1708.2006
В базовия лагер съм след 17-те дни на моята одисея. А на 12 август след обяд усетихме, че мечтата ни за К-2 може би ще се сбъдне. Настана време, каквото не бяхме виждали от един месец. И решихме – или утре, или никога.
Спомням си подготовката. Разделихме с руснаците остатъците от храната и горивото. Тъй като беше страшно студено, а това щеше да е втората ми нощ на 7800 м без спален чувал, предложих да тръгнем веднага след полунощ. Но руснаците настояха да изчакаме до ранната утрин. Практически през цялата нощ разтривах краката си.
Тръгнахме около три часа. Руснаците бяха с кислород и ми беше трудно да ги следвам. Страшен студ, но за щастие теренът изведнъж се изправи и вече не се налагаше да газим сняг до пояс. Приближихме се до прочутото “Гърло на бутилката” (Bottle neck). Над главите ни израстна великолепна, поразителна гъба. Всъщност това е серакът, който всички виждат от долу и вземат за К-2.
Навсякъде бяха пръснати отломки от твърд като гранит лед. Последните няколко десетки метра по отвеса на 8200 са ужасно изпитание за белите дробове, за ръцете, краката и психиката. А след това – чудесна площадка. Удрям с ледокопа зеленикавия лед. Юра (Юрий Утешев) пали цигара. Банджо – както винаги – вдига шум, за да привлече вниманието към себе си.
Тръгваме нататък – по траверса, който заобикаля гъбата. Последното трудно място. Около 10.30 часа седмина от нас са вече над гъбата. Остава ни да се прехвърлим от другата страна на склона, на скалите. Оттам до върха ни остават 2-3 часа газене в снега. Вървя нагоре и виждам двойка, която тръгва да прекосява склона. Двамата се радват, по лицата им няма нито следа от напрежение и страх. И тогава небето се продъни...
Снегът над мене тръгна. Забих ледокопа и успях да прошепна: “Боже Господи! Марта!” И се прострях по очи върху леда. Последва удар...
Напорът на снега изчезна. Опипом проверих ледокопа и самозатягащия се възел. Свалих налепените със сняг скиорски очила и веднага започнах да броя хората. 60 метра под мене – двама (руснак и ирландец). Махам им. Но не виждам никого пред себе си.
Осигурявам се на клина, на който дължа живота си. Измъкнал се е до половината. Забивам го и едва сега забелязвам, че тръгващото от него напряко на склона въже е скъсано. Навивам остатъка и изчаквам, докато двамата отдолу стигнат до мене. С остатъка от въжето трябва да ме осигурят, за да видя какво става с останалите шестима. Виждам двама, които слизат надолу – хаотично, нервно. Предупреждавам ги, че тук всичко е изметено до чист лед и им хрърлям въжето.
Те са в шок. Оцелели са, макар че лавината е помела двойката над тях и двойката под тях и ги е отнесла в трикилометровата пропаст. “Веднага надолу!” – опитвам се да нареждам. Да слизаме и да се оглеждаме за нашите приятели. Поставяме двамата, които са в шок, в средата и тръгваме по склона, спазвайки дистанция. Един по един. Go, go!
Слизам последен. Престаравам се – поправям всеки възел, всеки клин, като непрекъснато наблюдавам стената – всяка форма на релефа. Шепна молитви за тези, които си отидоха вместо нас...
В лагер 4 сме около 14.00 часа. Никаква следа от тела. Решавам – още днес слизаме до лагер 3. Но поради големия сняг между сераците стигаме там чак в 18.00 часа. Съобщаваме за нещастието. Обявявам ембарго върху всякакви контакти с медиите до момента на прибирането ни в базовия лагер. Както стана ясно по-късно – за доброто на нашите близки.
Но ирландецът Банджо наруши забраната. А медиите в родината му забъркаха страшна каша от фактите като по ред обвявяваха, че или всички сме загинали, или че всички сме живи. Никога няма да му простя на този мръсник. Нашите близки два дни живяха в ужас! Пътят до лагер 3 криволичи, но е безопасен. Ако не се смята поведението на ирландеца, което беше толкова скандално, че тримата руснаци един по един се отвързваха от въжето, смятайки, че слизането соло е далеч по-безопасно отколкото неговата компания.
В палатката Банджо падна като отсечен. Завих го. Напоих го. Отидох при руснаците. Каква беше изненадата ни, когато след 15 минути ирландецът връхлетя в палатката, заплашвайки ни с ледкопа си и крещейки да сме го оставели на мира. Отнехме му “оръжието” и след консултация с лекаря в базовия лагер му дадохме кислород и лекарства. Той покрещя още малко и заспа. И едва в този момент получихме възможността да бъдем просто хора. Тук, във виелицата на 7400 м, вдигнахме тост за нашите прятели, бършейки очи. И питайки се какъв е смисълът на всичко, което ни сполетя.
На следващата сутрин при ужасно време продължихме слизането. Преди лагер 1 нямаше никакви въжета. Нямаше и следа от лагера. След 17 дни едва можех да позная пътя. Надолу ми се счупи едната котка (от чифта, чиято друга половина строших на Еверест). Вървях бавно, но затова пък имах време да размисля. До ABC се дотътрих едва около полунощ. Исках само две неща – да пия и да спя!
Тъжен е този обряд. Табела с имената на нашите приятели се появява на символичното гробище. Телата им ги няма – станаха част от ПЛАНИНАТА. Отче наш, ти който си на...
Яцек Телер (Jacek Teler)
Спомням си подготовката. Разделихме с руснаците остатъците от храната и горивото. Тъй като беше страшно студено, а това щеше да е втората ми нощ на 7800 м без спален чувал, предложих да тръгнем веднага след полунощ. Но руснаците настояха да изчакаме до ранната утрин. Практически през цялата нощ разтривах краката си.
Тръгнахме около три часа. Руснаците бяха с кислород и ми беше трудно да ги следвам. Страшен студ, но за щастие теренът изведнъж се изправи и вече не се налагаше да газим сняг до пояс. Приближихме се до прочутото “Гърло на бутилката” (Bottle neck). Над главите ни израстна великолепна, поразителна гъба. Всъщност това е серакът, който всички виждат от долу и вземат за К-2.
Навсякъде бяха пръснати отломки от твърд като гранит лед. Последните няколко десетки метра по отвеса на 8200 са ужасно изпитание за белите дробове, за ръцете, краката и психиката. А след това – чудесна площадка. Удрям с ледокопа зеленикавия лед. Юра (Юрий Утешев) пали цигара. Банджо – както винаги – вдига шум, за да привлече вниманието към себе си.
Тръгваме нататък – по траверса, който заобикаля гъбата. Последното трудно място. Около 10.30 часа седмина от нас са вече над гъбата. Остава ни да се прехвърлим от другата страна на склона, на скалите. Оттам до върха ни остават 2-3 часа газене в снега. Вървя нагоре и виждам двойка, която тръгва да прекосява склона. Двамата се радват, по лицата им няма нито следа от напрежение и страх. И тогава небето се продъни...
Снегът над мене тръгна. Забих ледокопа и успях да прошепна: “Боже Господи! Марта!” И се прострях по очи върху леда. Последва удар...
Напорът на снега изчезна. Опипом проверих ледокопа и самозатягащия се възел. Свалих налепените със сняг скиорски очила и веднага започнах да броя хората. 60 метра под мене – двама (руснак и ирландец). Махам им. Но не виждам никого пред себе си.
Осигурявам се на клина, на който дължа живота си. Измъкнал се е до половината. Забивам го и едва сега забелязвам, че тръгващото от него напряко на склона въже е скъсано. Навивам остатъка и изчаквам, докато двамата отдолу стигнат до мене. С остатъка от въжето трябва да ме осигурят, за да видя какво става с останалите шестима. Виждам двама, които слизат надолу – хаотично, нервно. Предупреждавам ги, че тук всичко е изметено до чист лед и им хрърлям въжето.
Те са в шок. Оцелели са, макар че лавината е помела двойката над тях и двойката под тях и ги е отнесла в трикилометровата пропаст. “Веднага надолу!” – опитвам се да нареждам. Да слизаме и да се оглеждаме за нашите приятели. Поставяме двамата, които са в шок, в средата и тръгваме по склона, спазвайки дистанция. Един по един. Go, go!
Слизам последен. Престаравам се – поправям всеки възел, всеки клин, като непрекъснато наблюдавам стената – всяка форма на релефа. Шепна молитви за тези, които си отидоха вместо нас...
В лагер 4 сме около 14.00 часа. Никаква следа от тела. Решавам – още днес слизаме до лагер 3. Но поради големия сняг между сераците стигаме там чак в 18.00 часа. Съобщаваме за нещастието. Обявявам ембарго върху всякакви контакти с медиите до момента на прибирането ни в базовия лагер. Както стана ясно по-късно – за доброто на нашите близки.
Но ирландецът Банджо наруши забраната. А медиите в родината му забъркаха страшна каша от фактите като по ред обвявяваха, че или всички сме загинали, или че всички сме живи. Никога няма да му простя на този мръсник. Нашите близки два дни живяха в ужас! Пътят до лагер 3 криволичи, но е безопасен. Ако не се смята поведението на ирландеца, което беше толкова скандално, че тримата руснаци един по един се отвързваха от въжето, смятайки, че слизането соло е далеч по-безопасно отколкото неговата компания.
В палатката Банджо падна като отсечен. Завих го. Напоих го. Отидох при руснаците. Каква беше изненадата ни, когато след 15 минути ирландецът връхлетя в палатката, заплашвайки ни с ледкопа си и крещейки да сме го оставели на мира. Отнехме му “оръжието” и след консултация с лекаря в базовия лагер му дадохме кислород и лекарства. Той покрещя още малко и заспа. И едва в този момент получихме възможността да бъдем просто хора. Тук, във виелицата на 7400 м, вдигнахме тост за нашите прятели, бършейки очи. И питайки се какъв е смисълът на всичко, което ни сполетя.
На следващата сутрин при ужасно време продължихме слизането. Преди лагер 1 нямаше никакви въжета. Нямаше и следа от лагера. След 17 дни едва можех да позная пътя. Надолу ми се счупи едната котка (от чифта, чиято друга половина строших на Еверест). Вървях бавно, но затова пък имах време да размисля. До ABC се дотътрих едва около полунощ. Исках само две неща – да пия и да спя!
Тъжен е този обряд. Табела с имената на нашите приятели се появява на символичното гробище. Телата им ги няма – станаха част от ПЛАНИНАТА. Отче наш, ти който си на...
Яцек Телер (Jacek Teler)
Добави коментар