На 28 май, понеделник, от 11.30 часа, в Синагогата на Софийските централни гробища ще се простим с един от последните представители на най-старото поколение български алпинисти – Руди Давидов.

Един от онези, които бяха продължили делото на 18-те учредители на Българският планински клуб (на 19 ноември 1929 г.) и носеха в себе си техния дух до наши дни.

Неговото име е записано в историята на българския алпинизъм с първото изкачване по Северозападния ръб на Мальовица и по Западния ръб на Злия зъб (август 1934 г.) – с Александър Белковски и Хари Хаимов. Това става в рамките на “обиколка от северозападния ръб на Мальовица неотклонно по математическото било до Лопушки връх. Тримата стигат до Злия зъб по Западния му ръб от превала между Орловец и Злия зъб. Свръзката слиза от върха на рапел по южния ръб и продължава на следващия ден преминаването на втората част от математическото било от връх Ловница до Лопушки връх” (според Цанко Бангиев).

Руди Давидов е участник и в първия опит за изкачване по Източната стена на Еленин връх – с Йордан Йорданов и Владимир Загоров две години по-късно, през август 1936 г. Свръзката се насочва към голямата камина, зееща в средната й част и преминава няколко въжета.

Но това е само малка част от неговата алпинистка и планинарска активност.

В предговора на своята изключителна книга “Алпийските стени в България” (Държавно издателство за физкултурна и спортно-техническа литература, София, 1956 г.), която и половин век по-късно не е загубила очарованието и достойнствата си, авторът й Цанко Бангиев пише: “Изказвам благодарност на моите учители – заслужилия майстор на спорта Александър Белковски и Константин Саваджиев, за съветите, които са ми давали, и на инженер Руди Давидов, който ме подпомогна в написването на книгата”.

Поклон пред Неговата памет!

P. S. Не знам дали има смисъл от този post scriptum. Защото никога няма да върна (не смея да говоря от ничие име, само от свое) дълга към Руди Давидов и всички представители на по-старите и по-младите поколения, които вече ги няма. Много пъти си казвах, че трябва да седна и да разговарям с този човек, който излъчваше интелигентност, благородство, мъдрост и скромност, и да запиша разказите му. Не го направих. По всяка вероятност от недалновидност и глупост. Нямам извинение пред себе си. Все пак слаба утеха е мисълта, че някой трябва да пренапише историята на българския алпинизъм – без избирателност, без робуване на идеологии, на емоции и пристрастия. Едва тогава ще можем да кажем, че нищо не е забравено и никой не е забравен. В името на бъдещето.

Петър Атанасов