3112.2005
Ще хвърлим поглед към хронологията на събитията в Патагония от 2005 и 2004 г. (в обратен ред).
На 26 декември т. г. за Патагония заминаха поляците Марчин Томашевски (Marcin Tomaszewski, Marmot Team) и Кшиштоф Биелчински (Krzysztof Belczyński, Marmot Team). Главната им цел (в зависимост от условията) е прокарването на нов маршрут на Серо Торе (Cerro Torre) или Торе Егер (Torre Egger).
Начинанието им се осъществява с финансовата подкрепа на Полския алпийски съюз, фирмите “Marmot” и EPA (системи за телекомуникация).
Както е известно, Серо Торе (различни източници посочват две височини: 3133 м и 3102 м) е скална игла в националния парк “Лос Гласиарес”* (“Ледниците”, “Los Glaciares”). Патагония. Тя е най-висока между четирите върха във веригата Серо Торе, Торе Егер, Пунта Херон (Punta Heron) и Серо Щандхарт (Cerro Standhart). Разположена е в зона, където се сблъскват въздушни фронтове, идаващи от Тихия и Атлантическия океан и поради това се характеризира с изключително непостоянно време – с резки влошавания, ураганни ветрове и ниски температури. Този факт, както и характерът й на скален монумент, я правят един от най-трудните за катерене обекти в света.
В първата половина на ноември 2005 г. Роберт Яспер (Robert Jasper) и Щефан Гловач (Stefan Glowacz) завършиха маршрута по северната стена на Ел Муралон (El Murallón), който бе започнат през 2004 г. Двамата използваха първия “прозорец” хубаво време след снежните виелици, които задълго ги блокираха в базовия им лагер на Южнопатагонското ледено поле (Southern Patagonian Ice Field). Новият маршрут е 27 въжета, а трудността му е 9+/ A2. Това бе третата среща на Роберт и Щефан с Ел Муралон. През 2003 г. те прокараха премиерно “Изгубения свят” (“The Lost World”) по северното ребро. Миналата година непрекъснатите бури им попречиха да завършат започнатия нов маршрут по северната стена, който бе доведен докрай през тази.
На 13 ноевмри 2005 г. италианците Алесандро Белтрами (Alessandro Beltrami), Ермано Салватера (Ermanno Salvaterra) и аржентинецът от италиански произход с американски паспорт Роландо Гариботи (Rolando Garriboti) прокараха нов маршрут по северната стена на Серо Торе (първа премиера на Серо Торе в алпийски стил). Първоначалната им цел беше първо повторение на многократно поставяния под съмнение тур от 1959 г. на свръзката Чезаре Маестри (Cesare Maestri), Тони Егер (Toni Egger) и Чезарино Фава (Cesarino Fava). Това изкачване, ако бъде потвърдено, би било първото на Серо Торе. Според версията на Маестри, през 1959 г. той, Тони Егер и Чезарино Фава се добират до Коладо де ла Конкиста (Collado de la Conquista), където се отказва Фава. Маестри и Егер продължават. След два дни и 700 изкатерени метра стигат до връхната точка на Серо Торе. При рапелите надолу, повлечен от лавина, загива Егер. Именно той носел фотоапарата, с който били направени снимките на върха…
Първоначално никой не оспорва изкачването на Маестри, но маршрутът от 1959 г. е атакуван многократно от много силни алпинисти – без успех. По него не са намерени никакви следи от т. нар. първо преминаване. Което Маестри обяснява с факта, че се придвижвали изцяло по лед, без да оставят клинове. Последните, най-високо разположени следи от Маестри и Егер са намерени на източната стена, 300 метра над ледника. Затова днес се смята, че Маестри и Егер дори не са стигнали до Коладо де ла Конкиста (Collado de la Conquista).
Поради многобройните критични гласове и съмненията около изкачването през 1959 г., Маестри решава да се върне на Серо Торе и да докаже своята правота. Тъй като върхът не бил изкачван след 1959 г., това би било второто му достигане въобще. През 1970 г. Маестри, Ецио Алимонта (Ezio Alimonta) и Карло Клаус (Carlo Claus) се насочват към нов маршрут и използват всички възможни средства, като вземат по стената компресор и по трудните пасажи разполагат почти непрекъсната линия от роолплъзи (350 по цялата стена!). По този начин се появява изцяло спорният от гледна точка на стила маршрут “Compressor Route” (VI 5.10c A2 70°, 900 м), днес най-популярният на Серо Торе. Но нито Маестри, нито Алимонта, нито Клаус успяват да стъпят на най-високата точка. Не им стигат 35 метра по снежната шапка на върха.
Поради всичко гореизложено се смята, че първото изкачване на Серо Торе е дело на италианската експедиция в състав Даниеле Чияпа (Daniele Chiappa), Марио Конти (Mario Conti), Касимиро Ферари (Casimiro Ferrari) и Пино Негри (Pino Negri). През 1974 г. тя стига до върха по маршрут, преодоляващ западната стена.
Лидерът на тазгодишната италиано-аржентинска свръзка, ветеранът на катеренето в Патагония Ермано Салватера, който има в актива си два премиерни маршрута** на Серо Торе и първо зимно изкачване на този връх и няколко пъти е правил опити за изкачване по “Маестри-Егер” от 1959 г., днес се съмнява в съществуването на такъв маршрут. Следите от мнимото изкачване на Маестри през 1959 г. прекъсват на триъгълното снежно поле, на около 300 м от основата на стената, където Салаватера, Белтрами и Гариботи намират следи от оставен багаж. Нагоре няма и помен от роолплъзи, а описанието на Маестри се разминава изцяло с характера на терена (уж изцяло леден). От това може да се направи изводът, че изкачването – малко достоверно от самото начало – е било най-обикновена мистификация. Салватера се изразява по-меко: “Това, че не намерихме никаква следа, още не означава, че те не са били на върха. Но съмненията – позволете ми да се изразя така – остават.” Около цялата тази история има богата литература. Най-детайлно я е проучвал Роландо Гариботи. Неговото изследване бе включено в издадената през 2004 г. книга на Том Дауер (Tom Dauer) “Cerro Torre. Mythos Patagonien” (2004), а така също в годишника “American Alpine Journal 2004”.
Но нека се върнем към тазгодишното изкачване на Белтрами, Салватера и Гариботи. Новият им маршрут по северната стена, прокаран в алпийски стил, се нарича “El Arca de los Vientos”. Състои се от 37 въжета и е дълъг 1200 метра. Трудността му се оценява с най-високата степен на алпийската скала – ABO (от abominable – страховит, ужасен). (Вж. и снимката в края на статията, бел.ред.)
Добрите условия в началото на 2005 г. позволиха да бъдат направени няколко много интересни изкачвания. Съпружеската свръзка Дийн Потър и Стеф Дейвис (Dean Porter, Steph Davis) записа в актива си нов маршрут по източната стена на на Серо Щандхарт (2650 м)***, в съседство с “Motivaciones Mixtas” – ED 6b/ A2, 85° по ледените пасажи, 800 метра. По всяка вероятност те са автори и на първото еднодневно изкачване на Торе Егер (2673 м)****. Те стигнаха до върха за 23 часа по прокарания през 1987 г. от италианци тур “Titanic” (ED 6+/ A2, 90° лед, 1000 м). Така Стеф стана първата жена, която изкачва Торе Егер.
Една от “извънкатерачните” цели на Дийн бяха B. A. S. E. jumps. Благоприятни условия настъпиха едва в края на престоя им със Стеф в Патагония. След като преодоляха южното ребро на Ел Мочо***** (El Mocho, 1953 м) по маршрута на Бридуъл-Сташевски (Bridwell-Staszewski, 5.9/ 5.10) Дийн скочи, за да стигне до подножието на стената след около минута. Стеф я очкаваха часове рапели…
Английският екип Стийв Лонг (Steve Long), Нийл Джонсън (Neil Johnson) и Йън Питър (Iain Peter) изкатери “Compressor Route” (6b, A1+, 65°, 900 м) на Серо Торе, а Кевин Тоу (Kevin Thaw) и Лио Хоулдинг (Leo Houlding) преминаха 800-метровото северно ребро (ED, 6c/ A2) на Фицрой (Fitzroy или El Chalten, 3405 м).
Още по-рано през сезона малка словенска експедиция в състав Силво Каро (Silvo Karo), Андрей Гърмовшек (Andrej Grmovšek), Таня Гърмовшек (Tanja Grmovšek) и Моника Камбич-Мали (Monika Kambič-Mali) само за три седмици направи няколко изключително стойностни изкачвания в Патагония. Таня Гърмовшек и Моника Камбич-Мали станаха първата чисто женска свръзка, която стъпва на Серо Торе – след предоляване за три дни на “Commpressor Route” (8 февруари) по югоизточната стена на върха. На 26 януари двете изкатериха Агуя де ла С (Aguja de la 'S, 2335 м) по вариант, свързващ северното ребро и Австрийския маршрут – 6a, 60°, 600 м. По всяка вероятност това е и първо женско изкачване. На 17 февруари Таня бе и на Агуя Сент Екзюпери (Aguja Saint Exupery, 2558 м) по маршрута Buscaini (6a, 6c, 850 м) със сънародниците си Аляж Тратник (Aljaz Tratnik) и Рок Залокар (Rok Zalokar). За Моника Камбич-Мали това бяха поредните турове в Патагония, предолени с чисто женски сили, след като през 2004 г. тя и сънародничката й Тина ди Батиста (Tina Di Batista) се справиха с Френско-аржентинския тур на Фицрой.
Мъжката част на групата също не си губеше времето. За загрявака преди главната си цел – вариант на Commpressor Route, на 19 януари 2005 г. Силво Каро и Андрей Гърмовшек се справиха с “Claro de Luna” (6c, 800 м) по западната стена на Агуя Сент Екзюпери (2558 м) и на 26 януари – с Англо-американския тур (6b, 600 м) по западната стена на Агуя Рафаел Хуарес (Aguja Rafael Juarez, 2482 м).
На 31 януари със запаси от енергетични блокчета и вода Силво и Андрей атакуваха “Slovenian start for Cerro Torre”, чието начало съвпада с тура “Rubio y azul” (6c, 350 м) и извежда до връхната точка на Torre de la Media Luna, а след това продължва по девствен терен. Няколко въжета с трудност до 6c+ водят до Three Sisters Towers. Следват 40-метрово спускане и 500 метра по лесен терен (III-V). След 30-метровата куличка Torrisimo следва ново спускане до основата на Кулата Перейра (Torre Pereyra), изкачена за първи път през 2004 г. от запад. Оттам двамата преодоляха 300 метра девствен терен (до 6c+). Следваха 100 метра траверс и още един рапел. След 11 часа катерене се оказаха на Col de la Esperanza, където срещнаха група алпинисти, които слизаха след успех на Серо Торе. На Силво и Андрей им оставаше “само” да изкатерят “Compressor Route” (6b, A1+, 65°, 900 м). След нощно изкачване, в 10.30 часа, бяха на връхната точка на Серо Торе. 28-часa катерене нон-стоп им донессоха 3-километров маршрут с 1700 м денивелация.
Отличното време, което е рядкост в Патагония, позволи на Силво и Андрей да реализират поредното си отлично постижение. Този път те избраха Италианския тур (6c, A3, 1300 м) по югоизточната стена на Агуя Поансено (Aguja Poincenot, 3002 м). Той е прокаран през 1986 г. от многочленна италианска експедиция. Тя действа в обасаден стил и обработва с парапети практически цялото протежение на маршрута. Освен това участниците не стигат до връхната точка (в горната част турът се свързва с Ирландския маршрут).
След детайлен анализ на схемата на тура Силво и Андрей се надяваха на преминаване без употреба на изкуствени опорни точки на многобройните пасажи A1. След два дни катерене, на 8 февруари, те стигнаха до върха на Иглата Поансено. Надеждите за преодоляване “на класика” на значителна част от маршрута обаче се сбъднаха частично. Много от въжетата си останаха “клинови” и според словенците няма шанс за “класическото” им преодоляване.
Петър Атанасов
--------------------------------------------
*Los Glaciares, Parque Nacional Los Glaciares, Национален парк “Ледниците” е разположен в аржентинската част на Патагония, в провинцията Санта Крус (Santa Kruz). Има площ 6000 кв. км. На територията му се намират трите големи ледника Перито Морено (Perito Moreno), Упсала (Upsala), Виедма (Viedma) и редица по-малки, а така също две големи ледникови езера – Лаго Архентино (Lago Argentino) и Лаго Виедма (Lago Viedma). Най-високите върхове в парка са Фицрой (Fitz Roy, 3441 м) и Серо Торе (3133 м или 3102 м). Пак там се намира най-голямото (извън полярните райони) континентално заледяване на Земята – Иело Сур (Hielo Sur) или Иело Патагонико Сур (Hielo Patagonico Sur), което заема 25% от площта на парка.
Последният представлява голяма туристическа атракция и привлича алпинисти и планинари от цял свят. Изходен пункт е селището Ел Калафате (El Calafate) на брега на Лаго Архентино. Само северната част на Парка е достъпна за туристи. Останалата е строго охраняван резерват. В съседство с Los Glaciares е разположен друг национален парк – Торес дел Пайне (Torres del Paine), изцяло на чилийска територия. От 1982 г. Los Glaciares е в Списъка на ЮНЕСКО на световното природно наследство.
**На 13 ноември 2004 г., в 21.00 часа, след седемдневно изкачване италианската свръзка Ермано Салватера (Ermanno Salvaterra), Алесандро Белтрами (Alessandro Beltrami) и Джакомо Росети (Giacomo Rossetti) стигна до връхната точка на Серо Торе по нов маршрут. Последният преминава по източната стена на върха, на която до този момент имаше два тура. Пътят на Салватера, Белтрами и Росети следва средата на стената и е разположен между “Directissime de l'enfer” и “East Diedre”. Това беше втори опит на италианците – първият бе през 2001 г.
“Directissime de l'enfer” (ED+ 8+/ A3 90°, 1200 м) е дело на словенците Янез Йеглич (Janez Jeglic), Силво Каро (Silvo Karo), Франчек Кнез (Francek Knez), Павле Козйек (Pavle Kozjek) и Павел Подгорник (Pavel Podgornik) през 1986 г. Автори на “East Diedre” (6c/ A4, 1100 м) са англичаните Фил Бърк (Phil Burke) и Том Проктър (Tom Proctor) през 1981 г.
***Първите хора на Cerro Stanhardt през януари 1975 г. са Джон Брег (John Bragg), Джон Донини (John Donini, САЩ), Бен Кембъл (Ben Campbell), Кели и Брайън Уайвил (Kelly and Brian Wyvill, Великобритания). Те изкатерват маршрут по източната стена и североизточното ребро.
****Torre Egger е достигнат премиерно след диретисима по източната му стена през 1974 г. от британско-американския екип Мартин Бойзън (Martin Boysen), Пол “Тът” Брейтуейт (Paul “Tut”Braithwaite), Ерик Джоунз (Eric Jones), Дан Рийд (Dan Reid) и Р. Силвестър (R. Silvester).
*****El Mocho е изкачен за първи път през февруари 1978 по неговото южно ребро (5.9/5.10) от свръзката Джим Бридъул (Jim Bridwell, САЩ) и Р. Сташевски (R. Staszewski, Австралия).
На 26 декември т. г. за Патагония заминаха поляците Марчин Томашевски (Marcin Tomaszewski, Marmot Team) и Кшиштоф Биелчински (Krzysztof Belczyński, Marmot Team). Главната им цел (в зависимост от условията) е прокарването на нов маршрут на Серо Торе (Cerro Torre) или Торе Егер (Torre Egger).
Начинанието им се осъществява с финансовата подкрепа на Полския алпийски съюз, фирмите “Marmot” и EPA (системи за телекомуникация).
Както е известно, Серо Торе (различни източници посочват две височини: 3133 м и 3102 м) е скална игла в националния парк “Лос Гласиарес”* (“Ледниците”, “Los Glaciares”). Патагония. Тя е най-висока между четирите върха във веригата Серо Торе, Торе Егер, Пунта Херон (Punta Heron) и Серо Щандхарт (Cerro Standhart). Разположена е в зона, където се сблъскват въздушни фронтове, идаващи от Тихия и Атлантическия океан и поради това се характеризира с изключително непостоянно време – с резки влошавания, ураганни ветрове и ниски температури. Този факт, както и характерът й на скален монумент, я правят един от най-трудните за катерене обекти в света.
В първата половина на ноември 2005 г. Роберт Яспер (Robert Jasper) и Щефан Гловач (Stefan Glowacz) завършиха маршрута по северната стена на Ел Муралон (El Murallón), който бе започнат през 2004 г. Двамата използваха първия “прозорец” хубаво време след снежните виелици, които задълго ги блокираха в базовия им лагер на Южнопатагонското ледено поле (Southern Patagonian Ice Field). Новият маршрут е 27 въжета, а трудността му е 9+/ A2. Това бе третата среща на Роберт и Щефан с Ел Муралон. През 2003 г. те прокараха премиерно “Изгубения свят” (“The Lost World”) по северното ребро. Миналата година непрекъснатите бури им попречиха да завършат започнатия нов маршрут по северната стена, който бе доведен докрай през тази.
На 13 ноевмри 2005 г. италианците Алесандро Белтрами (Alessandro Beltrami), Ермано Салватера (Ermanno Salvaterra) и аржентинецът от италиански произход с американски паспорт Роландо Гариботи (Rolando Garriboti) прокараха нов маршрут по северната стена на Серо Торе (първа премиера на Серо Торе в алпийски стил). Първоначалната им цел беше първо повторение на многократно поставяния под съмнение тур от 1959 г. на свръзката Чезаре Маестри (Cesare Maestri), Тони Егер (Toni Egger) и Чезарино Фава (Cesarino Fava). Това изкачване, ако бъде потвърдено, би било първото на Серо Торе. Според версията на Маестри, през 1959 г. той, Тони Егер и Чезарино Фава се добират до Коладо де ла Конкиста (Collado de la Conquista), където се отказва Фава. Маестри и Егер продължават. След два дни и 700 изкатерени метра стигат до връхната точка на Серо Торе. При рапелите надолу, повлечен от лавина, загива Егер. Именно той носел фотоапарата, с който били направени снимките на върха… Първоначално никой не оспорва изкачването на Маестри, но маршрутът от 1959 г. е атакуван многократно от много силни алпинисти – без успех. По него не са намерени никакви следи от т. нар. първо преминаване. Което Маестри обяснява с факта, че се придвижвали изцяло по лед, без да оставят клинове. Последните, най-високо разположени следи от Маестри и Егер са намерени на източната стена, 300 метра над ледника. Затова днес се смята, че Маестри и Егер дори не са стигнали до Коладо де ла Конкиста (Collado de la Conquista).
Поради многобройните критични гласове и съмненията около изкачването през 1959 г., Маестри решава да се върне на Серо Торе и да докаже своята правота. Тъй като върхът не бил изкачван след 1959 г., това би било второто му достигане въобще. През 1970 г. Маестри, Ецио Алимонта (Ezio Alimonta) и Карло Клаус (Carlo Claus) се насочват към нов маршрут и използват всички възможни средства, като вземат по стената компресор и по трудните пасажи разполагат почти непрекъсната линия от роолплъзи (350 по цялата стена!). По този начин се появява изцяло спорният от гледна точка на стила маршрут “Compressor Route” (VI 5.10c A2 70°, 900 м), днес най-популярният на Серо Торе. Но нито Маестри, нито Алимонта, нито Клаус успяват да стъпят на най-високата точка. Не им стигат 35 метра по снежната шапка на върха.
Поради всичко гореизложено се смята, че първото изкачване на Серо Торе е дело на италианската експедиция в състав Даниеле Чияпа (Daniele Chiappa), Марио Конти (Mario Conti), Касимиро Ферари (Casimiro Ferrari) и Пино Негри (Pino Negri). През 1974 г. тя стига до върха по маршрут, преодоляващ западната стена.
Лидерът на тазгодишната италиано-аржентинска свръзка, ветеранът на катеренето в Патагония Ермано Салватера, който има в актива си два премиерни маршрута** на Серо Торе и първо зимно изкачване на този връх и няколко пъти е правил опити за изкачване по “Маестри-Егер” от 1959 г., днес се съмнява в съществуването на такъв маршрут. Следите от мнимото изкачване на Маестри през 1959 г. прекъсват на триъгълното снежно поле, на около 300 м от основата на стената, където Салаватера, Белтрами и Гариботи намират следи от оставен багаж. Нагоре няма и помен от роолплъзи, а описанието на Маестри се разминава изцяло с характера на терена (уж изцяло леден). От това може да се направи изводът, че изкачването – малко достоверно от самото начало – е било най-обикновена мистификация. Салватера се изразява по-меко: “Това, че не намерихме никаква следа, още не означава, че те не са били на върха. Но съмненията – позволете ми да се изразя така – остават.” Около цялата тази история има богата литература. Най-детайлно я е проучвал Роландо Гариботи. Неговото изследване бе включено в издадената през 2004 г. книга на Том Дауер (Tom Dauer) “Cerro Torre. Mythos Patagonien” (2004), а така също в годишника “American Alpine Journal 2004”.
Но нека се върнем към тазгодишното изкачване на Белтрами, Салватера и Гариботи. Новият им маршрут по северната стена, прокаран в алпийски стил, се нарича “El Arca de los Vientos”. Състои се от 37 въжета и е дълъг 1200 метра. Трудността му се оценява с най-високата степен на алпийската скала – ABO (от abominable – страховит, ужасен). (Вж. и снимката в края на статията, бел.ред.)
  |
Добрите условия в началото на 2005 г. позволиха да бъдат направени няколко много интересни изкачвания. Съпружеската свръзка Дийн Потър и Стеф Дейвис (Dean Porter, Steph Davis) записа в актива си нов маршрут по източната стена на на Серо Щандхарт (2650 м)***, в съседство с “Motivaciones Mixtas” – ED 6b/ A2, 85° по ледените пасажи, 800 метра. По всяка вероятност те са автори и на първото еднодневно изкачване на Торе Егер (2673 м)****. Те стигнаха до върха за 23 часа по прокарания през 1987 г. от италианци тур “Titanic” (ED 6+/ A2, 90° лед, 1000 м). Така Стеф стана първата жена, която изкачва Торе Егер.
Една от “извънкатерачните” цели на Дийн бяха B. A. S. E. jumps. Благоприятни условия настъпиха едва в края на престоя им със Стеф в Патагония. След като преодоляха южното ребро на Ел Мочо***** (El Mocho, 1953 м) по маршрута на Бридуъл-Сташевски (Bridwell-Staszewski, 5.9/ 5.10) Дийн скочи, за да стигне до подножието на стената след около минута. Стеф я очкаваха часове рапели…
Английският екип Стийв Лонг (Steve Long), Нийл Джонсън (Neil Johnson) и Йън Питър (Iain Peter) изкатери “Compressor Route” (6b, A1+, 65°, 900 м) на Серо Торе, а Кевин Тоу (Kevin Thaw) и Лио Хоулдинг (Leo Houlding) преминаха 800-метровото северно ребро (ED, 6c/ A2) на Фицрой (Fitzroy или El Chalten, 3405 м).
Още по-рано през сезона малка словенска експедиция в състав Силво Каро (Silvo Karo), Андрей Гърмовшек (Andrej Grmovšek), Таня Гърмовшек (Tanja Grmovšek) и Моника Камбич-Мали (Monika Kambič-Mali) само за три седмици направи няколко изключително стойностни изкачвания в Патагония. Таня Гърмовшек и Моника Камбич-Мали станаха първата чисто женска свръзка, която стъпва на Серо Торе – след предоляване за три дни на “Commpressor Route” (8 февруари) по югоизточната стена на върха. На 26 януари двете изкатериха Агуя де ла С (Aguja de la 'S, 2335 м) по вариант, свързващ северното ребро и Австрийския маршрут – 6a, 60°, 600 м. По всяка вероятност това е и първо женско изкачване. На 17 февруари Таня бе и на Агуя Сент Екзюпери (Aguja Saint Exupery, 2558 м) по маршрута Buscaini (6a, 6c, 850 м) със сънародниците си Аляж Тратник (Aljaz Tratnik) и Рок Залокар (Rok Zalokar). За Моника Камбич-Мали това бяха поредните турове в Патагония, предолени с чисто женски сили, след като през 2004 г. тя и сънародничката й Тина ди Батиста (Tina Di Batista) се справиха с Френско-аржентинския тур на Фицрой.
Мъжката част на групата също не си губеше времето. За загрявака преди главната си цел – вариант на Commpressor Route, на 19 януари 2005 г. Силво Каро и Андрей Гърмовшек се справиха с “Claro de Luna” (6c, 800 м) по западната стена на Агуя Сент Екзюпери (2558 м) и на 26 януари – с Англо-американския тур (6b, 600 м) по западната стена на Агуя Рафаел Хуарес (Aguja Rafael Juarez, 2482 м).
На 31 януари със запаси от енергетични блокчета и вода Силво и Андрей атакуваха “Slovenian start for Cerro Torre”, чието начало съвпада с тура “Rubio y azul” (6c, 350 м) и извежда до връхната точка на Torre de la Media Luna, а след това продължва по девствен терен. Няколко въжета с трудност до 6c+ водят до Three Sisters Towers. Следват 40-метрово спускане и 500 метра по лесен терен (III-V). След 30-метровата куличка Torrisimo следва ново спускане до основата на Кулата Перейра (Torre Pereyra), изкачена за първи път през 2004 г. от запад. Оттам двамата преодоляха 300 метра девствен терен (до 6c+). Следваха 100 метра траверс и още един рапел. След 11 часа катерене се оказаха на Col de la Esperanza, където срещнаха група алпинисти, които слизаха след успех на Серо Торе. На Силво и Андрей им оставаше “само” да изкатерят “Compressor Route” (6b, A1+, 65°, 900 м). След нощно изкачване, в 10.30 часа, бяха на връхната точка на Серо Торе. 28-часa катерене нон-стоп им донессоха 3-километров маршрут с 1700 м денивелация.
Отличното време, което е рядкост в Патагония, позволи на Силво и Андрей да реализират поредното си отлично постижение. Този път те избраха Италианския тур (6c, A3, 1300 м) по югоизточната стена на Агуя Поансено (Aguja Poincenot, 3002 м). Той е прокаран през 1986 г. от многочленна италианска експедиция. Тя действа в обасаден стил и обработва с парапети практически цялото протежение на маршрута. Освен това участниците не стигат до връхната точка (в горната част турът се свързва с Ирландския маршрут).
След детайлен анализ на схемата на тура Силво и Андрей се надяваха на преминаване без употреба на изкуствени опорни точки на многобройните пасажи A1. След два дни катерене, на 8 февруари, те стигнаха до върха на Иглата Поансено. Надеждите за преодоляване “на класика” на значителна част от маршрута обаче се сбъднаха частично. Много от въжетата си останаха “клинови” и според словенците няма шанс за “класическото” им преодоляване.
Петър Атанасов
--------------------------------------------
*Los Glaciares, Parque Nacional Los Glaciares, Национален парк “Ледниците” е разположен в аржентинската част на Патагония, в провинцията Санта Крус (Santa Kruz). Има площ 6000 кв. км. На територията му се намират трите големи ледника Перито Морено (Perito Moreno), Упсала (Upsala), Виедма (Viedma) и редица по-малки, а така също две големи ледникови езера – Лаго Архентино (Lago Argentino) и Лаго Виедма (Lago Viedma). Най-високите върхове в парка са Фицрой (Fitz Roy, 3441 м) и Серо Торе (3133 м или 3102 м). Пак там се намира най-голямото (извън полярните райони) континентално заледяване на Земята – Иело Сур (Hielo Sur) или Иело Патагонико Сур (Hielo Patagonico Sur), което заема 25% от площта на парка.
Последният представлява голяма туристическа атракция и привлича алпинисти и планинари от цял свят. Изходен пункт е селището Ел Калафате (El Calafate) на брега на Лаго Архентино. Само северната част на Парка е достъпна за туристи. Останалата е строго охраняван резерват. В съседство с Los Glaciares е разположен друг национален парк – Торес дел Пайне (Torres del Paine), изцяло на чилийска територия. От 1982 г. Los Glaciares е в Списъка на ЮНЕСКО на световното природно наследство.
**На 13 ноември 2004 г., в 21.00 часа, след седемдневно изкачване италианската свръзка Ермано Салватера (Ermanno Salvaterra), Алесандро Белтрами (Alessandro Beltrami) и Джакомо Росети (Giacomo Rossetti) стигна до връхната точка на Серо Торе по нов маршрут. Последният преминава по източната стена на върха, на която до този момент имаше два тура. Пътят на Салватера, Белтрами и Росети следва средата на стената и е разположен между “Directissime de l'enfer” и “East Diedre”. Това беше втори опит на италианците – първият бе през 2001 г.
“Directissime de l'enfer” (ED+ 8+/ A3 90°, 1200 м) е дело на словенците Янез Йеглич (Janez Jeglic), Силво Каро (Silvo Karo), Франчек Кнез (Francek Knez), Павле Козйек (Pavle Kozjek) и Павел Подгорник (Pavel Podgornik) през 1986 г. Автори на “East Diedre” (6c/ A4, 1100 м) са англичаните Фил Бърк (Phil Burke) и Том Проктър (Tom Proctor) през 1981 г.
***Първите хора на Cerro Stanhardt през януари 1975 г. са Джон Брег (John Bragg), Джон Донини (John Donini, САЩ), Бен Кембъл (Ben Campbell), Кели и Брайън Уайвил (Kelly and Brian Wyvill, Великобритания). Те изкатерват маршрут по източната стена и североизточното ребро.
****Torre Egger е достигнат премиерно след диретисима по източната му стена през 1974 г. от британско-американския екип Мартин Бойзън (Martin Boysen), Пол “Тът” Брейтуейт (Paul “Tut”Braithwaite), Ерик Джоунз (Eric Jones), Дан Рийд (Dan Reid) и Р. Силвестър (R. Silvester).
*****El Mocho е изкачен за първи път през февруари 1978 по неговото южно ребро (5.9/5.10) от свръзката Джим Бридъул (Jim Bridwell, САЩ) и Р. Сташевски (R. Staszewski, Австралия).
Добави коментар