1810.2004
На 19 октомври се навършва половин век от деня, в който Херберт Тихи и Йозеф (Зеп) Йохлер от Австрия и непалският шерп Пасанг Дава Лама стъпват за първи път на шестия по височина връх в света – Чо Ойю (Cho Oyo), 8201 м. Това е добър повод да хвърлим поглед към историята на този връх.
Намира се в точка с координати 28°06’ северна ширина и 86°40’ източна дължина. Името му е “открито” от британската експедиция на Еверест през 1921 г. и е записано като Tscho Uyu. По-късно - в резултат на различни интерпретации на неговото значение, е изписвано по всевъзможни начини, докато се е стигнало до общоприетото днес - Cho Oyo. Превеждано е като “Тюркоазената Богиня”, “Тюркоазения Бог”, “Богинята на тюркоазената планина” (Гюнтер Оскар Диренфурт), а също така “Пазител на вярата”, “Пазител на религията” (Пиер Вито), “Главата на бога” (Хайнрих Харер), “Властелин”, “Голямата планина”. Котата от 8201 м е резултат от измерване през 1983 г. Дотогава (а в някои източници и до днес) се посочват и стойностите 8153 (най-често), 8230, 8200, 8190, 8187, 8186, 8155, 8150 метра. Целият масив е изграден от кристалинни шисти и интрузивни пегматитови скали. Върховият купол е от варовици.
Чо Ойю се издига в Главното Хималайско било, на изток от дълбоко врязания проход Кхумбу Ла и на 28 км северозападно от Еверест. Първи снимки на масива правят участниците в спомената експедиция на Еверест през 1921 г. Те го доближават два пъти – от югоизток и от запад. От ледника Западен Ронгбук през Нангпа Ла (5985 м) стигат до ледника Нгозумпа. Оттам се открива великолепната югоизточна стена, която не дава никакви надежди за успех. По-оптимистични са наблюденията от ледника Гиабраг (на запад от върха) и от известния проход Нангпа Ла, през който преминава един от най-оживените кервански пътища между Тибет и Непал. Покритите с лед западни склонове се сторват преодолими на англичаните. Те установяват, че от върха тръгват три била – на север, изток (до Гиачунг Канг, 7922 м) и юг (от него на запад до Нангпа Ла върви било с върховете Нангпаи Госум-1, 7352 м, и Нангпаи Госум-2, 7296 м).
Първият опит за изкачване е под ръководството на Ерик Ърл Шиптън и е с участието на англичаните Том Бурдилън, А. Р. Б. Колидж, Чарлз Евънз, Алфред Грегъри, Кембъл Секърд, Грифит Пю и новозеландците Едмънд Пърсивъл Хилари, Джордж Лоу и Ърл Ридифорд. Главната им цел е да изпитат екипировката за опита на Еверест през следващата година. Шиптън, Евънз и Грегъри стигат от юг до премката на 5800 м между Бхоте Коси и ледника Нгозумпа и не виждат никакви шансове за продължение. Хилари и Лоу правят разузнаване от запад и видяното им вдъхва надежда. Но Шиптън няма разрешение да прекрачва границата, която преминава през Нангпа Ла. Въпреки това е организиран базов лагер (5485 м) южно от прохода. В два опита по западното ребро англичаните стигат до около 6600 м. Изправят се пред бариера от сераци с височина 60-100 м. Това е ключовото място по целия маршрут. Голямото разстояние до върха (1500 м), незаредените лагери и дългото пребиваване на тибетска територия без разрешение карат Лоу и Хилари да откажат от опита. Те правят “утешително” изкачване на Палунг Ри (6888 м, по най-нови измервания – 7012 м). Става ясно, че пътят откъм ледника Гиабраг е лесен с изключение на ледената бариера.
Две години по-късно върхът е атакуван от австрийска мини-експедиция: Хелмут Хойбергер, Йозеф (Зеп) Йохлер и Херберт Тихи (ръководител). Сирдар е знаменитият Пасанг Дава Лама, който пътешества с Тихи в западната част на Непал през същата 1953 г,. и го уговаря да направят опит на “Тюркоазената богиня”. Шерпите са специално подбрани – Аджиба, Пурбу Гялцен, Ками Лама, Гялцен Пхутар и Пемба Пхутар. Багажът на групата е по-малко от един тон. В Намче Базар е оставена половината от него за облекчаване на кервана. Базовият лагер (5500 м) е на ледника Гиабраг. По маршрута, очертан от Шиптън, височинните лагери, изградени между 28 септември, са на 5800, 6200, 6600, 7000 м. През нощта на 5 срещу 6 октомври започва буря. Палатката на шерпите в последния лагер е разрушена. Без да мисли нито секунда, Тихи се хвърля да им помага. Подхлъзва се и пада. Ръцете му се забиват в снега. Всичко трае не повече от три минути, но това предизвиква измръзвания. Измерванията на Хойбергер в базовия лагер този ден показват, че е духал вятър със скорост 120 км/ час, а температурата е била минус 30 градуса.
Така се проваля опитът за изкачване от движение. Това налага Пасанг и трима шерпи да се върнат до Намче за храна. Докато чака завръщането им, Тихи лекува пострадалите си, покрити с мехури ръце. В ролята на лекар влиза географът Хойбергер... На 11 октомври на ледника се появяват Денис Бертоле и г-жа Клод Коган. Те са участници в швейцарско-френски екип, който прави опит на Гауришанкар (7135 м). Госпожа Коган информира Тихи, че този връх се е оказал твърде труден. Затова нейните колеги са решили да пренасочат усилията си към Чо Ойю (макар без разрешение) и на следващия ден се очаква пристигането на ръководителя Раймон Ламбер, Жан Жуж, Франц Лохматер, Марк Щенгелин, Алберт Цимерман и кервана им. Тихи отхвърля предложението за обединяване на усилията, защото държи на изкачване от малка свръзка. След двудневни тежки преговори се стига до компромис. Австрийците ще направят още един опит, а след десет дни ще отстъпят терена на неочаквано появилите се конкуренти.
Въпреки че Пасанг го няма, а ръцете му са в окаяно състояние, Тихи тръгва към върха с Хойбергер, Йохлер, Аджиба и Пурбу Гялцен. На 15 октомври са в лагер 3. Целия следващ ден прекарват в очакване да стихне ураганният вятър. Храната привършва. На 17-ти виждат три фигурки на ледника. Притесненията отминават, когато се оказва, че това е Пасанг с двамата си другари, носещи спасителните продукти. След това всички се насочват към бариерата. Тихи я преодолява с мъка, защото едва държи ледокопа. На 7050 м намират място за две палатки, след като преди това са изровили от снега няколко консерви от мястото на затрупания лагер 4. В лагера остават австрийците, Аджиба, Гялцен и Пасанг. Останалите слизат надолу.
Щурмовата група трябва да се състои от Пасанг и Йохлер, но към тях се присъединява Тихи. След закуска шерпите му обуват обувките и му завързват котките. В 6.00 часа щурмовата тройка напуска лагера. За да напише една от най-вълнуващите страници в историята на хималайските осемхилядници. През цялото време води Пасанг. Тихи е в средата между него и Йохлер. Изкачването по твърдия фирн е бързо. Но краката на Йохлер започват да губят чувствителност. Това са последиците от изкачването му с Херман Бул по северната стена на Айгер през 1952 г. В чудесен синхрон и с разбирането, че само общите усилия могат да ги изведат до върха, тримата преодоляват всички трудности и около 15.00 часа на 19 октомври стъпват на върха.
Чо Ойю е единственият осемхилядник, чието първо изкачване е направено през есенния (следмусонния сезон). Атакуват го само трима алпинисти, но подкрепата на шерпите е изключителна. Пасанг Дава Лама има най-голям принос за успеха. На 15 май 1958 г. той е отново на този връх, този път със Соням Гятсо. Това е първото самостоятелно, чисто шерпско изкачване на осемхилядник.
А швейцарците и французите? Те стигат до 7600 м, след като атакуват долната част на склона по различен вариант и излизат на билото над лагер 2 на австрийците. Лагерите им са на 5700 (базов), 6190, 6590, 7010 и 7260 м. Задоволяват се с женски световен височинен рекорд на Клод Коган, придружавана от Раймон Ламбер.
ххх
Разположеният от запад ледник Гиабраг се разклонява на Гиабраг Чанг и Гиабраг Лхо (Северен и Южен Гиабраг), разделени от т. нар. западeн гребен. Последният започва от върха и върви в запад-северозападна посока. Северните и южните му склонове са фирнови, пресечени от скални стъпала. От Гиабраг Лхо започва маршрутът на Меснер. На нивото на ледената бариера се съединява с класическия. Върви основно по сняг и фирн. Преминат е за първи път от знаменития южнотиролец в компанията на съплеменника му Ханс Камерландер и немеца Михаел Дахер в алпийски стил от 2 до 5 май 1983 г.
ххх
Северната стена е над ледника Палунг. Ширината й е 4 км, височината - 2000 м. Пресечена е от многобройни фирнови прагове. От подножието й Чо Ойю изглежда като незначително връхче на втори план. Едно от най-големите събития на следмусонния (есенния) сезон на 1988 г. в Хималаите е прокарването на премиерен маршрут по тази девствената и много слабо проучена формация от словенска (тогава “югославска”) експедиция. Тя действа откъм територията на Тибетския автономен окръг (Китай). Ръководител на екипа е Роман Робас (познат от гостуване у нас в средата на 80-те години). Участват шестима алпинисти. Всички до един успяват да стъпят на 8201 м. На 2 ноември първи е лекарят д-р Изток Томазин. Той предприема солова атака от лагер 3 (7200 м). За 29 часа стигна до върха и се връща в базовия лагер (5350 м) по класическия маршрут на Херберт Тихи.
Два дни по-късно е организиран лагер 4 (7550 м). От него са направени следващите две изкачвания: 5 ноември – Виктор Грошель-Йоже Розман, 8 ноември – Марко Презель-Радо Надвешник, 9 ноември – Блаж Йереб-Роман Робас.
Този маршрут е много труден и прилича на туровете в Алпите (в частност на Лагард по северната стена на Ле Дроат). Най-тежкият пасаж е на около 8140 м – т. нар. “Изходен кулоар”. Времето е относително добро, ако се изключат ниските температури и силния вятър, в резултат на които всички получават леки измръзвания.
ххх
Източният (по-точно източно-североизточният) гребен свързва върха с Нгозумпа Канг (7916 м). Дълъг е около 2, 5 км. Той е остър и назъбен, на много места със скални жандарми. За първи път привлича вниманието през 1984 г. Стийв Бъри оглавява тим с участието на Стийв Моункс, Ричард Харисън, Хари Маккуоли, Стийв Финдли, Мат Прийстмън, а така също най-добрата в момента новозеландска алпинистка Лидия Брейди и американския екстремен катерач Джеф Джексън. Последният и М. Прийстмън стигат до 7800 м (на 16 май). Почти една година по-късно М. Ричи и Р. Уилкокс от международен екип начело с Роджър Маршал спират на същото място.
През 1991 г. в подножието е руска експедиция, водена от Сергей Ефимов (с изкачвания на Еверест и Кангчендзьонга). Тя включва 16 елитни алпинисти от Москва, Екатеринбург, Ижевск, Саратов, Красноярск, Новосибирск, Ростов на Дон, Барнаул и Иркутск. През есента на 1990-а Сергей Ефимов, Валерий Путрин и Евгений Виноградский стигат до 5500 м и проучват бъдещия път. На 22 септември участниците в общоруската експедиция организират базовия си лагер. До 8 октомври са готови и междинните – на 5100, 6200, 7200 и 7900 м.
Ключово място на споменатото южно ребро е веднага след лагера на 7900 м. Това е около 150-метров изключително труден скално-леден гребен, който спира опитите през 1984 и 1985 г. Той отнема доста време и сили на такива алпинисти като споменатите по-горе и на Сергей Богомолов и Александър Погорелов. Две свръзки атакуват без успех в средата на октомври. На 20-ти Путрин, Виноградский, Иван Плотников и Александър Яковенко слагат точка на усилията. Те решават още един проблем на шестия връх в света и в хималаизма.
Единствената дама в състава – Ирина Милер от Красноярск, стига до 8000 м. Това правят и всички останали – нещо много рядко за подобна многочислена експедиция. Но това най-добре свидетелства за силата на алпинистите от бившия Съветски съюз. Успехът е помрачен от трагичната гибел на лекаря Юрий Гребенюк. Той стига до 8100 м. На връщане случаен камък го ранява смъртоносно.
ххх
Югозападната стена е над ледника Лунгзампа. Висока е около 3000 м и е много стръмна. Мощното южно (или югоизточно) ребро, чиято долна част се нарича “Катедралата”, я разделя почти точно на две половини. Дясната е покрита главно с фирн и лед. Лявата е по-стръмна и в горната си част е почти чисто скална.
По първата на 27 октомври 1978 г. с достигане до върха завършват своето изкачване Алоис Фуртнер и Едуард Коблмюлер. На места маршрутът им преодолява ледени пасажи с наклон 70° .
ххх
Южното било е остро и назъбено. Спуска се от 8201 м към седлото 7280 м и оттам през Нангпаи Госум – към прохода на 5550 м. В горните му части е кулата на Пик 7500. Опит за неговото преминаваме е правен през 1987 г. от немска експедиция с лидер Ханс Айтел. Тя се задоволява със стигане до Пик 7500. За още един опит ще стане дума по-долу.
ххх
Югозападната стена е над ледника Гиабраг Лхо. Висока е 2200 м. Долната й част се състои от фирнови полета, пресечени от скални ребра. Горната е почти изцяло скална. Отляво я ограничава скално-фирново ребро, което стига до 7100 м и там се враства в западното било. Преминато е за първи път (ледени пасажи с наклон до 50°, скални от III категория по ЮИАА) от поляци през 1986 г. От 7100 м те продължават по дясната страна на западния склон и на 7750 м се включват в класическия маршрут. На върха са: Ришард Гайевски-Мачией Павликовски (29 април), Пьотр Конопка (1 май) и Марек Даниелак-Анджей Ошика (3 май).
ххх
Югозападната стена си остава един от най-големите проблеми на Чо Ойю. Решава го малък, но изключително силен швейцарско-полски тим. Ерар Лоретан, Жан Троайе и Войчиех Куртика (формален ръководител) стартират по девствената стена в 18.00 часа на 19 септември 1990 г. През нощта преодоляват кулоара в долната част (50°). На сутринта продължават по средния пояс и към върха по снежен, леден и микстов терен (60°, IV категория по ЮИАА). След 25 часа непрекъснати усилия триото, съставено от едни от най-големите играчи на хималайската сцена, е близо до целта. Дълбокият сняг и умората го карат да бивакува на около 8150 м.. В 8.30 часа сутринта е на върха. Слизането е по класическия маршрут. По този начин е записан първият траверс в масива.
Използвайки терминологията от спортното катерене, специалистите пишат, че това изкачване е направено в стил “on sight” (“от пръв поглед”). Куртика нарича този стил (заради използването на минимум екипировка, храна и съоръжения) “голи и нощем”…
На 22-22 септември 1994 г. японецът Я. Яманои прокарва соло и в алпийски стил нов тур вдясно от “Лоретан-Троайе-Куртика”. Той също започва от ледника Гиабраг Лхо. Дължината му е 2000 м и преодолява сериозни скални и ледени препятствия.
Тази част от масива е свързана със смъртта на един от големите швейцарски алпинисти – Пиер-Ален Щайнер. На 20 октомври 1986 г. той се разделя с живота на 7300 м, затрупан от лавина. Партньорът му Ерар Лоретан едва успява да се спаси и да се слезе до подножието с остатъка от силите си.
ххх
До средата на 80-те години на ХХ век споменатото югоизточно ребро си остава едно от най-големите предизвикателства. Съществува и “неповторимата възможност за авторство на историческо постижение, каквото е първото зимно изкачване”. Авторът на тези думи Анджей Завада решава да действа според поговорката за единия куршум и двата заека. Така на 30 декември 1984 г. се появяват първите палатки на базовия лагер, а на 2 януари 1985 г. в него се събират всички участници в полско-канадска експедиция: Мачией Бербека, Еугениуш Хробак, д-р Кшиштоф Флачински (лекар), Мирослав Гарджиелевски, Анджей-Зигмунт Хайнрих, Йежи Кукучка (така той записва рекорден дубъл – зимни изкачвания на през един сезон на Дхаулагири и Чо Ойю), Мачией Павликовски (от Полша), Мартин Беркман, Андре Фрапие, д-р Ив Тесие (лекар) и Жак Олек (зам.-ръководител). Ролите са предварително определени – канадците покриват валутните разходи, поляците правят изкачването.
То започва на 4 януари. Две хиляди и осемстотин метра скални и ледени бастиони са като на длан пред погледите. В долната част се издига скална стена с височина около 1200 м. Изкачването й става по система от ледени кулоари вдясно, наречена “Y”. Единствен шанс за безопасно преодоляване на горната част дава трудноразличимо скално-ледено ребро. “Едва сега разбрах защо този маршрут беше смятан за невъзможен. Беше дяволски опасен. Затова непрекъснато с уважение говорехме за словенците (Марко Презель, Франчек Кнез и Данило Тич стигат до 7400 м, ръководител е М. Пецовник – б. а.), които преди нас, през есента на 1984 г. , се осмелиха да се докоснат до него”– пише Завада.
Затова, когато на 12 февруари 1985 г. по радиотелефона прозвучават думите на Мачией Бербека и Мачией Павликовски : ”Не знаем дали сме на върха, но нагоре няма повече”, радостта на колегите им е безкрайна. На 15 февруари ги следват Анджей-Зигмунт Хайнрих и Йежи Кукучка.
Преди това няма сериозен опит за зимно изкачване. Трудно е за такъв да бъде смятано широко рекламираното начинание (както винаги при него) на Райнхолд Меснер през 1982 г. Тогава с Ханс Камерландер и Анг Дорджи стига до около 7500 м, но ръководената международна “зимна” експедиция прекратява дейността си на 19 декември, три дни преди началото на календарната зима.
Първото зимно изкачване по класическия маршрут е направено соло на 6 февруари 1988 г. от испанеца Веласко Фернандо Гаридо, второто – от сънародниците му Х. Гара и Маргина на 26 януари 1994 г.
ххх
Първите жени, които стъпват на Чо Ойю, са представителката на тогавашната Чехословакия Дина Щърбова и американката Вера Комаркова в компанията на шерпите Анг Рита и Нуру (13 май 1984 г. след преминаване по маршрута на Меснер-Дахер-Камерландер от запад). Първа по класическия маршрут е 45-годишната японка Мичико Такахаши (22 септември 1987 г. със С. Кобаяши, Анг Пхурба, сирдар на българската експедиция на Лхотце през 1981 г. , Лхакпа Тензинг и Мингма Тензинг).
На другата година (12 септември 1988-а) с отличен двоен успех се поздравява французойката Вероник Перия. Тя не само стъпва на 8201 м, но на връщане стига до базовия лагер с моноска (първо женско постижение от този род на осемхилядник). Заедно с нея са сънародниците й Б. Кормие, Е. Дешан, Р. Ейнар-Маше, Б. Гови, М. Венсан и шерпите Анг Дорджи и Да Гомбу. Гови слиза от върха със сноуборд (също за първи път на осемхилядник), а Венсан – със ски.
ххх
Първи опит за спускане със ски на Чо Ойю прави немецът Фриц Щамбергер (автор на третото изкачване на Чо Ойю – 26 април 1964 г.). Известно е, че изнася ските си до 7400 м. Не е ясно на каква височина ги е сложил, за да стигне до базовия лагер, защото всичко в тази експедиция се обърква след разболяването от височинна болест (acute mountain sickness) на колегите му Хубер и Турмайер. Както липсва потвърждение от поне два независими източника за спускането на италианците Д. де Марчи, Ф. Спазадечи и Л. Дзани на 1 май 1987 г.
ххх
С Чо Ойю е свързано първото българско женско достигане на осемхилядник. На 1 октомври 1991 г. Йорданка Димитрова е на 8201 м с Борислав Димитров (двамата са участници в международна комерсиална експедиция формално ръководена от Ренато Моро). Тяхното изкачване носи номер 100 в аналите на Чо Ойю. Това се случва само четири дни след като на този връх е Ванда Руткиевич. Данчето пише: ”Часът е 15.00! С Боби стъпваме на Чо Ойю. Шестият по височина връх в света! Нашият връх, петият български осемхилядник! Взаимно се поздравяваме за този наш успех. Щастливи сме! Радостта ни няма граници, като знаем как стигнахме дотук. С каква бюрокрация и администрация трябваше да се преборим в България. Колко енергия изразходихме последните няколко месеца. Към колко фирми протегнахме ръце, а колко малко ни помогнаха…Изключително красива и величествена е хималайската панорама, която се разкрива пред нас този октомврийски ден. Стотици върхове блестят наоколо и преди всички най-високият и най-желаният – Еверест. Снимаме се на неговия фон. Чувстваме се доволни. Безспорен успех и за двамата, постигнат с толкова много усилия. Само 14 дни след нашето пристигане в базовия лагер бяхме на най-високата точка на Чо Ойю…Да се стои повече на върха е невъзможно. Малкото ми термометърче отчита температура минус 20°. След 20 мин тръгваме обратно. Слизането крие повече опасности. Затова сме особено внимателни. След три часа стигаме в щурмовия лагер. Избледнялото слънце се крие зад отсрещните върхове. На яркия виолетов фон на небето блестят първите звезди.”
Жалко само, че съдбата беше толкова жестока към Ванда и Йорданка – двете останаха завинаги в снеговете на Кангчендзьонга (8586 м).
На 15 май 1999 г. на Чо Ойю стъпва още един българин – Дойчин Василев, също участник в международна комерсиална експедиция.
ххх
Според испанското списание “Desnivel” Чо Ойю е най-безопасният осемхилядник – само 2% смъртност.
Петър Атанасов
Намира се в точка с координати 28°06’ северна ширина и 86°40’ източна дължина. Името му е “открито” от британската експедиция на Еверест през 1921 г. и е записано като Tscho Uyu. По-късно - в резултат на различни интерпретации на неговото значение, е изписвано по всевъзможни начини, докато се е стигнало до общоприетото днес - Cho Oyo. Превеждано е като “Тюркоазената Богиня”, “Тюркоазения Бог”, “Богинята на тюркоазената планина” (Гюнтер Оскар Диренфурт), а също така “Пазител на вярата”, “Пазител на религията” (Пиер Вито), “Главата на бога” (Хайнрих Харер), “Властелин”, “Голямата планина”. Котата от 8201 м е резултат от измерване през 1983 г. Дотогава (а в някои източници и до днес) се посочват и стойностите 8153 (най-често), 8230, 8200, 8190, 8187, 8186, 8155, 8150 метра. Целият масив е изграден от кристалинни шисти и интрузивни пегматитови скали. Върховият купол е от варовици.
 | Поглед към Чо Ойю от север. Снимка Николай Петков |
Чо Ойю се издига в Главното Хималайско било, на изток от дълбоко врязания проход Кхумбу Ла и на 28 км северозападно от Еверест. Първи снимки на масива правят участниците в спомената експедиция на Еверест през 1921 г. Те го доближават два пъти – от югоизток и от запад. От ледника Западен Ронгбук през Нангпа Ла (5985 м) стигат до ледника Нгозумпа. Оттам се открива великолепната югоизточна стена, която не дава никакви надежди за успех. По-оптимистични са наблюденията от ледника Гиабраг (на запад от върха) и от известния проход Нангпа Ла, през който преминава един от най-оживените кервански пътища между Тибет и Непал. Покритите с лед западни склонове се сторват преодолими на англичаните. Те установяват, че от върха тръгват три била – на север, изток (до Гиачунг Канг, 7922 м) и юг (от него на запад до Нангпа Ла върви било с върховете Нангпаи Госум-1, 7352 м, и Нангпаи Госум-2, 7296 м).
Първият опит за изкачване е под ръководството на Ерик Ърл Шиптън и е с участието на англичаните Том Бурдилън, А. Р. Б. Колидж, Чарлз Евънз, Алфред Грегъри, Кембъл Секърд, Грифит Пю и новозеландците Едмънд Пърсивъл Хилари, Джордж Лоу и Ърл Ридифорд. Главната им цел е да изпитат екипировката за опита на Еверест през следващата година. Шиптън, Евънз и Грегъри стигат от юг до премката на 5800 м между Бхоте Коси и ледника Нгозумпа и не виждат никакви шансове за продължение. Хилари и Лоу правят разузнаване от запад и видяното им вдъхва надежда. Но Шиптън няма разрешение да прекрачва границата, която преминава през Нангпа Ла. Въпреки това е организиран базов лагер (5485 м) южно от прохода. В два опита по западното ребро англичаните стигат до около 6600 м. Изправят се пред бариера от сераци с височина 60-100 м. Това е ключовото място по целия маршрут. Голямото разстояние до върха (1500 м), незаредените лагери и дългото пребиваване на тибетска територия без разрешение карат Лоу и Хилари да откажат от опита. Те правят “утешително” изкачване на Палунг Ри (6888 м, по най-нови измервания – 7012 м). Става ясно, че пътят откъм ледника Гиабраг е лесен с изключение на ледената бариера.
Две години по-късно върхът е атакуван от австрийска мини-експедиция: Хелмут Хойбергер, Йозеф (Зеп) Йохлер и Херберт Тихи (ръководител). Сирдар е знаменитият Пасанг Дава Лама, който пътешества с Тихи в западната част на Непал през същата 1953 г,. и го уговаря да направят опит на “Тюркоазената богиня”. Шерпите са специално подбрани – Аджиба, Пурбу Гялцен, Ками Лама, Гялцен Пхутар и Пемба Пхутар. Багажът на групата е по-малко от един тон. В Намче Базар е оставена половината от него за облекчаване на кервана. Базовият лагер (5500 м) е на ледника Гиабраг. По маршрута, очертан от Шиптън, височинните лагери, изградени между 28 септември, са на 5800, 6200, 6600, 7000 м. През нощта на 5 срещу 6 октомври започва буря. Палатката на шерпите в последния лагер е разрушена. Без да мисли нито секунда, Тихи се хвърля да им помага. Подхлъзва се и пада. Ръцете му се забиват в снега. Всичко трае не повече от три минути, но това предизвиква измръзвания. Измерванията на Хойбергер в базовия лагер този ден показват, че е духал вятър със скорост 120 км/ час, а температурата е била минус 30 градуса.
Така се проваля опитът за изкачване от движение. Това налага Пасанг и трима шерпи да се върнат до Намче за храна. Докато чака завръщането им, Тихи лекува пострадалите си, покрити с мехури ръце. В ролята на лекар влиза географът Хойбергер... На 11 октомври на ледника се появяват Денис Бертоле и г-жа Клод Коган. Те са участници в швейцарско-френски екип, който прави опит на Гауришанкар (7135 м). Госпожа Коган информира Тихи, че този връх се е оказал твърде труден. Затова нейните колеги са решили да пренасочат усилията си към Чо Ойю (макар без разрешение) и на следващия ден се очаква пристигането на ръководителя Раймон Ламбер, Жан Жуж, Франц Лохматер, Марк Щенгелин, Алберт Цимерман и кервана им. Тихи отхвърля предложението за обединяване на усилията, защото държи на изкачване от малка свръзка. След двудневни тежки преговори се стига до компромис. Австрийците ще направят още един опит, а след десет дни ще отстъпят терена на неочаквано появилите се конкуренти.
Въпреки че Пасанг го няма, а ръцете му са в окаяно състояние, Тихи тръгва към върха с Хойбергер, Йохлер, Аджиба и Пурбу Гялцен. На 15 октомври са в лагер 3. Целия следващ ден прекарват в очакване да стихне ураганният вятър. Храната привършва. На 17-ти виждат три фигурки на ледника. Притесненията отминават, когато се оказва, че това е Пасанг с двамата си другари, носещи спасителните продукти. След това всички се насочват към бариерата. Тихи я преодолява с мъка, защото едва държи ледокопа. На 7050 м намират място за две палатки, след като преди това са изровили от снега няколко консерви от мястото на затрупания лагер 4. В лагера остават австрийците, Аджиба, Гялцен и Пасанг. Останалите слизат надолу.
Щурмовата група трябва да се състои от Пасанг и Йохлер, но към тях се присъединява Тихи. След закуска шерпите му обуват обувките и му завързват котките. В 6.00 часа щурмовата тройка напуска лагера. За да напише една от най-вълнуващите страници в историята на хималайските осемхилядници. През цялото време води Пасанг. Тихи е в средата между него и Йохлер. Изкачването по твърдия фирн е бързо. Но краката на Йохлер започват да губят чувствителност. Това са последиците от изкачването му с Херман Бул по северната стена на Айгер през 1952 г. В чудесен синхрон и с разбирането, че само общите усилия могат да ги изведат до върха, тримата преодоляват всички трудности и около 15.00 часа на 19 октомври стъпват на върха.
Чо Ойю е единственият осемхилядник, чието първо изкачване е направено през есенния (следмусонния сезон). Атакуват го само трима алпинисти, но подкрепата на шерпите е изключителна. Пасанг Дава Лама има най-голям принос за успеха. На 15 май 1958 г. той е отново на този връх, този път със Соням Гятсо. Това е първото самостоятелно, чисто шерпско изкачване на осемхилядник.
А швейцарците и французите? Те стигат до 7600 м, след като атакуват долната част на склона по различен вариант и излизат на билото над лагер 2 на австрийците. Лагерите им са на 5700 (базов), 6190, 6590, 7010 и 7260 м. Задоволяват се с женски световен височинен рекорд на Клод Коган, придружавана от Раймон Ламбер.
 | Макалу, Еверест и Чо Ойю снимани от север. Снимка Николай Петков |
ххх
Разположеният от запад ледник Гиабраг се разклонява на Гиабраг Чанг и Гиабраг Лхо (Северен и Южен Гиабраг), разделени от т. нар. западeн гребен. Последният започва от върха и върви в запад-северозападна посока. Северните и южните му склонове са фирнови, пресечени от скални стъпала. От Гиабраг Лхо започва маршрутът на Меснер. На нивото на ледената бариера се съединява с класическия. Върви основно по сняг и фирн. Преминат е за първи път от знаменития южнотиролец в компанията на съплеменника му Ханс Камерландер и немеца Михаел Дахер в алпийски стил от 2 до 5 май 1983 г.
ххх
Северната стена е над ледника Палунг. Ширината й е 4 км, височината - 2000 м. Пресечена е от многобройни фирнови прагове. От подножието й Чо Ойю изглежда като незначително връхче на втори план. Едно от най-големите събития на следмусонния (есенния) сезон на 1988 г. в Хималаите е прокарването на премиерен маршрут по тази девствената и много слабо проучена формация от словенска (тогава “югославска”) експедиция. Тя действа откъм територията на Тибетския автономен окръг (Китай). Ръководител на екипа е Роман Робас (познат от гостуване у нас в средата на 80-те години). Участват шестима алпинисти. Всички до един успяват да стъпят на 8201 м. На 2 ноември първи е лекарят д-р Изток Томазин. Той предприема солова атака от лагер 3 (7200 м). За 29 часа стигна до върха и се връща в базовия лагер (5350 м) по класическия маршрут на Херберт Тихи.
Два дни по-късно е организиран лагер 4 (7550 м). От него са направени следващите две изкачвания: 5 ноември – Виктор Грошель-Йоже Розман, 8 ноември – Марко Презель-Радо Надвешник, 9 ноември – Блаж Йереб-Роман Робас.
Този маршрут е много труден и прилича на туровете в Алпите (в частност на Лагард по северната стена на Ле Дроат). Най-тежкият пасаж е на около 8140 м – т. нар. “Изходен кулоар”. Времето е относително добро, ако се изключат ниските температури и силния вятър, в резултат на които всички получават леки измръзвания.
ххх
Източният (по-точно източно-североизточният) гребен свързва върха с Нгозумпа Канг (7916 м). Дълъг е около 2, 5 км. Той е остър и назъбен, на много места със скални жандарми. За първи път привлича вниманието през 1984 г. Стийв Бъри оглавява тим с участието на Стийв Моункс, Ричард Харисън, Хари Маккуоли, Стийв Финдли, Мат Прийстмън, а така също най-добрата в момента новозеландска алпинистка Лидия Брейди и американския екстремен катерач Джеф Джексън. Последният и М. Прийстмън стигат до 7800 м (на 16 май). Почти една година по-късно М. Ричи и Р. Уилкокс от международен екип начело с Роджър Маршал спират на същото място.
През 1991 г. в подножието е руска експедиция, водена от Сергей Ефимов (с изкачвания на Еверест и Кангчендзьонга). Тя включва 16 елитни алпинисти от Москва, Екатеринбург, Ижевск, Саратов, Красноярск, Новосибирск, Ростов на Дон, Барнаул и Иркутск. През есента на 1990-а Сергей Ефимов, Валерий Путрин и Евгений Виноградский стигат до 5500 м и проучват бъдещия път. На 22 септември участниците в общоруската експедиция организират базовия си лагер. До 8 октомври са готови и междинните – на 5100, 6200, 7200 и 7900 м.
Ключово място на споменатото южно ребро е веднага след лагера на 7900 м. Това е около 150-метров изключително труден скално-леден гребен, който спира опитите през 1984 и 1985 г. Той отнема доста време и сили на такива алпинисти като споменатите по-горе и на Сергей Богомолов и Александър Погорелов. Две свръзки атакуват без успех в средата на октомври. На 20-ти Путрин, Виноградский, Иван Плотников и Александър Яковенко слагат точка на усилията. Те решават още един проблем на шестия връх в света и в хималаизма.
Единствената дама в състава – Ирина Милер от Красноярск, стига до 8000 м. Това правят и всички останали – нещо много рядко за подобна многочислена експедиция. Но това най-добре свидетелства за силата на алпинистите от бившия Съветски съюз. Успехът е помрачен от трагичната гибел на лекаря Юрий Гребенюк. Той стига до 8100 м. На връщане случаен камък го ранява смъртоносно.
ххх
Югозападната стена е над ледника Лунгзампа. Висока е около 3000 м и е много стръмна. Мощното южно (или югоизточно) ребро, чиято долна част се нарича “Катедралата”, я разделя почти точно на две половини. Дясната е покрита главно с фирн и лед. Лявата е по-стръмна и в горната си част е почти чисто скална.
По първата на 27 октомври 1978 г. с достигане до върха завършват своето изкачване Алоис Фуртнер и Едуард Коблмюлер. На места маршрутът им преодолява ледени пасажи с наклон 70° .
ххх
Южното било е остро и назъбено. Спуска се от 8201 м към седлото 7280 м и оттам през Нангпаи Госум – към прохода на 5550 м. В горните му части е кулата на Пик 7500. Опит за неговото преминаваме е правен през 1987 г. от немска експедиция с лидер Ханс Айтел. Тя се задоволява със стигане до Пик 7500. За още един опит ще стане дума по-долу.
ххх
Югозападната стена е над ледника Гиабраг Лхо. Висока е 2200 м. Долната й част се състои от фирнови полета, пресечени от скални ребра. Горната е почти изцяло скална. Отляво я ограничава скално-фирново ребро, което стига до 7100 м и там се враства в западното било. Преминато е за първи път (ледени пасажи с наклон до 50°, скални от III категория по ЮИАА) от поляци през 1986 г. От 7100 м те продължават по дясната страна на западния склон и на 7750 м се включват в класическия маршрут. На върха са: Ришард Гайевски-Мачией Павликовски (29 април), Пьотр Конопка (1 май) и Марек Даниелак-Анджей Ошика (3 май).
ххх
Югозападната стена си остава един от най-големите проблеми на Чо Ойю. Решава го малък, но изключително силен швейцарско-полски тим. Ерар Лоретан, Жан Троайе и Войчиех Куртика (формален ръководител) стартират по девствената стена в 18.00 часа на 19 септември 1990 г. През нощта преодоляват кулоара в долната част (50°). На сутринта продължават по средния пояс и към върха по снежен, леден и микстов терен (60°, IV категория по ЮИАА). След 25 часа непрекъснати усилия триото, съставено от едни от най-големите играчи на хималайската сцена, е близо до целта. Дълбокият сняг и умората го карат да бивакува на около 8150 м.. В 8.30 часа сутринта е на върха. Слизането е по класическия маршрут. По този начин е записан първият траверс в масива.
Използвайки терминологията от спортното катерене, специалистите пишат, че това изкачване е направено в стил “on sight” (“от пръв поглед”). Куртика нарича този стил (заради използването на минимум екипировка, храна и съоръжения) “голи и нощем”…
На 22-22 септември 1994 г. японецът Я. Яманои прокарва соло и в алпийски стил нов тур вдясно от “Лоретан-Троайе-Куртика”. Той също започва от ледника Гиабраг Лхо. Дължината му е 2000 м и преодолява сериозни скални и ледени препятствия.
Тази част от масива е свързана със смъртта на един от големите швейцарски алпинисти – Пиер-Ален Щайнер. На 20 октомври 1986 г. той се разделя с живота на 7300 м, затрупан от лавина. Партньорът му Ерар Лоретан едва успява да се спаси и да се слезе до подножието с остатъка от силите си.
ххх
До средата на 80-те години на ХХ век споменатото югоизточно ребро си остава едно от най-големите предизвикателства. Съществува и “неповторимата възможност за авторство на историческо постижение, каквото е първото зимно изкачване”. Авторът на тези думи Анджей Завада решава да действа според поговорката за единия куршум и двата заека. Така на 30 декември 1984 г. се появяват първите палатки на базовия лагер, а на 2 януари 1985 г. в него се събират всички участници в полско-канадска експедиция: Мачией Бербека, Еугениуш Хробак, д-р Кшиштоф Флачински (лекар), Мирослав Гарджиелевски, Анджей-Зигмунт Хайнрих, Йежи Кукучка (така той записва рекорден дубъл – зимни изкачвания на през един сезон на Дхаулагири и Чо Ойю), Мачией Павликовски (от Полша), Мартин Беркман, Андре Фрапие, д-р Ив Тесие (лекар) и Жак Олек (зам.-ръководител). Ролите са предварително определени – канадците покриват валутните разходи, поляците правят изкачването.
То започва на 4 януари. Две хиляди и осемстотин метра скални и ледени бастиони са като на длан пред погледите. В долната част се издига скална стена с височина около 1200 м. Изкачването й става по система от ледени кулоари вдясно, наречена “Y”. Единствен шанс за безопасно преодоляване на горната част дава трудноразличимо скално-ледено ребро. “Едва сега разбрах защо този маршрут беше смятан за невъзможен. Беше дяволски опасен. Затова непрекъснато с уважение говорехме за словенците (Марко Презель, Франчек Кнез и Данило Тич стигат до 7400 м, ръководител е М. Пецовник – б. а.), които преди нас, през есента на 1984 г. , се осмелиха да се докоснат до него”– пише Завада.
Затова, когато на 12 февруари 1985 г. по радиотелефона прозвучават думите на Мачией Бербека и Мачией Павликовски : ”Не знаем дали сме на върха, но нагоре няма повече”, радостта на колегите им е безкрайна. На 15 февруари ги следват Анджей-Зигмунт Хайнрих и Йежи Кукучка.
Преди това няма сериозен опит за зимно изкачване. Трудно е за такъв да бъде смятано широко рекламираното начинание (както винаги при него) на Райнхолд Меснер през 1982 г. Тогава с Ханс Камерландер и Анг Дорджи стига до около 7500 м, но ръководената международна “зимна” експедиция прекратява дейността си на 19 декември, три дни преди началото на календарната зима.
Първото зимно изкачване по класическия маршрут е направено соло на 6 февруари 1988 г. от испанеца Веласко Фернандо Гаридо, второто – от сънародниците му Х. Гара и Маргина на 26 януари 1994 г.
ххх
Първите жени, които стъпват на Чо Ойю, са представителката на тогавашната Чехословакия Дина Щърбова и американката Вера Комаркова в компанията на шерпите Анг Рита и Нуру (13 май 1984 г. след преминаване по маршрута на Меснер-Дахер-Камерландер от запад). Първа по класическия маршрут е 45-годишната японка Мичико Такахаши (22 септември 1987 г. със С. Кобаяши, Анг Пхурба, сирдар на българската експедиция на Лхотце през 1981 г. , Лхакпа Тензинг и Мингма Тензинг).
На другата година (12 септември 1988-а) с отличен двоен успех се поздравява французойката Вероник Перия. Тя не само стъпва на 8201 м, но на връщане стига до базовия лагер с моноска (първо женско постижение от този род на осемхилядник). Заедно с нея са сънародниците й Б. Кормие, Е. Дешан, Р. Ейнар-Маше, Б. Гови, М. Венсан и шерпите Анг Дорджи и Да Гомбу. Гови слиза от върха със сноуборд (също за първи път на осемхилядник), а Венсан – със ски.
ххх
Първи опит за спускане със ски на Чо Ойю прави немецът Фриц Щамбергер (автор на третото изкачване на Чо Ойю – 26 април 1964 г.). Известно е, че изнася ските си до 7400 м. Не е ясно на каква височина ги е сложил, за да стигне до базовия лагер, защото всичко в тази експедиция се обърква след разболяването от височинна болест (acute mountain sickness) на колегите му Хубер и Турмайер. Както липсва потвърждение от поне два независими източника за спускането на италианците Д. де Марчи, Ф. Спазадечи и Л. Дзани на 1 май 1987 г.
ххх
С Чо Ойю е свързано първото българско женско достигане на осемхилядник. На 1 октомври 1991 г. Йорданка Димитрова е на 8201 м с Борислав Димитров (двамата са участници в международна комерсиална експедиция формално ръководена от Ренато Моро). Тяхното изкачване носи номер 100 в аналите на Чо Ойю. Това се случва само четири дни след като на този връх е Ванда Руткиевич. Данчето пише: ”Часът е 15.00! С Боби стъпваме на Чо Ойю. Шестият по височина връх в света! Нашият връх, петият български осемхилядник! Взаимно се поздравяваме за този наш успех. Щастливи сме! Радостта ни няма граници, като знаем как стигнахме дотук. С каква бюрокрация и администрация трябваше да се преборим в България. Колко енергия изразходихме последните няколко месеца. Към колко фирми протегнахме ръце, а колко малко ни помогнаха…Изключително красива и величествена е хималайската панорама, която се разкрива пред нас този октомврийски ден. Стотици върхове блестят наоколо и преди всички най-високият и най-желаният – Еверест. Снимаме се на неговия фон. Чувстваме се доволни. Безспорен успех и за двамата, постигнат с толкова много усилия. Само 14 дни след нашето пристигане в базовия лагер бяхме на най-високата точка на Чо Ойю…Да се стои повече на върха е невъзможно. Малкото ми термометърче отчита температура минус 20°. След 20 мин тръгваме обратно. Слизането крие повече опасности. Затова сме особено внимателни. След три часа стигаме в щурмовия лагер. Избледнялото слънце се крие зад отсрещните върхове. На яркия виолетов фон на небето блестят първите звезди.”
Жалко само, че съдбата беше толкова жестока към Ванда и Йорданка – двете останаха завинаги в снеговете на Кангчендзьонга (8586 м).
На 15 май 1999 г. на Чо Ойю стъпва още един българин – Дойчин Василев, също участник в международна комерсиална експедиция.
ххх
Според испанското списание “Desnivel” Чо Ойю е най-безопасният осемхилядник – само 2% смъртност.
Петър Атанасов
 | Поглед от север към съседния на Чо Ойю връх - Гиачунг Канг (Gyachung Kang, 7922 m). Снимка Николай Петков |
Добави коментар