2301.2006
Специално за www.climbingguidebg.com
През 2005 г. в Източен Каракорум (Северозападна Индия) бе 14-членната индийско-американска експедиция “Karakoram Maitri Expedition 2005”, в чийто състав имаше няколко жени. Тя бе спонсорирана от Himalayan Club. Нейни ръководители бяха Дивиеш Муни (Divyesh Muni) и Дон Гуудман (Don Goodman).
Базовият лагер бе организиран на мястото, наречено Спангченмо (Spangchenmo), на 5150 м. Скоро след това се появиха лагери на 5540 и 5920 м. От тях между 19 и 24 август 2005 г. в различни свръзки бяха направени пет изкачвания на девствените върхове Тхонгса Ри (Thongsa Ri, 5889 м), Пик 6082 м (Peak 6082 m), Пик 6289 м (Peak 6289 м), Гджунгма Кангри (Gjungma Kangri, 6287 м) и на най-високия – Карпо Кангри (Karpo Kangri, 6535 м).
След усилия за документиране на извършеното и ликвидиране на базовия лагер експедицията прекоси ледниците Койак (Koyak) и Ронгдо (Rongdo), за да премине през високия заледен превал Койак (Koyak, 5840 м), посещаван рядко от местни ловци. Изходен пункт за дейност в района е селцето Сати (Satti), в което участниците раздадоха на местните хора своята експедиционна екипировка и всякакъв инвентар, който може да им бъде полезен.
Източен Каракорум много дълго време бе недостъпен за експедиции по политически причини – като гранична зона между Индия и Пакистан. Поради това там има многобройни девствени върхове, някои над 6500 м, а пейзажът напомня Перуанските Анди. През 2001 г. по тези места действа малка индийско-британска експедиция. В екипа, начело с Хариш Кападия (Harish Kapadiа) и Сър Крис Бонингтън (Chris Bonington), бяха Сатийабрата Дам (Satyabrata Dam), Джим Лаудър (Jim Lowther), Дивиеш Муни (Divyesh Muni), Марк Ричи (Mark Richey), Сайръс Шроф (Cyrus Shroff), Марк Уилфорд (Mark Wilford), шерпите Сам Гиал (Sam Gyal) и Дава Вангчук (Dawa Wangchuk), а така също офицерът за свръзка капитан Вриджендра Лингуал (Vrijendra Lingwal).
След аклиматизация в Лех групата тръгна нагоре по долината Нубра (Nubra). Базовият лагер бе организиран пред ледника Пхунангма (Phunangma), а върху него – два предни базови лагера. Наоколо се издигаха девствени 1000-метрови скално-ледени стени и скално-ледените върхове на планините Арганглас. За съжаление времето не бе особено благоприятно.
Марк Ричи и Марк Уилфорд веднага си избраха северната стена на Пик 6218 м, наречен “Айгер”. На 8 септември 2001 г. двамата бивакуваха под нея. По същото време от ABC-2 и допълнителния височинен лагер индийските участници изкачиха два красиви шестхилядника. На 9 септември Сайръс Шроф, Дивиеш Муни и Сам Гиал Шерпа преминаха по западното ребро на покрития с мъгли Пик 6360 м (“Abale”). На 11 септември Сатийабрата Дам, капитан Лингуал и Дава Шерпа стъпиха на Пик 6312 м, от който можаха да се насладят на великолепната панорама към групата Сасер Кангри (Saser Kangri) и целия Източен Каракорум.
На 9 септември Марк Ричи и Марк Уилфорд тръгнаха по стената и катериха пет дни – почти през цялото време с котки, защото условията бяха зимни. Придвижваха се (последните 36 часа без грам храна) по открояващото се, разполовяващо 1300-метровата стена ребро. Двамата преодоляха двайсет 60-метрови въжета, от които само шест по лед. На две места им се наложи да правят пандюли. “За разнобразие” всеки ден се извиваха снежни вихрушки. Третият им бивак беше много тежък. На 13 септември бяха на върха. “Ясното небе ни отвори изглед към околните върхове и била – всички девствени, с изключение на двата върха, току-що изкачени от индийските ни приятели. Изборът на цели за катерене в алпийски стил тук е направо невероятен.”
Слизането на гладно по абсолютно непознатата обратна страна на масива, в див воден каньон, се превърна в истинска епопея, а рапелите по огромните водопади едва не завършиха с трагедия. Марк Ричи и Марк Уилфорд нарекоха маршрута си “Барбароса” (“Barbarossa”), тъй като в базовия лагер четяха книга за сблъсъка между Русия и Германия по време на Втората световна война.
Самият Крис Бонингтън направи опити да изкачи Пик 6150 м, а след това – най-високия връх на планините Арганглас (Arganglas) – Арган Кангри (Argan Kangri, 6789 м). Но и двата бяха спрени от лошото време. Трагедията в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. сериозно повлия върху духа на експедицията. На 20 септември бе решено, че политическата ситуация в света изключва по-нататъшно оставане в района, макар че няколко вече разпознати и установени цели чакаха своето постигане. Сър Крис оцени експедицията като “необикновено успешна”, а направеното на Марк Ричи и Марк Уилфорд – като “a superb achievement”. Още един резултат от тази експедиция бяха снимките на девственото обкръжение на съседния ледник Лунг Тунг (Lung Tung), заобиколен от великолепни недокоснати шестхилядници.
Юзеф НИКА
През 2005 г. в Източен Каракорум (Северозападна Индия) бе 14-членната индийско-американска експедиция “Karakoram Maitri Expedition 2005”, в чийто състав имаше няколко жени. Тя бе спонсорирана от Himalayan Club. Нейни ръководители бяха Дивиеш Муни (Divyesh Muni) и Дон Гуудман (Don Goodman).
Базовият лагер бе организиран на мястото, наречено Спангченмо (Spangchenmo), на 5150 м. Скоро след това се появиха лагери на 5540 и 5920 м. От тях между 19 и 24 август 2005 г. в различни свръзки бяха направени пет изкачвания на девствените върхове Тхонгса Ри (Thongsa Ri, 5889 м), Пик 6082 м (Peak 6082 m), Пик 6289 м (Peak 6289 м), Гджунгма Кангри (Gjungma Kangri, 6287 м) и на най-високия – Карпо Кангри (Karpo Kangri, 6535 м).
След усилия за документиране на извършеното и ликвидиране на базовия лагер експедицията прекоси ледниците Койак (Koyak) и Ронгдо (Rongdo), за да премине през високия заледен превал Койак (Koyak, 5840 м), посещаван рядко от местни ловци. Изходен пункт за дейност в района е селцето Сати (Satti), в което участниците раздадоха на местните хора своята експедиционна екипировка и всякакъв инвентар, който може да им бъде полезен.
Източен Каракорум много дълго време бе недостъпен за експедиции по политически причини – като гранична зона между Индия и Пакистан. Поради това там има многобройни девствени върхове, някои над 6500 м, а пейзажът напомня Перуанските Анди. През 2001 г. по тези места действа малка индийско-британска експедиция. В екипа, начело с Хариш Кападия (Harish Kapadiа) и Сър Крис Бонингтън (Chris Bonington), бяха Сатийабрата Дам (Satyabrata Dam), Джим Лаудър (Jim Lowther), Дивиеш Муни (Divyesh Muni), Марк Ричи (Mark Richey), Сайръс Шроф (Cyrus Shroff), Марк Уилфорд (Mark Wilford), шерпите Сам Гиал (Sam Gyal) и Дава Вангчук (Dawa Wangchuk), а така също офицерът за свръзка капитан Вриджендра Лингуал (Vrijendra Lingwal).
След аклиматизация в Лех групата тръгна нагоре по долината Нубра (Nubra). Базовият лагер бе организиран пред ледника Пхунангма (Phunangma), а върху него – два предни базови лагера. Наоколо се издигаха девствени 1000-метрови скално-ледени стени и скално-ледените върхове на планините Арганглас. За съжаление времето не бе особено благоприятно.
Марк Ричи и Марк Уилфорд веднага си избраха северната стена на Пик 6218 м, наречен “Айгер”. На 8 септември 2001 г. двамата бивакуваха под нея. По същото време от ABC-2 и допълнителния височинен лагер индийските участници изкачиха два красиви шестхилядника. На 9 септември Сайръс Шроф, Дивиеш Муни и Сам Гиал Шерпа преминаха по западното ребро на покрития с мъгли Пик 6360 м (“Abale”). На 11 септември Сатийабрата Дам, капитан Лингуал и Дава Шерпа стъпиха на Пик 6312 м, от който можаха да се насладят на великолепната панорама към групата Сасер Кангри (Saser Kangri) и целия Източен Каракорум.
На 9 септември Марк Ричи и Марк Уилфорд тръгнаха по стената и катериха пет дни – почти през цялото време с котки, защото условията бяха зимни. Придвижваха се (последните 36 часа без грам храна) по открояващото се, разполовяващо 1300-метровата стена ребро. Двамата преодоляха двайсет 60-метрови въжета, от които само шест по лед. На две места им се наложи да правят пандюли. “За разнобразие” всеки ден се извиваха снежни вихрушки. Третият им бивак беше много тежък. На 13 септември бяха на върха. “Ясното небе ни отвори изглед към околните върхове и била – всички девствени, с изключение на двата върха, току-що изкачени от индийските ни приятели. Изборът на цели за катерене в алпийски стил тук е направо невероятен.”
Слизането на гладно по абсолютно непознатата обратна страна на масива, в див воден каньон, се превърна в истинска епопея, а рапелите по огромните водопади едва не завършиха с трагедия. Марк Ричи и Марк Уилфорд нарекоха маршрута си “Барбароса” (“Barbarossa”), тъй като в базовия лагер четяха книга за сблъсъка между Русия и Германия по време на Втората световна война.
Самият Крис Бонингтън направи опити да изкачи Пик 6150 м, а след това – най-високия връх на планините Арганглас (Arganglas) – Арган Кангри (Argan Kangri, 6789 м). Но и двата бяха спрени от лошото време. Трагедията в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. сериозно повлия върху духа на експедицията. На 20 септември бе решено, че политическата ситуация в света изключва по-нататъшно оставане в района, макар че няколко вече разпознати и установени цели чакаха своето постигане. Сър Крис оцени експедицията като “необикновено успешна”, а направеното на Марк Ричи и Марк Уилфорд – като “a superb achievement”. Още един резултат от тази експедиция бяха снимките на девственото обкръжение на съседния ледник Лунг Тунг (Lung Tung), заобиколен от великолепни недокоснати шестхилядници.
Юзеф НИКА
Добави коментар