.
Всички можем само да си пожелаем да изглеждаме така добре когато стигнем неговите години. Ще го запомним с неговата всеотдайност към катеренето, педантичност в ежедневието, със свежото му излъчване и усмивка, вродения му финес, интелект и скоромност, зад които седеше един вечно млад катерач!
Боян Петров
Към албум със снимки в памет на Янко Голомехов
На 30 март 2008 г. на 60 годишна възраст, на скалите край с. Боженица загина най-възрастният активен алпинист и скален катерач в България - Янко Голомехов. В алпийските среди беше известен като дядо Янко, въпреки че времето като че ли не оставяше върху неговото тяло така характерните си отпечатъци.
През 1990 г. току що бях завършил курса по алпинизъм към ТД “Витоша” в София, когато се запознах с Янко - човек с очила на средна възраст, жилаво тяло и бърза походка. Самият той беше започнал да се катери сравнително късно - бил е на 33 години, когато е завършил курса в същия клуб, след което изцяло посвещава живота си на това занимание.
Засичахме се на Комините и Лакатник и аз с удоволствие се връзвах на неговото въже, защото знаех, че ще ме заведе на интересен маршрут. Преди всяко изкачване поглеждаше скалите, набелязваше откъде ще мине и тръгваше устремен нагоре. Веднага забелязах, че той катереше трудни скални маршрути сякаш ги беше минавал стотици пъти. Това в много от случаите беше и самата истина. Янко беше изключително педантичен катерач и по време на почти 30-годишната си катерачна кариера той беше изкатерил многократно всички маршрути до седма категория в района на Лакатнишките скали, Враца и Мальовица. За всяко изкачване си водеше бележки, които грижливо съхраняваше и едва ли някой някога ги е виждал. Независимо от състоянието си или травмите винаги е успявал така да нагласи тялото си, че да премине маршрута без риск. Най-много се впечатлих от лекотата, с която преодоляваше релефа сякаш танцуваше със скалите. Докато се катерихме по Мальовица разбрах, че катери и трудните неосигурени маршрути, по които малцина дръзваха да тръгват. Винаги обичаше да бъде водач на свръзката и пръв да преодолява трудностите.
На Янко българските катерачи дължат разработването на скалните игли в долината на Урдина река в националния парк “Рила”. Този обект той разработваше последователно през годините с различни партньори като влагаше цялата си душа, енергия и лични средства.
Въпреки, че беше ходил в Памир и Кавказ, един случай в биографията слага край на катеренето му по лед и сняг. По време на слизане от Резньовете на Витоша, Янко попада в лавина в улея “Бадиле” и оцелява след един час под тоновете лед. Оттогава се беше посветил само на трудните скални отвеси. През август 1994 г. бяхме в свръзка при изкачването на един от знаменитите скални турове в Алпите - ръба Бонати на Пти Дрю. Въпреки, че катерихме бързо се наложи да спим на върха на една малка площадка провесили крака над еднокилометровата пропаст на западна стена. Приемаше несгодите да спи по тънко яке над 3000 м с философско примирение и никога не всяваше паника по време на изкачване. През изминалите години Янко няколко пъти успя да посети Френските и Италианските Алпи като извърши множество трудни изкачвания по Мармолада, иглите на Чивета, Шамони, Арко и Пакленица най-вече придружаван от Люба Хлебарова и Денислав Денчев - Дени.
В живота си извън скалите, Янко работеше като техник към БТК. Беше избрал да поддържа уличните телефони в кв. Бояна и Княжево, където никой от колегите му не искаше да ходи, защото било стръмно. Почти всеки ден след като пробягваше всички телефони в района си, той прескачаше до малкия тренировъчен обект (Боянския камък) в гората над кв. Бояна. С програмирана точност, почти без да говори изкачваше всички маршрути и траверси и бързо се прибираше към дома си. През последните години Янко прекарваше по половин година в Ню Йорк, където се грижеше за внучката си. Другата половина си идваше в България, за да катери и тренира.
До фаталния за него 30-ти март Янко не беше спрял да се катери заради удоволствието от самото катерене и при това на възраст, на която почти всички алпинисти са отдавна «пенсионери». Но не и Янко! Всеки път като го срещнех си мислех как така е успял да се запази? Откакто го помнех той почти не се беше променил и очевидно катерачните му занимания и тренировки го поддържаха в една перфектна спортна форма. Когато времето беше лошо или студено и не ставаше за катерене, Янко изкачваше скоростно Черни връх и в ранния следобяд вече се прибираше към къщи.
Всички можем само да си пожелаем да изглеждаме така добре когато стигнем неговите години. Ще го запомним с неговата всеотдайност към катеренето, педантичност в ежедневието, със свежото му излъчване и усмивка, вродения му финес, интелект и скоромност, зад които седеше един вечно млад катерач!
Боян Петров
Към албум със снимки в памет на Янко Голомехов
Добави коментар