На церемония в Гренобъл снощи наградата “Златният пикел’ 2005” бе връчена на американците Стийви Хаус (Steve House) и Винс Андерсън (Vince Anderson) за изкачването по Рупалската стена на Нанга Парбат (8125 м) в Западните Хималаи, Пакистан.

Техният премиерен маршрут е дълъг 4100 м, трудността му има оценка WI4 M5, 5.9. Преминат бе в алпийски стил за шест дни. Още два отне слизането до подножието по маршрута на Меснер.

Останалите номинирани за наградата през 2005 г. бяха:

- Патрик Ваньон (Patrick Wagnon), Кристиян Тромсдорф (Christian Trommsdorf), Яник Грациани (Yannick Graziani) от Франция за траверса в алпийски стил от Северния до Централния връх в масива на Чомольонцо (7500 м) с дължина 1500 м и трудност ED, по време на който бяха достигнати две девствени коти,

- Ули Щек (Ueli Steck, Швейцария) за проекта “Khumbu Express”, в рамките на който изкачи соло Северната стена на Чолатце (Cholatse, 6440 м, 1600 м, M6), Източната стена на Тавоче (Tawoche, 6505 м, 1500 м) и Западната стена на Ама Даблам (Ama Dablam, 6856 м) до 5900 м,

- Роберт Яспер (Robert Jasper, Швейцария) и Щефан Гловач (Stefan Glowacz, Германия) за премиерния маршрут по Северната стена на Серо Муралон (Cerro Murallon) в Патагония – 27 въжета, max 7c+, A2 and M4,

- Италианците Ермано Салватера (Ermanno Salvaterra) и Алесандро Белтрами (Alessandro Beltrami) и аржентинецът от италиански произход с американски паспорт Роландо Гариботи (Rolando Garibotti) (Италия) за премиерния им маршрут в алпийски стил по Западната и Северната стена на Серо Торе (Cerro Torre, 3102 м) – 6b+ и A1,

- Денис Урубко и Сергей Самойлов (Казахстан) за първото изкачване по Югоизточната стена на Броуд пик (Broad peak, 8047 м) – 2500 м, 6b, 75° по ледените участъци.

Журито, което излъчи победителя между номинираните, включваше:
- Стийвън Венъбълз (Stephen Venables, Великобритания), председател,
- Пиер Хофман (Pierre Hofmann, Швейцария), представител на Groupe de Haute Montagne (GHM),
- Алексей Болотов (Русия) – миналогодишен победител в конкурса,
- Михаил Михайлов (Киргизия) – миналогодишен победител в конкурса,
- Майк “Туид” Търнър (Mike “Twid” Turner, Великобритания),
- Силво Каро (Словения), представител на организацията Mountain wilderness international,
- Франсоа Марсиньи (François Marsigny, Франция),
- Им Дук Йонг (Im Duc Young, Южна Корея),
- Ги Шьомерьойи (Guy Chaumereuil, Франция), учредител на наградата “Piolet d' or”.

Ето и разказа на Стийви Хаус в MountEverest.net за миналогодишното изкачване на Нанга Парбат с Винс Андерсън, което им донесе “Златния пикел’ 2005”:

На 6 септември 2005 г., в 17.45 часа, двамата с Винс стояхме на Нанга Парбат. Нямаше и следа от вятър. Бяхме преминали нов, директен маршрут по Рупалската стена. Тя е известна като най-дългата в света и е преодоляна за първи път през 1970 г. от братята Райнхолд и Гюнтер Меснер.

С Винс тръгнахме на 1 септември в 04.00 часа сутринта. Всеки имаше по 16 кг багаж. Бяхме взели само най-необходимия минимум – палатка с тегло 1 кг, спален чувал с изкуствен пух, който бях ушил специално за това изкачване, малко храна и гориво, 3 “camalot”-а, 10 клеми, 9 титанови клина, две 50-метрови въжета по 8 и 5 мм.

Два дни следвахме маршрута, по който с Брус Милър през 2004 г. стигнахме до 7500 м. На третия, движейки се към върха в сняг, който беше значително по-дълбок, отколкото през 2004 г., с Винс се насочихме право към средата на стената. Този ден отбелязахме сериозен напредък. След 15-ото престанахме да броим въжетата. Вероятно бяха повече от 30. След 18 часа усилия стигнахме до мястото на бивака. Бях много нервен преди следващия ден. Бяхме оставили зад себе си най-безопасната част от маршрута – красива права линия. Но съдейки по снимките и данните от предварителното разузнаване, по-нагоре ни очакваше трудна скална бариера. След няколко часа прецизно катерене по лед, спряхме да отдъхнем под ключовото място. Надявах бързо да се справим с ледените пасажи. Поех дълбоко въздух, тръгнах надясно и… бях възнаграден – горните части на ледопада бяха от 3-4 категория. Бях щастлив и бях настроен да премина това място колкото се може по-бързо. Изкатерих първите 50 м с раницата на гърба. Винс изчакваше отдолу. В един момент имах усещането, че се рея над планините от щастие.

В останалите часове от деня и вечерта водех непрекъснато. Постарахме да се преминем следващите участъци от доста по-стръмен, но не особено труден лед максимално бързо. Условията за катерене бяха отлични, но беше време да помислим за нощувката.

Това беше най-трудният момент. Движехме се едновременно, с взаимна осигуровка. Бях отпред и исках да стигна до ръба на тесен гребен с надеждата да се огледам и да открия място за палатката. Стъпих върху козирката и тя рухна заедно с мене. Под краката ми нямаше нищо. Едното сечиво се извади. Но второто остана забито. Набрах се, прибрах краката си и ги прехвърлих от другата страна на гребена, който за съжаление беше много стръмен. Огромни късове твърд сняг се стовариха върху Винс, но за щастие не го събориха. Ако това се беше случило, единственото ми сечиво нямаше да ни издържи и двамата, а последният леден клин беше 20 метра под нас. Това беше страшно опасен момент.

Най-сетне успяхме да се доберем до ръба на гребена 20 метра по-нагоре и да закрепим палатката на миниатюрна, но равна площадка.

На сутринта се спуснахме на рапели до кулоара и продължихме да се катерим по него до следващия бивак на около 7400 м. Тук проблемите произтичаха основно от височината, защото техническите трудности намаляваха с изкачването нагоре.

Денят, в който предприехме опит да стигнем до върха, беше един от най-тежките, преживени от мене в планината. Пет дни бяхме катерили без никаква възможност за възстановяване. Имахме късмет – времето беше идеално. Но не бях уверен в успеха, преди да стигнем до Южния връх на около 8000 м, и докато не видяхме последните метри на вече лесния път към върха.

Надолу започнахме да слизаме през нощта. Лутахме се и вървяхме много бавно. Едва не загубихме 5-милиметровото въже. На сутринта се постарахме да тръгнем без никакво размотаване. Планирахме рапели по стръмния участък от стената до ледника Меркел (от името на немския алпинист Вили Меркел, загинал на Нанга Парбат през 1934 г. – бел. прев.), където нашият маршрут трябваше да се включи в този на братята Меснер от 1970 г. По него възнамерявахме да стигнем до подножието на стената. Времето все още продължаваше да е стабилно, но започнаха да се появяват облачета, които показваха, че скоро ще настъпят промени.

Този ден непрекъснато пускахме рапели. Стремежът ни беше да загубим колкото се може повече височина. Слязохме почти 2000 метра (до около 5500 м), когато Винс изпусна фенерчето си, а батериите на моето започнаха да падат. Вече на следващия ден бяхме на мястото на базовия лагер от 1970 г., където ни посрещнаха нашият офицер за свръзка и няколко местни жители. Почивахме един ден и веднага поехме надолу. Винс гонеше самолет на 14 септември, защото на 16 септември трябваше да се яви на изпит за планински гид.

Ето кратки данни за маршрута ни: Нанга Парбат (8125 м), по контрафорса в средата на Рупалската стена, от 1 до 8 септември 2005 г., 4100 м, M5 X, 5.9, WI4.

Искам да направя едно пояснение – ако стената се мери от ледника Бацин (Bazhin), откъдето всъщност започва, дължината й е 4125 метра. Някои смятат, че тя е дълга 5000 метра, но това е така, ако се смята от селцето Таршинг (Tarshing), откъдето започва пътеката към базовия лагер. Ние смятаме, че 4100 метра е вярната дължина на стената.”

Стийви Хаус


Рупалската стена на Нанга Парбат (8125 м) беше в центъра на вниманието на световната алпийска (и не само) общественост почти през цялото лято на 2005 г. Първото важно събитие беше траверсът на върха от корейската свръзка Лее Хюн Джо (Lee Hyun Jo) и Ким Чанг Хо (Kim Chang Ho). За три месеца те изкачиха Рупалската стена (първо повторение на маршрута на братята Меснер от 1970 г.), като бяха на върха на 15 юли м. г., и се спуснаха по Диамирската стена.

След това, в началото на август, на сцената излезе словенецът Томаж Хумар. Неговият солов опит за премиерен маршрут по Рупалската стена бе преустановен на около 6000 м. На 10 август 2005-а Томаж бе свален от стената с хеликоптер на пакистанските ВВС, чиито екипаж рискува живота си.

По същото време за новия си маршрут по стената се готвеха Стийви Хаус и Винс Андерсън. Предната година по същото време Стийви направи опит заедно с Брус Милър. Рупалската стена беше станала негова мечта, след като още на 20 години бе заставал в подножието й в състава на словенска експедиция. Може би поради това Стийви планираше следващия си опит, през 2005-а, заедно със словенеца Марко Презель. Но в крайна сметка негов партньор на Нанга Парбат стана Винс Андерсън.

35-годишният Винс е професионален планински гид, със сертификат на Международната федерация на асоциациите на планинските водачи (International Federation of Mountain Guides Association, IFMGA – англ., Union Internationale des Associations de guide de montagne, UIAGM – фр., Internationalen Vereinigung der Bergfuhrer Verbande, IVBV – нем.). Работи в агенцията “Skyward Mountaineering”, която предлага курсове и изкачвания в Колорадо и Алпите. Женен е. Обича класическата музика и класическа литература. Любими занимания са разходките с кучето му и готвенето.

Смята, че Рупалската стена е най-значителното му постижение. Според субективните му усещания в Западните Хималаи и Каракорум на височина е значително “по-топло” отколкото в Тибет или Аляска. Със Стийви се познават отдавна. “През зимата на 2004/ 2005 г. Стийви дойде при мене с намерението да тренира сериозно катерене по лед – казва Винс. – Сподели, че през лятото на 2005-а има намерение да повтори опита си на Рупалскта стена. И ме попита дали искам да тръгна с него. Бях изненадан, но изпитах и гордост. До този момент няколко пъти се бяхме опитвали да правим зимни изкачвания в Канада, но винаги ставахме жертва на лошото време. Освен това бяхме преминали заедно доста скални и смесени маршрути. Заедно държахме изпит за инструктори по алпинизъм през 1998 г.”.

И продължава: “Лично аз получавам естетическа наслада от добрия стил. Но рискът трябва да бъде добре пресметнат, за да бъдат максимални шансовете за успех. В крайна сметка всеки сам взема крайното решение. Уверен съм, че в бъдеще големите стени в Хималаите ще бъдат изкачвани само в алпийски стил, от много добре подготвени катерачи.”

Винс е формулирал и свои “правила на играта”: “Всички играят според някакви правила – борсовите посредници, политиците, проститутките. Алпинистите също. Правилата определят стила на нашата дейност. Доколкото по душа съм анархист, бих искал да вярвам, че правилата, към които се придържам, въобще не са правила, но ги спазвам много строго. Не зная как ще се държа, ако отклоняването от тях стане наложително. И така:

Правило 1: Честност. Ако избирам свои правила, това не означава, че са задължителни за всички останали.
Правило 2: Толерантност. Всеки е свободен да избира своя стил и аз, със своите действия или думи, не бива да засягам останалите.
Правило 3: Рискът е присъщ на алпинизма. Но понякога нашите действия са непростими. Умрелия не може са бъде възкресен. Затова съм много предпазлив.
Правило 4: В живота трябва да си играч. Рискът без игра е престъпление.
Правило 5: Получавай удоволствие!”

Една от мечтите на Винс е да изкачи Сейнт Илайъз (St. Elias) в Аляска както Луджи Амедео ди Савоя, херцог на областта Абруци, през 1897 г., само че по нов маршрут.