2912.2005
Трудно се пише за нещо, което не съществува… Но чашата на огорчението преля, когато прочетох номинациите за конкурса “Йединка” (за най-добро изкачване през 2005 г. – бел. пр.). Моите чувства са някъде между смущението и разочарованието. А самият факт, че някои изкачвания са включени в този списък, само потвърждава две констатации. На първо място – че катерачните среди в Полша (не говоря за всички) нямат понятие какво е световното ниво на алпийското катерене. И второ – че в нашата страна няма никаква визия за развитието на тази дисциплина.
Проблемът започва още на обектите с малка надморска височина, където всяка педя свободна скала е накована със спитове. Това се отнася и за турове, които години наред изискваха само комплект клеми и френдове. Когато започвах да се катеря през 1980 г., имаше твърде малко изцяло наковани маршрути. След връщането ми в родината през 2002 г. констатирах тъжния факт, че дори “простите” турове – с възможност за лесно осигуряване – са наковани изцяло. Махалото се бе оказало неочаквано в другата крайна точка на движението си. Но и това не бе елиминирало вездесъщото катерене с горна осигуровка. И до днес катеренето “отдолу” практически си остава непознато в полските обекти с малка надморска височина.
Няма голяма разлика и ако става дума за Татрите. Катеренето се изразява във включване в стари клинове още от времето на Владислав Гомулка*. Ако някой не вярва, нека отиде на Миендзимястова и провери откога са клиновете, по които се катери. Забелязвам също така, че мнозина от младите предпочитат използването на старите пунктове за осигуровка, затвърждавайки мита, че добре поставените френд или клема в крайна сметка са “лайно и половина”…
Дори най-новите маршрути приличат повече на магистрали от спитове, отколкото на катерене в планината. За пример може да послужи “Вацлав кове” (“Waclaw spituje”, VII+) на Мних. Не стига, че спитовете надхвърлят три пъти броя на междинните пунктове за осигуровка по аналогичните маршрути в САЩ и Канада, ами и оценката “6 и нещо” казва, че там някак си трябва да се катери. Мисля, че вярната категория на тура е някъде около 5.7-5.8, т. е. V+/ VI -. След всичко това не е чудно, че в Йосемити нашият “скален катерачен елит” се скъсва да пада по турове 5.11, предпочитани от т. нар. неделни катерачи.
Дискусиите в интернет на тази тема обикновено са доминирани от лагера, който твърди, че туровете трябва да бъдат гъсто наковавани със спитове. Основният аргумент на тези хора е, че в Полша малцина разполагат с добър инвентар за осигуряване. Според мене главната причина, поради която хората нямат инвентар, е в това, че просто нямат нужда от него. Гъстата мрежа от спитове, планки и клинове убива необходимостта от сдобиване със съоръжения за осигуровка, а така също и въображението при използването им – както на обектите с малка надморска височина, така и в планините.
Трудно ми е да пиша за зимните изкачвания. Разбира се, има малка група хора, които искат да направят нещо. Но има също така и други, чиято визия за спечелване на слава се изразява в разрушаването на Лявата камина на Соколица с помощта на сечива и котки. Истинска параноя! А в Татрите има безкрайно много замръзнали места и ледени висулки. Появата в един от форумите на апел да не се унищожват малкото скали в Юра ме накара да се запитам: нима със загубата на ясната визия какво трябва да представлява катеренето сме загубили и способността си да мислим?
Като отварям полските списания и сайтове, винаги ме озадачава фактът, че списъкът на спонсорите е много по-голям от спортната стойност на описваното изкачване. На какво се дължи това? На пълната липса на самокритичност? Или пък на загубата на критичност и приличие сред катерачните среди? Мисля, че отговорите биха били твърде много… Сигурно подходът би се променил, ако спонсорите изискваха истински спортни постижения, а не изкуствени и напомпани резултати. Защото какво наистина означава “почти класическо” изкаване? Това е същото, ако някой напише, че “почти е изкачил” някой връх. Туровете или се изкачват чисто, без употреба на изкуствени опорни точки, или се виси на инвентара – средно положение няма.
Нима поредното повторение на тур от 13 въжета с техниката на изкуствените опорни точки, което отнема три седмици (макар и през зимата), прави се с допълнително дупчене и завършва със спасителна акция, е наистина спортно постижение? Също така дали преминаването на 650-метров тур 6b+/ A2 с опъване на парапети е нещо толкова необичайно, че трябва да бъде отличавано? Достатъчно е да се отвори “American Alpine Journal”, за да се види колко тура са преминати в много по-добър стил!
Разбира се, ще се намерят обяснения – че се налагат икономии, че времето не стига, че няма екипировка и т. н., и т. н. Интересно е обаче, че сред авторите на обективно по-добри изкачвания преобладават представители на Словения, Словакия, Казахстан, Русия – т. е. на страни, които не са особено силни икономически. Мнозина алпинисти от САЩ и Канада също не се къпят в пари. Вероятно на много от читателите е известно името на Кели Кърдс (Kelly Cordes)**. В същото време малцина знаят, че години наред Кели е живял в изоставена съборетина без отопление, а неговият годишен доход дълго време е бил под 5000 долара.
Известният американски алпинист Джим Донини (Jim Donini) е написал:
“За мене същината на катеренето се изразява в стила и използваните средства – т. е. да не се използват кислород в Хималаите, фиксирани въжета в Патагония, радиостанции в Аляска.” Толкоз.
Трудно е да не се съгласим с тези думи. Сигурен съм, че мнението ми ще бъде посрещнато от голяма група хора (както им е присъщо) с кофи помия. Но се надявам, че ще има и такива, които ще го възприемат като начало на дискусия и с личния си пример ще започнат да се измъкват от сянката на нашия пошъл провинциализъм. Нека пристъпим към размисъл и дискусия по същество.
Роберт Рогож
Билингъм, щат Уошингтън, 1 декември 2005 г.
P. S. Ето и моят списък на най-добрите постижения за 2005-а (без класация):
Пьотр Моравски – Непал, Хималаите, Шиша Пангма (8013 м), първо зимно изкачване в свръзка със Симоне Моро,
Давид Кашликовски, Елиза Кубарска с помощта на Пшемислав Климек – Мароко, Висок Атлас, каньона Тагхиа, нов спортен маршрут “Фантазия”, 7b+/ c, 700 метра, прокаран изцяло “отдолу”,
Ола Таистра – изкатерване на множество скални маршрути 8b и VI.7,
Мачией Чиешелски, Якуб Раджиейовски – първо класическо изкатерване на тура “Parada Jedynek”, M7 OS, първо класическо преминаване на комбинация от туровете “Uskok Laborantów” и “Długosz-Popko” (със заобикаляне на Камината на Хобжански), M8-, RP.
-------------------
*Владислав Гомулка (1905-1982) – комунистически лидер на Полша, от 1956 до 1970 г. първи секретар на Полската обединена работническа партия.
**Кели Кърдс (Kelly Cordes) през 2004 г. премина заедно с Джош Уортън (Josh Wharton) тура “Azeem Ridge” (5.11R/X M6 A2) – по югозападното ребро на Great Trango Tower. Автор е и на редица други стойностни изкачвания. Той притежава впечатляваща биография. Кели е шампион по бокс в университетската лига на САЩ – лека категория. Започнал е да се катери доста късно – на 25 години. Но в неговия случай това се оказва без значение. Струва си да цитираме мнението му за алпинизма: “Не ме интересува спортният аспект на катеренето – т. е. това, което мога да постигна единствено благодарение на физическата форма. Разбира се, тренировките не са без значение и аз тренирам много здраво, защото това е необходим етап за постигане на дадена цел. Но това, което ме привлича в катеренето, е приключението.”
Превод и бележки: Петър Атанасов
Проблемът започва още на обектите с малка надморска височина, където всяка педя свободна скала е накована със спитове. Това се отнася и за турове, които години наред изискваха само комплект клеми и френдове. Когато започвах да се катеря през 1980 г., имаше твърде малко изцяло наковани маршрути. След връщането ми в родината през 2002 г. констатирах тъжния факт, че дори “простите” турове – с възможност за лесно осигуряване – са наковани изцяло. Махалото се бе оказало неочаквано в другата крайна точка на движението си. Но и това не бе елиминирало вездесъщото катерене с горна осигуровка. И до днес катеренето “отдолу” практически си остава непознато в полските обекти с малка надморска височина.
Няма голяма разлика и ако става дума за Татрите. Катеренето се изразява във включване в стари клинове още от времето на Владислав Гомулка*. Ако някой не вярва, нека отиде на Миендзимястова и провери откога са клиновете, по които се катери. Забелязвам също така, че мнозина от младите предпочитат използването на старите пунктове за осигуровка, затвърждавайки мита, че добре поставените френд или клема в крайна сметка са “лайно и половина”…
Дори най-новите маршрути приличат повече на магистрали от спитове, отколкото на катерене в планината. За пример може да послужи “Вацлав кове” (“Waclaw spituje”, VII+) на Мних. Не стига, че спитовете надхвърлят три пъти броя на междинните пунктове за осигуровка по аналогичните маршрути в САЩ и Канада, ами и оценката “6 и нещо” казва, че там някак си трябва да се катери. Мисля, че вярната категория на тура е някъде около 5.7-5.8, т. е. V+/ VI -. След всичко това не е чудно, че в Йосемити нашият “скален катерачен елит” се скъсва да пада по турове 5.11, предпочитани от т. нар. неделни катерачи.
Дискусиите в интернет на тази тема обикновено са доминирани от лагера, който твърди, че туровете трябва да бъдат гъсто наковавани със спитове. Основният аргумент на тези хора е, че в Полша малцина разполагат с добър инвентар за осигуряване. Според мене главната причина, поради която хората нямат инвентар, е в това, че просто нямат нужда от него. Гъстата мрежа от спитове, планки и клинове убива необходимостта от сдобиване със съоръжения за осигуровка, а така също и въображението при използването им – както на обектите с малка надморска височина, така и в планините.
Трудно ми е да пиша за зимните изкачвания. Разбира се, има малка група хора, които искат да направят нещо. Но има също така и други, чиято визия за спечелване на слава се изразява в разрушаването на Лявата камина на Соколица с помощта на сечива и котки. Истинска параноя! А в Татрите има безкрайно много замръзнали места и ледени висулки. Появата в един от форумите на апел да не се унищожват малкото скали в Юра ме накара да се запитам: нима със загубата на ясната визия какво трябва да представлява катеренето сме загубили и способността си да мислим?
Като отварям полските списания и сайтове, винаги ме озадачава фактът, че списъкът на спонсорите е много по-голям от спортната стойност на описваното изкачване. На какво се дължи това? На пълната липса на самокритичност? Или пък на загубата на критичност и приличие сред катерачните среди? Мисля, че отговорите биха били твърде много… Сигурно подходът би се променил, ако спонсорите изискваха истински спортни постижения, а не изкуствени и напомпани резултати. Защото какво наистина означава “почти класическо” изкаване? Това е същото, ако някой напише, че “почти е изкачил” някой връх. Туровете или се изкачват чисто, без употреба на изкуствени опорни точки, или се виси на инвентара – средно положение няма.
Нима поредното повторение на тур от 13 въжета с техниката на изкуствените опорни точки, което отнема три седмици (макар и през зимата), прави се с допълнително дупчене и завършва със спасителна акция, е наистина спортно постижение? Също така дали преминаването на 650-метров тур 6b+/ A2 с опъване на парапети е нещо толкова необичайно, че трябва да бъде отличавано? Достатъчно е да се отвори “American Alpine Journal”, за да се види колко тура са преминати в много по-добър стил!
Разбира се, ще се намерят обяснения – че се налагат икономии, че времето не стига, че няма екипировка и т. н., и т. н. Интересно е обаче, че сред авторите на обективно по-добри изкачвания преобладават представители на Словения, Словакия, Казахстан, Русия – т. е. на страни, които не са особено силни икономически. Мнозина алпинисти от САЩ и Канада също не се къпят в пари. Вероятно на много от читателите е известно името на Кели Кърдс (Kelly Cordes)**. В същото време малцина знаят, че години наред Кели е живял в изоставена съборетина без отопление, а неговият годишен доход дълго време е бил под 5000 долара.
Известният американски алпинист Джим Донини (Jim Donini) е написал:
“За мене същината на катеренето се изразява в стила и използваните средства – т. е. да не се използват кислород в Хималаите, фиксирани въжета в Патагония, радиостанции в Аляска.” Толкоз.
Трудно е да не се съгласим с тези думи. Сигурен съм, че мнението ми ще бъде посрещнато от голяма група хора (както им е присъщо) с кофи помия. Но се надявам, че ще има и такива, които ще го възприемат като начало на дискусия и с личния си пример ще започнат да се измъкват от сянката на нашия пошъл провинциализъм. Нека пристъпим към размисъл и дискусия по същество.
Роберт Рогож
Билингъм, щат Уошингтън, 1 декември 2005 г.
P. S. Ето и моят списък на най-добрите постижения за 2005-а (без класация):
Пьотр Моравски – Непал, Хималаите, Шиша Пангма (8013 м), първо зимно изкачване в свръзка със Симоне Моро,
Давид Кашликовски, Елиза Кубарска с помощта на Пшемислав Климек – Мароко, Висок Атлас, каньона Тагхиа, нов спортен маршрут “Фантазия”, 7b+/ c, 700 метра, прокаран изцяло “отдолу”,
Ола Таистра – изкатерване на множество скални маршрути 8b и VI.7,
Мачией Чиешелски, Якуб Раджиейовски – първо класическо изкатерване на тура “Parada Jedynek”, M7 OS, първо класическо преминаване на комбинация от туровете “Uskok Laborantów” и “Długosz-Popko” (със заобикаляне на Камината на Хобжански), M8-, RP.
-------------------
*Владислав Гомулка (1905-1982) – комунистически лидер на Полша, от 1956 до 1970 г. първи секретар на Полската обединена работническа партия.
**Кели Кърдс (Kelly Cordes) през 2004 г. премина заедно с Джош Уортън (Josh Wharton) тура “Azeem Ridge” (5.11R/X M6 A2) – по югозападното ребро на Great Trango Tower. Автор е и на редица други стойностни изкачвания. Той притежава впечатляваща биография. Кели е шампион по бокс в университетската лига на САЩ – лека категория. Започнал е да се катери доста късно – на 25 години. Но в неговия случай това се оказва без значение. Струва си да цитираме мнението му за алпинизма: “Не ме интересува спортният аспект на катеренето – т. е. това, което мога да постигна единствено благодарение на физическата форма. Разбира се, тренировките не са без значение и аз тренирам много здраво, защото това е необходим етап за постигане на дадена цел. Но това, което ме привлича в катеренето, е приключението.”
Превод и бележки: Петър Атанасов
Добави коментар