За смъртта на Минко Занковски научих в Закопане. На 22 октомври около обяд разговарях с познатите в България Анна Милевска (съпругата на Анджей Завада) и Моника Рогожинска, когато ми звънна Иван Масларов (Байно).

Знаех накъде отиват нещата, но все пак човек се надява до последно. От друга страна, макар за кратко, се бях поотдалечил от нашенската действителност. И може би затова вестта на кончината на Минко отприщи толкова спомени.

Минко си отиде от този грешен свят на 57 години (роден е на 19 август 1949 г.). Беше необикновена личност. Откъдето и да го погледнеш. Истински планинец, роден и израсъл в Черни Осъм. Близо до географския център на България. В подножието на Балкана. На около 2 км от третия по големина манастир в България – Троянския.

Беше завършил българска филология и преди да стане директор на училището “Васил Левски”, беше учител по български език и литература в родното си село. Пишеше стихове и проза, които – позволявам си да твърдя – представляват истинска литература. Не само планинарска. Но нямаше желание да публикува. (А това е един от признаците, които отличават истинските творци от обикновените графомани.) Само рядко правеше достояние някой свой ръкопис на най-близки приятели. Беше автор на сценария за филма “Балканджии” на Българската национална телевизия, който спечели “Гран При” на Втория фестивал на планинарския филм през 2000 г. Днес между живите не е и режисьорът на филма – Милан Огнянов.

Преди шест години Минко създаде първия клас за обучение на планински водачи, което беше първата крачка за превръщането на училището “Васил Левски” в Черни Осъм в школа за гидове. Сблъска се със всички препятствия, които българската бюрокрация е способна да издигне пред всеки, който иска (и може) да прави нещо. Но най-ужасни, най-болезнени и най-нараняващи – така си мисля – са били ударите в гърба. В много случаи от хора, които Минко поне до едно време смяташе за приятели.

Минко пееше в хора на читалището, който изпълняваше преди всичко планинарски песни. Беше автор на текстовете на някои от тях. Години наред беше читалищен деятел. Всичко, за което става дума – на обществени начала. Играеше важна роля в Троянския отряд на Планинската спасителна служба. Беше една от личните фигури в Черни Осъм. А че Черни Осъм е необикновено място, свидетелства, например факта, че има своя изключителен Природонаучен музей. Помислете – колко села в света могат да се похвалят, че са изпратили експедиции в Хималаите или Каракорум?

Минко беше започнал да ходи по планините от... Казваше, че сам не знае откога. Познаваше отлично нашите планини. Беше започнал да се катери активно от края на 60-те години на ХХ век. Особено през зимата. Много пъти беше посещавал Кавказ, няколко пъти – Алпите. Беше кандидат за първата българска хималайска експедиция на Лхотце (8516 м) през 1981 г. Но стана жертва на задкулисни игрички, връзки и “уреждане”. Не знам какво му е било на душата в този момент. Но не се огъна. Не се отказа. Нещо повече – номерът, който му изиграха тогавашните фактори, само му послужи като импулс за още по-активна дейност. Мисля, че никой не си дава сметка, дори участниците в организираните от него групи, които в ония години посещаваха Памир, какво му е струвало пробиването на стени с глава и преодоляването на барикадите, издигани от българската и съветската бюрокрация. Всъщност пробиването на стени с глава и битките с бюрокрацията са същината на живота му. И започна да прави неща, които излизаха извън установения “канален” ред в тогавашната комунистическа България. Като се започне от средата на 80-те години на ХХ век, всяко лято организираше групи, които посещаваха все още съветските тогава планини в Централна Азия. Без никакви Спортни комитети на СССР, без никакви Управления на международните алпийски лагери и т. н. Два пъти изкачи тогавашния пик Комунизъм (7495 м), два пъти – някогашния пик Ленин (7134 м), два пъти – пик Евгения Корженевска (7104 м). За постиженията си в планините на някогашния Съветски съюз заслужи званието “Снежен барс”. Сред българските алпинисти (заедно с Огнян Балджийски) е бил най-много пъти в Памир – седем.

След т. нар. промени у нас през 1989 г. организира първите български леки клубни експедиции в най-високите планини. През 1990 г. в рамките на една от тях, чийто ръководител беше, изкачи осемхилядника Броуд пик – Роки Съмит, заедно с Тодор Тодоров и Емануил Деянов. През 1992 и 1993 г. ръководени от него експедиции реализираха първите български изкачвания на други два осемхилядника – Гашербрум-2 (8035 м) и Нанга Парбат (8125 м). Дано някой ден Тончо (Тончев) или Радко (Рачев), или който и да е от участниците в тях седне и опише невероятните си преживелици. Защото ще е жалко, ако тази важна част от историята на българския алпинизъм просто хей така отиде в небитието.

По време на експедицията на Гашербрум-2 Минко се бе запознал с Кшиштоф Виелицки, Ришард Павловски и техните колеги, които и до днес си спомнят троянската сливова в българския базов лагер и знаят химна на алпинистите от Черни Осъм и Троян “Кога ме мама родила...”. През 1998 г. с Минко бяхме на гости на Виелицки и Павловски в Катовице и Тихи. През 2000 г. Павловски му беше гостенин в Черни Осъм.

... Стоях на масата в Закопане пред чашата с изстинало кафе и до съзнанието ми не достигаше нищо от това, което казват Ана Милевска и Моника. Мислех си за това, че хора като Минко в цивилизования свят ги обявяват за топ-мениджъри, гласуват им доверие и се стараят да им осигурят максимално широко поле за изява. У нас те будят единствено завист. Истинска. От сърце. До дупка. У нас е аксиома, че е най-добре да не правиш нищо. И това е философията на поне две трети от нашенците. И са си добре. Само, че след такива хора не остава нищо.

Три дни преди този неделен следобед бях на най-необикновеното място в Закопане – на старото гробище на Пенксови Бжизек, днес мемориал, където са погребани едни от най-големите полски интелектуалци – до един свързани с Татрите, с планинарството и алпинизма. И макар че всяко посещение в Закопане започвам от Пенксови Бжизек, едва сега проумях в какво се състои магнетизма на това място. Ами там смъртта отсъства! Нея просто я няма. Присъства великият дух на хора, които не са се бояли да вървят срещу течението. Да се изправят срещу най-големите изпитания. И да вършат смислени неща.

Също като Минко. Прощавай, стари приятелю. Не си си отишъл. Оставаш с нас.

Петър Атанасов