От няколко години Непал бавно потъва в тресавището на гражданската война. От около месец напрежението започна рязко да се покачва. Всичко това може да завърши с кървава революция или с въоръжен сблъсък между двете най-големи държави в Азия – Индия и Китай.

Западният свят, зает със себе си, не обръща внимание на този само на пръв поглед локален конфликт, от който много лесно може да пламне война в размери, които няма да оставят безучастен останалия свят. Всичко все още е предотвратимо. Но трябва да се преодолеят безразличието и мълчанието.

Кралят има два проблема

Първият са маоистите. Организираното от тях партизанско движение действа от 1996 г. и веднъж успя да изолира столицата Катманду от останалата част на страната. Във въоръжените стълкновения досега са загинали 12 500 души. Маоистите атакуват военни и полицаи, но също така и несъгласни да им сътрудничат селяни, макар че нямат никаква полза от това. От своя страна войската напада с хеликоптери и бомбардира села, които са заподозрени, че помагат на метежниците. Всички пътища в страната са преградени с полицейски постове. Буквално на всеки няколко километра пътниците във всеки автомобил се подлагат на обиск, а колите – на детайлна проверка.

От 22.00 часа вечер до 04.00 часа сутрин е забранено движението по извънградските пътища. Постовете са силно укрепени (бункери, торби с пясък, тежки картечници, телени заграждения). Военните патрули се движат на групи по 20-30 души, на разстояние 5 метра един от друг, с готово за стрелба оръжие. Въпреки това партизаните спират автобуси и събират “пожертвования за революцията” под дулата на автоматите. Правителството също се опитва да смъква кожите на чуждестранните туристи на всяка крачка, защото войната е нещо много скъпо. Непалската виза поскъпна от 10 на 30 USD, достъпът до някои градове също е срещу заплащане – например в Бхактапур струва 10 USD.

Вторият проблем на краля е демократичната опозиция. Предишният владетел – Бирендра Бир Бикрам Шах Дев, преди тридесетина години започна да експериментира с демокрацията. Той се ползваше с огромна популярност сред народа и можеше да си го позволи. Сегашният – Гиянендра Бир Бикрам Шах Дев, е по-скоро ненавиждан от всички. По времето на Бирендра Катманду беше малък град, който лесно можеше да се прекоси на шир и длъж пеша. Политическите партии бяха много слаби и напомняха повече на клубове по интереси на малки групи идеалисти. Демокрацията креташе, кралят управляваше. Но постепенно положението започна да се променя. В градовете масово нахлуха бежанци от селските райони, които напускаха родните си места заради партизаните и военните – без да могат да преценят точно кой е по-лош. Днес Катманду е милионен град. А политическите партии са реална сила. Промениха се и изискванията на хората – особено на тези от големите градове, които имат лесен достъп до преса, сателитна телевизия, западни туристи и Интернет. Тези хора искат да живеят по новому. Както казва пред западни кореспонденти един от местните хотелиери: “Обувките вече не са мечта. Сега мечта е автомобилът.” Мечта започва да бъде и свободата. А това не обичат нито един крал или цар, нито семействата им.

На 1 юни 2001 г. кралят Бирендра, кралицата Айшуара и още седем души от кралското семейство бяха застреляни от кралския син, принц Дипендра. На пръв поглед нищо особено, защото в Непал нерядко смяната на властта е преминавала през отцеубийство. Когато един от предишните владетели и верните му сподвижници завземали властта с помощта на ножове кукри, под вратите на кралския дворец на Дарбар Скуеър текли реки от кръв… Сега времената са други. Дипендра не стана крал, защото след всичко, което направи, се самоуби. Крал стана чичо му Гиянендра.

На 1 февруари 2002 г., веднага след възкачването си на престола, Гиянендра въведе извънредно положение, ограничи гражданските права и изпрати в затвора всички опозиционни лидери. Обясни това с необходимостта от разправа с маоистите, които съвсем не са ангели и не крият, че планират чудовищно престъпление – като това на Червените кхмери в Камбоджа, чиито идеи бяха всеобщо равенство, работа на всички на полето, унищожаване на градовете, ликвидиране на всяка собственост и т. н, и т. н. Този ход на владетеля не го направи по-обичан. Атаките на маоистите се засилиха. Политическите партии се ориентираха към нелегална дейност. През април 2005 г. извънредното положение бе отменено. През септември с. г., след серия от военни поражения, маоистите обявиха едностранно примирие (за да лекуват раните си). Армията го отхвърли, но в страната се установи относително спокойствие. На 2 януари т. г. маоистките метежници нарушиха примирието и възобновиха атаките си. Техният предводител, “другарят” Амал Прачандра, обяви, че целта е унищожаване на армията. Според съобщения на осведомителните агенции само за две седмици в началото на януари 2006-а са загинали 59 души и от двете страни. А вероятно и много повече…

От къде се започна и какво се случи в Нагаркот?

На 14 декември 2005 г. в хималайския курорт Нагаркот, на 40 км източно от Катманду, се провеждаше местният годишен религиозен фестивал . Въоръжен войник навлезе сред танцуващите хора и бе заобиколен от тях. Трябва да се помни, че тези войници от 10 г. живеят в постоянното очакване някой да стреля срещу тях. Обграденият от хората войник изпадна в паника. Откри безразборна стрелба и уби 12 от тях и рани още 19. Преди да бъде убит с кинжали от будистки монаси…

В страната започна да ври и да кипи. Седемте главни политически партии обявиха общонационална стачка на 16 декември. Затворени бяха почти всички магазини. В Катманду имаше многолюдни улични демонстрации. Рано сутринта настъпиха стълкновения с полицията, при които страните използваха палки и камъни. Демонстрантите опожариха няколко отворени магазина. Полицаите – с шлемове, щитове и палки, по-скоро бяха в пасивна позиция.

След два дни спокойствие, на 19 декември, отново имаше демонстрации в квартала на Катманду Тамел и в университетското градче. Този път те бяха насочени срещу бездействието на правителството. Емоциите се нажежиха до червено. Властите привлякоха в града военни части.

Поредните схватки със силите на реда бяха на 1 януари 2006 г.

На 2 януари, както беше казано по-горе, маоистите отхвърлиха едностранното примирие с твърдението, че правителствените войски им готвят обкръжение. Но мнозина наблюдатели споделят мнението, че на фона на общественото безпокойство маоистите са усетили подходящ момент отново да се появят на сцената. Много скоро – на 12 януари т. г. – се стигна до въоръжен сблъсък, при който загинаха 10 маоисти. На 14 януари в околностите на Катманду избухнаха пет бомби. Партизани атакуваха военния пост в Тханкот, на главния път от столицата към граничния пункт с Индия – Сонаули, който е и на общата отсечка от пътя към втория по големина град в Непал – Покхара. Тханкот е на 15 км югозападно от Катманду. Загинаха 11 войници. Други трима бяха убити при атаката срещу Бхактапур, съвсем близо от столицата. Същия ден имаше още престрелки – в окръг Сиангджа (Западен Непал). Там жертви бяха 16 маоисти и един войник.

На следващия ден в Дадикот, на 8 км от Катманду, в резултат на бомбена експлозия загина един войник, други шестима бяха ранени, а 10 души бяха обявени за “безследно изчезнали” (така армията нарича убитите от нея цивилни).

На 15 януари 150 000 души излязоха по улиците на град Джанакпур, в югоизточната част на страната. Те издигнаха лозунги за демокрация и незабавна абдикация на краля.

След тези инциденти на 16 януари правителството обяви полицейски час в Катманду от 22.00 до 04.00 часа в рамките на околовръстното шосе “Ring Road”.

На 17 януари в Непалгундж, на 500 км западно от Катманду, маоисти убиха четирима полицаи и избягаха със заграбено оръжие и боеприпаси.

На 18 януари в Катманду беше въведен нов полицейски час – от 08.00 до 18.00 часа. Така населението в момента може да се придвижва свободно само четири часа преди обяд и още толкова – след обяд.

И още на 19 януари се стигна до нова ескалация на действията срещу правителството. Демонстрантите поискаха демокрация и край на авторитарната власт на краля. В сблъсъците им с полицията най-малко 50 души бяха ранени. Други 200 бяха арестувани. Малко по-рано полицията задържа около 100 политически дейци, което само още повече озлоби протестиращите. В действията им единодушно участваха привърженици на седемте главни политически партии в страната – от комунистите до десницата. Против бяха само роялистите.

На 20 януари в Макауанпур, на 100 км, източно от Катманду, се стигна до въоръжена схватка, по време на която бяха убити 10 маоисти. Това е – в общи линии – към днешна дата.

Ситуацията се усложнява неимоверно от факта, че кукловоди на тези игра са две огромни съседни държави – Индия и Китай. Всеки непалец още от дете започва да си дава сметка, че малък Непал е като в менгеме между тези великани. Правителството лавира, доколкото може. Неотдавна то предаде на китайските власти един тибетски бежанец, което възмути целия западен свят. Този позорен акт съвсем не беше продиктуван от любов към “Големия брат” от Пекин, а от страх да не бъде раздразнен.

Своето безпокойство за ситуацията в Непал изразиха Европейския съюз, Организацията на обединените нации, Великобритания, САЩ, Япония и Индия.

Кой има интерес от всичко това?

Очевидно – от безредиците, а не от демократизацията на Непал. Отговорът е прост – Китай.

От векове имперските попълзновения на Китай са били спирани от географските дадености. Инвазията на запад е била невъзможна заради безкрайните пространства на Сибир и Централна Азия, а на юг е била спирана от веригите на Хималаите и Каракорум и Тибетското плато. Стратегически проблем на комунистически Китай някога беше получаването на възможност за преминаване през тези естествени прегради. Но с времето този проблем бе постепенно решен. Преди доста години Китай изгради “Karakoram Highway” – шосето (едно от най-големите в света), което го свързва с Пакистан и пресича Каракорум. Макар и рядко използван, този път се поддържа от Китай в много добро състояние с цената на огромни разходи. Защо? Заради незначителния трафик от Северен Пакистан към пустинния Синдзян (Синдзяно-уйгурската автномна област)?

На изток друг път служи за подход към границата с Индия, в района на Дарджийлинг. Трети съществува вече години наред (т. нар. Chinese road) и свързва Катманду с Лхаса през граничния проход Кодари. До неотдавна това практически бе път за никъде, защото Централен Китай нямаше добра пътна връзка с Тибет. Но наскоро бе построена кошмарната железопътна линия до Лхаса. И отново – защо? Заради хилавата търговия и туристите ли бяха изразходвани милиарди долари? Много неща могат да се кажат за китайските ръководители, но не и че са недалновидни идиоти.

Китайската военна доктрина, която има хилядолетна история, предвижда дълги приготовления преди предприемане на решителни военни действия. Те могат да продължат десетилетия, което впрочем допълнително приспива бдителността на противника. Тези комуникационни връзки не са създадени случайно, което не означава, че китайските власти ще започнат нахлуване. Те по-скоро искат да си осигурят такава възможност, искат да я имат под ръка – когато му дойде времето. До пълната готовност за настъпление им е необходимо още едно условия – голям плацдарм от другата страна на Хималаите. Непал е идеален за тази цел.

Маоистките партизани действат в Непал от десет години и човек трябва да е невероятно наивен, ако си мисли, че те са появили от само себе си, без финансиране отвън. Жителите на Непал са прекалено бедни , за да могат със свои сили да въоръжат и оборудват метежниците. Освен това въоръжението на последните не е от страната. Непалската армия няма китайски автомати “Калашников”, а само американски пистолети “Colt” и пушки “M-16” и “Winchester”. Разбира се, Китай не подкрепя метежниците явно. Посредници са леви групировки от Индия и оръжията стигат до Непал през границата с Индия. А откъде ги вземат индийските левичари? Със сигурност не от правителството и не ги купуват със свои средства. Непалските маоисти от години принуждават чужденците да им плащат откупи, които напоследък нараснаха от 5 на 20 долара, но и това е прекалено малко за въоръжаването на цяла партизанска армия. Единствената страна, която има интерес от ставащото в Непал, е Китай. Ако отхвърлим теорията, че китайците въоръжават непалските метежници, трябва да приемем, че това правят извънземни.

Удобен момент или случайност?

В последните години Китай непрекъснато увеличава, при това значително, военните си разходи. Повечето аналитици са склонни да смятат, че това е подготовка за инвазия в Тайван. Всъщност от години Китай заема малки, безлюдни островчета в Индийския океан и Тихия океан, често принадлежащи на Индонезия и Филипините. Тактиката не се променя. Най-напред китайските рибари правят селище. След това се появява китайски пост за тяхната “охрана”. После възниква неголямо пристанище. Постът се превръща в малък гарнизон, а Индонезия, която е страна на 3000 острова, или Филипините, не реагират, защото имат по-важни вътрешни проблеми. Това е просто пълзящо създаване на морски бази в Индийския океан и Южния Пасифик. Съмнително е тези действия да имат нещо общо с Тайван.

А имат ли нещо общо с Индия? Трудно е да се отговори. С голяма доза сигурност може да се каже, че Китай не планира инвазия срещу Индия сега, но не я изключва в бъдеще. Тези две азиатски страни се различават по всичко. Китай има агресивен тоталитарен режим, чиято идеология е враждебен и войнствен по отношение на останалия свят национализъм. Открита, приятелски настроена към света и толерантна Индия има претенцията да е най-голямата демокрация. Това са крайни противоположности. Едновременно с това двете страни се развиват много бързо и имат огромен човешки потенциал – Китай 1300 милиона души, Индия 1100 милиона души. Техните икономики и засилващи се политически позиции с света все повече започват да приличат на два локомотива, които с пълна пара се движат един срещу друг. Дали ще последва челен удар? Напоследък Китай се усеща застрашен. Индийската икономика започва да догонва и да се изравнява с китайската, а населението на Индия се увеличава с по-бързи темпове от това на Китай. След 20 години Индия ще изпревари Китай по брой на населението. Икономисти прогнозират, че индийската икономика ще ускори развитието си, а пред китайската се очертава сериозен спад. Китай, който години наред живее с мисълта, че ще бъде първа сила в Азия, започва да осъзнава, че има много сериозен конкурент.

Но едва ли Китай желае сблъсък сега. Не е подготвен за него. Но какво ще стане, когато маоистките партизани започнат да печелят надмощие в Непал и получат шанс да завладеят страната, която е толкова нужна на Китай като плацдарм оттатък Хималаите? Дали Китайската народноосвободителна армия няма да поиска да им окаже “братска помощ”? Или пък обратното – ако партизаните бъдат заплашени от пълно унищожение, на някой в Пекин могат да не му издържат нервите и може да даде заповед за интервенция.

Дали Индия, на свой ред, може да гледа спокойно на случващото се? Всеки индийски политик знае, че установяването на китайски плацдарм в Непал би представлявало смъртна опасност за неговата страна. Ако гигантската китайска армия прекрачи Хималаите, никой няма да е в състояние да я спре…

И което е най-лошото – двете страни могат да планират само локален конфликт, но той много лесно може да се превърне в нещо далеч по-голямо. Локалната война за Непал може да прерасне във война между Китай и Индия, дори без никой съзнателно да се стреми към това. Затова сегашната ситуация е толкова опасна.

В какво се състои опасността?

Двете страни имат огромни армии. И атомно оръжие. В допълнение не се знае каква ще е позицията на намиращия се от десетилетия в конфликт с Индия 160-милионен Пакистан. Също притежател на атомно оръжие. Когато преди две години възникна опасност от ядрен конфликт между Пакистан и Индия, военните анализатори предвиждаха сценарий, при който могат да загинат от 20 до 200 милиона души. Икономиките на двете страни биха изпаднали в тежка криза. Нито една друга страна в света не би била в състояние да окаже помощ на жертвите от такъв катаклизъм. Гладната смърт може да вземе поредните милиони жертви. Загубите могат да бъдат толкова големи, че да предизвикат световна криза (само Индия има огромен дял в световната икономика).

А какво би станало след размяна на ядрени удари между Китай, Индия и Пакистан? В тези три страни живее почти половината от човечеството – 2560 милиона души. Война с участието на 400 милиона войници и ядрено оръжие? Страшно е дори да се помисли.

Затова е най-добре да се пристъпи към незабавно уреждане на конфликта в Непал – преди да се е разпрострял върху цяла Азия. Международната общност, ООН и САЩ – като единствена световна сила, трябва да прекъснат пасивността и мълчанието си.