1011.2007
Този откъс от намиращата се под печат книга на Райнхолд Меснер “Моят живот на ръба” представлява докосване до философията на екстремния алпинизъм и на екстремните спортове въобще.
Както е известно, знаменитият алпинист и пътешественик ще бъде в България като гост на Седмия международен фестивал на планинарския филм в Банско (29 ноември-2 декември 2007 г.). Тогава ще бъде официалното представяне на “Моят живот на ръба (Автобиография в беседи с Томас Хютлин)”, първата книга на знаменития южнотиролец в България.
Х: Колко голям беше кръгът на екстремните алпинисти тогава, около 1964 г.?
М: В Южен Тирол бяха двадесет човека. В Северен Тирол – може би двадесет и пет, в Източен Тирол – трима или четирима. Всички се познавахме. Най-малкото по име.
Х: А в целите Алпи?
М: Неколкостотин. Днес има по-малко алпинисти от този тип. Но затова пък 100 000 и повече катерачи по изкуствени стени само в Германия.
Х: И какво правят екстремните алпинисти?
М: Те правят нещо, което никой друг не смята за разумно. Нещо, което е опасно за живота. Нещо, което изисква сръчност, умения, издръжливост, дисциплина. Трябва да си издръжлив, да можеш да спиш на открито без никакви бивачни съоръжения при минус 20 градуса по Целзий. Да издържаш по два дни без храна и вода. Да носиш отговорност за себе си и за спътниците си. Да правиш всичко сам, напълно сам. Вие влизате в свят, към който човек не принадлежи. В който разумните хора не си пъхат носа. Ние, екстремните алпинисти, влизаме доброволно в ада и казваме на всички критици: „Оставете ни на мира. Ние сами решаваме и искаме да рискуваме. И когато се върнем, ние сме заклето малко общество. Един вид клика. Сами за себе си. Разбираме се с половин дума, на свой собствен език. В това общество се влиза, не защото някой иска. Членството не може да се купи или да се спазари. Може само да се заслужи”.
Х: Един вид собствена култура?
М: Да, тази общност има собствена култура.
Х: Американският журналист Том Уулф е описал подобна култура и съществуването на собствен кодекс при астронавтите и летците-изпитатели?
М: Естествено. Ние никога не бихме говорили за морал. Защото ние всички знаем, че моралът е чисто гражданско понятие. Когато висиш там горе, далеч от всякаква надежда да бъдеш спасен, би ли носил другия, би ли го дърпал, би ли му крещял, за да го спасиш? Ако имаш две глътки вода, ще дадеш ли на партньора си половината, или цялата бутилка, т. е. и двете глътки, ако в противен случай той ще умре? За това изобщо не се говори. Това е естествено като живота. И ако след това някой дойде и каже, че трябва да се раздели водата, ние бихме отвърнали: „Какъв брътвеж”. Там навън, извън света на хората, всичко е така естествено, от само себе си, и ние не говорим за това. Когато след това дойдат мърморковците – „Този или онзи изоставил някого” – това са само глупости. Или важничене. Това морализаторстване е толкова фалшиво и заблуждаващо! Ако загубя другия, аз съм загубил всичко. Защото този човек е моята опора, моята единствена помощ в края на краищата. За да осигури следващия пасаж или за да ми помогне да преживея и тази нощ. Дори за да споделиш страха, са ти е необходими този човек или останалите. Това е едно цяло, това не е един и още един, а една общност. Хората на въжето. Свръзката като общност, която е неделима. Това не е само чувството за принадлежност, то е безусловната общност.
Х: Защото действието диктува морала?
М: Не действието, акцията, а присъствието в опасна за живота ситуация.
Х: Но необходимостта от действие диктува морала. Въпрос на морал е, когато казвам, „Ще споделя водата си”.
М: Но не наложено, не под диктовка отвън. Нашето поведение е инстинктивно. Няма „правилно” и „грешно”. Не са ми необходими външни предписания, нещата се случват като преди цивилизацията. Само големите пътешествия изискват правила. Както и шестте милиарда души на Земята.
Х: Вашият най-важен учител по това време става един човек на име Зеп Майерл1. Какво можеше по-добре от останалите?
М: Зеп беше години по-голям от мене и можеше всичко. Той беше доста наивен младеж със селско потекло и правеше покриви на църковни кули в цял Тирол. Без скеле. Той оплиташе отгоре с въжета тези високи кули. Когато същият този Зеп Майерл беше дошъл да работи отново в Южен Тирол, искал да изкачи северната стена на Фуркета2, която аз вече бях изкатерил. Но не беше успял. В този единствен ден времето не било хубаво. При връщането си видял сестра ми на улицата. Заговорил я и казал: „Няма ли в това село катерачи?” – „Защо?” – „Аз работя по покриването на църковната кула и другата седмица искам да отида да се катеря”. И Валтрауд отговорила: „Моите братя се катерят. Те са екстремни катерачи”. Така се срещнахме. Той беше седем години по-голям от мен.
Х: Кой беше първият Ви тур с легендарния Зеп Майерл?
М: Беше една надвесена стена в масива Села3. Висока може би 300 м. Веднага забелязах, че Зеп може много неща по-добре от мен. Той беше много внимателен. Взе ме, закара ме дотам и ми плати обяда. При следващия тур ме остави да водя на една-две дължини на въжето. „Опитай, мини напред!” - каза той. При третия тур водихме приблизително поравно – едно въже той, едно – аз. Зеп стана мой треньор, но като кондиция и бързина не беше силен като мен. Но това не беше важно при катеренето. Накратко: станахме свръзка. И в онези години двамата или с още двама партньори изкатерихме всички турове в Доломитите, които представляваха предизвикателство. Направихме редица премиери и повторения на някои от най-известните маршрути, които не бяха преминавани цяло столетие. Направихме и много зимни изкачвания. Заедно ходехме в Западните Алпи. Бяха славни времена!
Х: Искали сте да бъдете по-бърз от другите?
М: Аз следвах човешката натура, исках да бъда по-близо до природата в сравнение с останалите.
Х: Т. е., времето е било важен фактор за Вас?
М: Знаех, че ако съм бърз, няма да е необходимо да спя на стената. Това е и опасно.
Х: Въпреки това тогава сте бил изключително честолюбив. Беше ли важно за Вас да преодолеете маршрути, които са толкова тежки, че по възможност никой след Вас да не може да премине по тях?
М: Да. Но това желание дойде в следващите години.
Х: По-важните стени и ръбове са били изкачени много преди Вашето поколение. Значи е ставало дума за нови, по-трудни маршрути?
М: Правилно, прокарването на нови, по-трудни маршрути по известните стени бе сериозен стимул. След няколко години Зеп Майрл каза: „Райнхолд рискува твърде много”. Бяхме станали негови предпочитани партньори по най-екстремните маршрути. Ние, южнотиролците, откачените селски момчета от планините, от долината Филньос. Гюнтер и аз. Нямахме предпочитания – премиери, втори или трети изкачвания. По онова време бяхме смятани за най-дейните катерачи в Доломитите.
Х: Искал сте да изпъкнете?
М: Не, но в същото време с моя брат стигнахме до идеята да направим още една стъпка напред. Ние започнахме съвсем съзнателно да не използваме роолплъгови клинове, да поставяме колкото се може по-малко клинове. Така ние преоткрихме свободното катерене. Нашето честолюбие се състоеше в това да намираме маршрути, които не могат да бъдат повторени – с големи разстояния между клиновете, по стени, високи 1000 и повече метра.
Х: Какво имахте против роолплъговите клинове?
М: Какво означава това: като не мога да продължа, дупча отвор в стената с каменоделско шило, днес – с ударна машина или с мини компресор, и вкарвам клин? Това може да бъде направено от всеки. Така може да се изкачи всяка стена. Скучно беше така. С роолплъговите клинове като помощно средство за изкачване няма невъзможни неща. А това означава край на развитието.
Х: Това се е било наричано „шлосерска работа” и Вие сте я мразел?
М: Развитието на техническото катерене по това време, средата на 60-ге години на ХХ век, беше стигнало връхната си точка. Тогава се катереха 500-метрови съвършено гладки и надвесени стени. Само на клинове. Започваше се със забиване на първи клин два метра над земята. Правилото беше да се пробие отвор в стената, да се вкара клин и на него да се окачи въжена стълбичка. И така – от клин на клин, от стълбичка на стълбичка. И пак отново. Седмици наред дупчене. Нямаше катерене нагоре, а изкачване – стъпало след стъпало – по подвижните стълбички. Да, можеше да се докосне скалата, но естествените грапавини, структурата й нямаха значение. Важни бяха помощните средства, тези улеснения във вид на изкуствени опорни точки.
Х: Един вид аутобан в планините. Кога решихте, че е това е скучно?
М: Някъде около 1966/ 1967 година.
Х: Освен скуката имахте ли и други, съществени причини да мразите шлосерската работа?
М: Не можеше да се поставят повече от 100 клина на 100 метра! По-гъсто покритие нямаше. А аз заявих , че се отказвам от тези неща. Прогресът, вървежът нагоре беше възможен, само ако се откажех. През 1966 г. написах статията „Смърт на невъзможното”, която беше публикувана в целия свят. Повече или по-малко казвах: „Ако прилагам метода с роолплъговите клинове, вече няма да има нищо невъзможно. А без това приключенията са немислими. Мога да преживея истинското приключение, само когато не знам как ще завърши то. Да се впуснеш в приключение, означава да потърсиш непознатото, може би невъзможното. Тогава като че ли съм на друга планета. Ако правя всичко правилно, ще се върна. В противен случай – може би не”. Тази радикалност изправи всички пиронджии срещу мен. Много от тях ме мразят и днес за това. Стигна се до появата на две школи.
Х: Вашата искаше директното противоборство с природата?
М: Не, не става дума за противоборство, за противопоставяне. Аз сам се излагам на опасност. От друга страна, никога не заставам срещу другите. Аз съм готов да изляза от бюргерския, еснафския свят. Доброволно влизам в света, който не е за хора. При това чувствам, че мястото, където се намирам, не е предназначено за хора. Всички останали можеха спокойно да правят нещата по техния си метод.
Превод: Венета Стоилова, Мая Стефанова
-------------------
1 Зеп Майерл (1937 г.) – знаменит австрийски алпинист, автор на стотици изкачвания в Алпите и Доломитите. На 12 май 1970 г. прави първо изкачване с Ролф Валтер (Rolf Walter) на Лхотце Шар (Лхотце Донгфенг, 8382 м) в Непалските Хималаи по югоизточното ребро на върха като участник в експедиция начело със Зигфрид Еберли. Собственик на прочутата фирма “Sepp Mayerl & Sohn” GmbH, специализирана във височинни работи (главно ремонти на църковни покриви и кули) “от въже”, т. е. с използване на алпийски способи.
2 Фуркета (Гран Фуркета 3025 м) е труднодостъпен връх в групата Гайслершпицен (Одле), в Северозападните Доломити, Италия. Скалната кула е известна главно със своята 800-метрова стена, която през първото и второто десетилетие на ХХ век е била в центъра на вниманието на най-добрите европейски катерачи, в това число и на Ханс Дюлфер.Първото изкачване през 1880 г. е дело на Йохан Зантер, а първото преодоляване на северната стена, смятана по това време за най-трудна в целите Алпи, през 1925 г. – на Емил Золедер и Фриц Виснер. Първо соло по стената (по “Золедер-Виснер”) записва Хайни Холцер. Първото зимно изкачване е на Райнхолд и Гюнтер Меснер (5 март 1967 г.). През 1973 г. първият е автор и на премиерата (с И. Грубер) по западната стена на Фуркета.
3 Масивът Села (Групо Села, Селагрупе) е планинска група в Западните Доломити, Италия. Представлява възел, в който се събират билата, които разделят четири големи долини – Вал Бадия (Гадертал – нем., ла Гран Ега – ладински) на североизток, Вал Гардена (Грьоднертал) – на северозапад, Вал Фиеме (Флаймстал – нем.) – на югозапад, Вал Кордеволе – на югоизток. От района на Мармолада я отделят седловината Пасо Пордои (2239 м) и долината Вал Кордеволе, от групата Сасолунго – седлото Пасо Села (2244 м), от Пуец и Одле – Пасо Гардена (2113 м), от групата Фанес – Пасо ди Камполонго (1875 м).
Образуват я огромни каменни плата, от които се спускат отвесни стени, пресечени от широки тераси. Върховите куполи, които израстват над платовидните заравнености, са между най-леснодостъпните в Доломитите. Най-висок връх e Пиц Бое (3152 м). От катерачна гледна точка най-популярни са трите Кули Села (2696 м). По стените на най-долните тераси в масива в последните години се развива спортно катерене.
В масива Села са прокарани няколко интересни ферати, от които най-популярни са “Пишиаду Клетерщайг” и “”Пьоснекер Клетерщайг”. От запад на изток през масива преминава популярният многоетапен туристически маршрут “Алта Виа Доломити 2”. Около цялата група , през ограничаващите я седловини, има шосе. На тези седловини, както и във вътрешността на Групо Села, има многобройни хижи. По склоновете, под стените, се намират интересни ски-зони. Главни селища в подножието са Корвара (Курфар – нем., 1568 м), Селва (1563 м), Канадзеи (Чианачеи – ладински, 1819 м), Араба (Реба – ладински, 1602 м).
Бележки: Петър Атанасов
Furchetta
Sella Towers
Както е известно, знаменитият алпинист и пътешественик ще бъде в България като гост на Седмия международен фестивал на планинарския филм в Банско (29 ноември-2 декември 2007 г.). Тогава ще бъде официалното представяне на “Моят живот на ръба (Автобиография в беседи с Томас Хютлин)”, първата книга на знаменития южнотиролец в България.
Х: Колко голям беше кръгът на екстремните алпинисти тогава, около 1964 г.?М: В Южен Тирол бяха двадесет човека. В Северен Тирол – може би двадесет и пет, в Източен Тирол – трима или четирима. Всички се познавахме. Най-малкото по име.
Х: А в целите Алпи?
М: Неколкостотин. Днес има по-малко алпинисти от този тип. Но затова пък 100 000 и повече катерачи по изкуствени стени само в Германия.
Х: И какво правят екстремните алпинисти?
М: Те правят нещо, което никой друг не смята за разумно. Нещо, което е опасно за живота. Нещо, което изисква сръчност, умения, издръжливост, дисциплина. Трябва да си издръжлив, да можеш да спиш на открито без никакви бивачни съоръжения при минус 20 градуса по Целзий. Да издържаш по два дни без храна и вода. Да носиш отговорност за себе си и за спътниците си. Да правиш всичко сам, напълно сам. Вие влизате в свят, към който човек не принадлежи. В който разумните хора не си пъхат носа. Ние, екстремните алпинисти, влизаме доброволно в ада и казваме на всички критици: „Оставете ни на мира. Ние сами решаваме и искаме да рискуваме. И когато се върнем, ние сме заклето малко общество. Един вид клика. Сами за себе си. Разбираме се с половин дума, на свой собствен език. В това общество се влиза, не защото някой иска. Членството не може да се купи или да се спазари. Може само да се заслужи”.
Х: Един вид собствена култура?
М: Да, тази общност има собствена култура.
Х: Американският журналист Том Уулф е описал подобна култура и съществуването на собствен кодекс при астронавтите и летците-изпитатели?
М: Естествено. Ние никога не бихме говорили за морал. Защото ние всички знаем, че моралът е чисто гражданско понятие. Когато висиш там горе, далеч от всякаква надежда да бъдеш спасен, би ли носил другия, би ли го дърпал, би ли му крещял, за да го спасиш? Ако имаш две глътки вода, ще дадеш ли на партньора си половината, или цялата бутилка, т. е. и двете глътки, ако в противен случай той ще умре? За това изобщо не се говори. Това е естествено като живота. И ако след това някой дойде и каже, че трябва да се раздели водата, ние бихме отвърнали: „Какъв брътвеж”. Там навън, извън света на хората, всичко е така естествено, от само себе си, и ние не говорим за това. Когато след това дойдат мърморковците – „Този или онзи изоставил някого” – това са само глупости. Или важничене. Това морализаторстване е толкова фалшиво и заблуждаващо! Ако загубя другия, аз съм загубил всичко. Защото този човек е моята опора, моята единствена помощ в края на краищата. За да осигури следващия пасаж или за да ми помогне да преживея и тази нощ. Дори за да споделиш страха, са ти е необходими този човек или останалите. Това е едно цяло, това не е един и още един, а една общност. Хората на въжето. Свръзката като общност, която е неделима. Това не е само чувството за принадлежност, то е безусловната общност.
Х: Защото действието диктува морала?
М: Не действието, акцията, а присъствието в опасна за живота ситуация.
Х: Но необходимостта от действие диктува морала. Въпрос на морал е, когато казвам, „Ще споделя водата си”.
М: Но не наложено, не под диктовка отвън. Нашето поведение е инстинктивно. Няма „правилно” и „грешно”. Не са ми необходими външни предписания, нещата се случват като преди цивилизацията. Само големите пътешествия изискват правила. Както и шестте милиарда души на Земята.
Х: Вашият най-важен учител по това време става един човек на име Зеп Майерл1. Какво можеше по-добре от останалите?
М: Зеп беше години по-голям от мене и можеше всичко. Той беше доста наивен младеж със селско потекло и правеше покриви на църковни кули в цял Тирол. Без скеле. Той оплиташе отгоре с въжета тези високи кули. Когато същият този Зеп Майерл беше дошъл да работи отново в Южен Тирол, искал да изкачи северната стена на Фуркета2, която аз вече бях изкатерил. Но не беше успял. В този единствен ден времето не било хубаво. При връщането си видял сестра ми на улицата. Заговорил я и казал: „Няма ли в това село катерачи?” – „Защо?” – „Аз работя по покриването на църковната кула и другата седмица искам да отида да се катеря”. И Валтрауд отговорила: „Моите братя се катерят. Те са екстремни катерачи”. Така се срещнахме. Той беше седем години по-голям от мен.
Х: Кой беше първият Ви тур с легендарния Зеп Майерл?
М: Беше една надвесена стена в масива Села3. Висока може би 300 м. Веднага забелязах, че Зеп може много неща по-добре от мен. Той беше много внимателен. Взе ме, закара ме дотам и ми плати обяда. При следващия тур ме остави да водя на една-две дължини на въжето. „Опитай, мини напред!” - каза той. При третия тур водихме приблизително поравно – едно въже той, едно – аз. Зеп стана мой треньор, но като кондиция и бързина не беше силен като мен. Но това не беше важно при катеренето. Накратко: станахме свръзка. И в онези години двамата или с още двама партньори изкатерихме всички турове в Доломитите, които представляваха предизвикателство. Направихме редица премиери и повторения на някои от най-известните маршрути, които не бяха преминавани цяло столетие. Направихме и много зимни изкачвания. Заедно ходехме в Западните Алпи. Бяха славни времена!
Х: Искали сте да бъдете по-бърз от другите?
М: Аз следвах човешката натура, исках да бъда по-близо до природата в сравнение с останалите.
Х: Т. е., времето е било важен фактор за Вас?
М: Знаех, че ако съм бърз, няма да е необходимо да спя на стената. Това е и опасно.
Х: Въпреки това тогава сте бил изключително честолюбив. Беше ли важно за Вас да преодолеете маршрути, които са толкова тежки, че по възможност никой след Вас да не може да премине по тях?
М: Да. Но това желание дойде в следващите години.
Х: По-важните стени и ръбове са били изкачени много преди Вашето поколение. Значи е ставало дума за нови, по-трудни маршрути?
М: Правилно, прокарването на нови, по-трудни маршрути по известните стени бе сериозен стимул. След няколко години Зеп Майрл каза: „Райнхолд рискува твърде много”. Бяхме станали негови предпочитани партньори по най-екстремните маршрути. Ние, южнотиролците, откачените селски момчета от планините, от долината Филньос. Гюнтер и аз. Нямахме предпочитания – премиери, втори или трети изкачвания. По онова време бяхме смятани за най-дейните катерачи в Доломитите.
Х: Искал сте да изпъкнете?
М: Не, но в същото време с моя брат стигнахме до идеята да направим още една стъпка напред. Ние започнахме съвсем съзнателно да не използваме роолплъгови клинове, да поставяме колкото се може по-малко клинове. Така ние преоткрихме свободното катерене. Нашето честолюбие се състоеше в това да намираме маршрути, които не могат да бъдат повторени – с големи разстояния между клиновете, по стени, високи 1000 и повече метра.
Х: Какво имахте против роолплъговите клинове?
М: Какво означава това: като не мога да продължа, дупча отвор в стената с каменоделско шило, днес – с ударна машина или с мини компресор, и вкарвам клин? Това може да бъде направено от всеки. Така може да се изкачи всяка стена. Скучно беше така. С роолплъговите клинове като помощно средство за изкачване няма невъзможни неща. А това означава край на развитието.
Х: Това се е било наричано „шлосерска работа” и Вие сте я мразел?
М: Развитието на техническото катерене по това време, средата на 60-ге години на ХХ век, беше стигнало връхната си точка. Тогава се катереха 500-метрови съвършено гладки и надвесени стени. Само на клинове. Започваше се със забиване на първи клин два метра над земята. Правилото беше да се пробие отвор в стената, да се вкара клин и на него да се окачи въжена стълбичка. И така – от клин на клин, от стълбичка на стълбичка. И пак отново. Седмици наред дупчене. Нямаше катерене нагоре, а изкачване – стъпало след стъпало – по подвижните стълбички. Да, можеше да се докосне скалата, но естествените грапавини, структурата й нямаха значение. Важни бяха помощните средства, тези улеснения във вид на изкуствени опорни точки.
Х: Един вид аутобан в планините. Кога решихте, че е това е скучно?
М: Някъде около 1966/ 1967 година.
Х: Освен скуката имахте ли и други, съществени причини да мразите шлосерската работа?
М: Не можеше да се поставят повече от 100 клина на 100 метра! По-гъсто покритие нямаше. А аз заявих , че се отказвам от тези неща. Прогресът, вървежът нагоре беше възможен, само ако се откажех. През 1966 г. написах статията „Смърт на невъзможното”, която беше публикувана в целия свят. Повече или по-малко казвах: „Ако прилагам метода с роолплъговите клинове, вече няма да има нищо невъзможно. А без това приключенията са немислими. Мога да преживея истинското приключение, само когато не знам как ще завърши то. Да се впуснеш в приключение, означава да потърсиш непознатото, може би невъзможното. Тогава като че ли съм на друга планета. Ако правя всичко правилно, ще се върна. В противен случай – може би не”. Тази радикалност изправи всички пиронджии срещу мен. Много от тях ме мразят и днес за това. Стигна се до появата на две школи.
Х: Вашата искаше директното противоборство с природата?
М: Не, не става дума за противоборство, за противопоставяне. Аз сам се излагам на опасност. От друга страна, никога не заставам срещу другите. Аз съм готов да изляза от бюргерския, еснафския свят. Доброволно влизам в света, който не е за хора. При това чувствам, че мястото, където се намирам, не е предназначено за хора. Всички останали можеха спокойно да правят нещата по техния си метод.
Превод: Венета Стоилова, Мая Стефанова
-------------------
1 Зеп Майерл (1937 г.) – знаменит австрийски алпинист, автор на стотици изкачвания в Алпите и Доломитите. На 12 май 1970 г. прави първо изкачване с Ролф Валтер (Rolf Walter) на Лхотце Шар (Лхотце Донгфенг, 8382 м) в Непалските Хималаи по югоизточното ребро на върха като участник в експедиция начело със Зигфрид Еберли. Собственик на прочутата фирма “Sepp Mayerl & Sohn” GmbH, специализирана във височинни работи (главно ремонти на църковни покриви и кули) “от въже”, т. е. с използване на алпийски способи.
2 Фуркета (Гран Фуркета 3025 м) е труднодостъпен връх в групата Гайслершпицен (Одле), в Северозападните Доломити, Италия. Скалната кула е известна главно със своята 800-метрова стена, която през първото и второто десетилетие на ХХ век е била в центъра на вниманието на най-добрите европейски катерачи, в това число и на Ханс Дюлфер.Първото изкачване през 1880 г. е дело на Йохан Зантер, а първото преодоляване на северната стена, смятана по това време за най-трудна в целите Алпи, през 1925 г. – на Емил Золедер и Фриц Виснер. Първо соло по стената (по “Золедер-Виснер”) записва Хайни Холцер. Първото зимно изкачване е на Райнхолд и Гюнтер Меснер (5 март 1967 г.). През 1973 г. първият е автор и на премиерата (с И. Грубер) по западната стена на Фуркета.
3 Масивът Села (Групо Села, Селагрупе) е планинска група в Западните Доломити, Италия. Представлява възел, в който се събират билата, които разделят четири големи долини – Вал Бадия (Гадертал – нем., ла Гран Ега – ладински) на североизток, Вал Гардена (Грьоднертал) – на северозапад, Вал Фиеме (Флаймстал – нем.) – на югозапад, Вал Кордеволе – на югоизток. От района на Мармолада я отделят седловината Пасо Пордои (2239 м) и долината Вал Кордеволе, от групата Сасолунго – седлото Пасо Села (2244 м), от Пуец и Одле – Пасо Гардена (2113 м), от групата Фанес – Пасо ди Камполонго (1875 м).
Образуват я огромни каменни плата, от които се спускат отвесни стени, пресечени от широки тераси. Върховите куполи, които израстват над платовидните заравнености, са между най-леснодостъпните в Доломитите. Най-висок връх e Пиц Бое (3152 м). От катерачна гледна точка най-популярни са трите Кули Села (2696 м). По стените на най-долните тераси в масива в последните години се развива спортно катерене.
В масива Села са прокарани няколко интересни ферати, от които най-популярни са “Пишиаду Клетерщайг” и “”Пьоснекер Клетерщайг”. От запад на изток през масива преминава популярният многоетапен туристически маршрут “Алта Виа Доломити 2”. Около цялата група , през ограничаващите я седловини, има шосе. На тези седловини, както и във вътрешността на Групо Села, има многобройни хижи. По склоновете, под стените, се намират интересни ски-зони. Главни селища в подножието са Корвара (Курфар – нем., 1568 м), Селва (1563 м), Канадзеи (Чианачеи – ладински, 1819 м), Араба (Реба – ладински, 1602 м).
Бележки: Петър Атанасов
Furchetta
Sella Towers
Добави коментар