Британският алпинист и писател Джо Симпсън (Joe Simpson) си спечели огромна международна популярност. Това стана благодарение на книгата, в която разказва за преживяното в безразличния, но безмилостен свят на планинарското приключение. Държащото в напрежение действие, на моменти направо невероятният разказ на човек, който се бори за оцеляване, необикновената искреност на изказа, а така също голямата литературна дарба на автора направиха “Докосване до пустотата” (“Touching the void”) световен бестселър.

След изкачване през 1988 г. по голямата и опасна западна стена на Сиула Гранде (Siula Grande) в Перуанските Анди Джо Симпсън (Joe Simpson) и партньорът му Саймън Йейтс (Simon Yates) слизат надолу, когато се случва нещастие. Джо счупва крака си и това превръща рискованото спускане в отчаяна борба за живот. Накрая – в тъмнината и беснеещата снежна буря – Саймън взема страшното решение да среже въжето, на което виси приятеля му. Джо пада в пропастта...
“Докосване до пустотата” е разказ за самотната епопея на страх и страдание, за силата и смелостта на човека, които му позволяват да запази живота и вярата си в непоклатимата сила на приятелството.

В посвещението на книгата Джо Симпсън пише:
“На Саймън Йейтс,
заради дълга, който няма да му върна никога.
На приятелите ми, които отидоха в планината
и не се върнаха.”

През 1988 г. “Докосване до пустотата” получи наградата на името на Питър Бордмън и Джо Таскър - “Boardman-Tasker Award” – като върхово постижение на планинарската литература.
На следващата (1989-а) бе удостоена с британската награда NCR за най-доброто литературно произведение в жанра non-fiction.
До момента книгата е преведена на около 20 езика.

Ето и няколко мнения
Кшищоф Зануси (Krzysztof Zanussi), един от най-големите съвременни режисьори:

“Всеобщо е мнението, че не може да се направи добър филм за алпинизма, че дори няма начин той да бъде описан. Тази книга разбива на пух и прах подобни схващания.”

Из решението на журито на наградата NRC:
“Невероятната, потресаваща история на Джо и Саймън е разказана прецизно и обективно, както приляга на истинската документална проза. “Докосване до пустотата” предизвиква асоциация с шедьоврите “Старецът и морето” на Ърнест Хемингуей или “Пегий пес, бегущий краем моря” на Чингиз Айтматов*. Това не е само книга за изкачването на далечни и трудни върхове. Преди всичко тя разказва за величието на човека, предизвикано от жаждата за живот, която направлява и тласка напред всеки от нас...”


Крис Бонингтън:

“Срещнах Джо миналата година (1990-а) в Шамони. Както мнозина алпинисти беше решил, че е дошло времето да се научи да кара ски. Но нямаше ни най-малко намерение да се включи в някакъв курс и предпочиташе да се упражнява сам. По това време вече достатъчно бях чувал и чел за него. Знаех историята на неговите невероятни приключения, особено за последното в Перу и за докосването му до смъртта. Разказите от втора ръка не намаляваха впечатлението.
Когато седнахме в бара в Шамони, трудно намирах съответствия между него самия и легендарната му репутация. Тъмнокос, с прическа леко punk, с хъшлашки начин на живот по-скоро пасваше на улиците в Шефийлд, отколкото на планините. След това за известно време го забравих. До момента, когато взех в ръце машинописа на книгата му “Touching the Void” (един от възможните преводи е “Докосване до пустотата” – бел. прев.). Поразен бях не само от необикновеното съдържание на книгата – а това е една от най-невероятните истории за човешката издръжливост – но и от нейните литературни достойнства, от изострената чувствителност и способността да се пресъздава драматизмът, които позволяват с думи да бъдат изразени крайната тревога и страданието – както собствените, така и на партньора – Саймън Йейтс. Бях прикован от книгата и не можах да прекъсна четенето - от мига, в който на слизане Джо се подхлъзва и пада, чупейки крака си, през самотната геена в ледена пукнатина, до момента, когато се довлича до лагера.
Ако трябва да потърся аналог на неговата борба, мога да я сравня с това, което сам преживях на Оугър през 1977 г., когато Дъг Скот падна по време на рапел и счупи и двата си крака. На този етап нашето положение приличаше на ситуацията, в която се бяха оказали Джо и Саймън, когато се беше случило нещастието – двама души близо до върха на изключително негостоприемна планина. Но в нашия случай имаше още двама участници в групата, които се намираха в снежна пещера на премката, непосредствено под върховия купол. Хвана ни снежна буря и ни трябваха шест дни – от тях пет без троха хляб – за да слезем надолу. По пътя се подхлъзнах и си счупих няколко ребра. Със сигурност това беше най-ужасното от всичките ми изпитания в планината. Но ако го сравня с преживяното от Джо, изглежда твърде бледо.
Нещо подобно се случва на Харамош** в Каракорум през 1957 г. Цел на експедицията от Оксфордския университет е изкачване на този връх с височина 24 270 фута (7397 м). Взето е решение за връщане, когато двама алпинисти – Бърнард Джилът (Bernard Jillot) и Джон Емъри (John Emery), решават да се изкачат още малко по билото, за да направят снимки. И ги помита лавина. Падат, а колегите им започват да се спускат надолу, за да им помогнат. Това е едва началото на тази проточила се във времето трагедия, при която загиват само двама души. Тази драматична и потресаваща история е разказана от професионален писател. И поради това й липсват непосредствеността и силата на внушението, от които е проникнат разказът за собствените преживявания. И тук Джо печели. Предал е не само една от най-невероятните битки за живот, които са ми известни, но го е направил великолепно.
И заради това “Докосване до пустотата” заслужава да стане класика в своя жанр.

* Роден през 1928 г. Съветски и киргизки писател. Народен писател на Киргизия (1968). Пише на руски и на киргизки - “Джамиля” (1958), “Майчино поле” (1963), “Сбогом, Гюлсаръ” (1966), “Белият параход” (1970), “Пегий пес, бегущий краем моря” (1977 г.), “И повече от век продължава денят” (1980). През последните години до смъртта си през 2003 г. живееше в САЩ.

** Харамош (Haramosh) е в едноименната верига (Haramosh Range), която тръгва на юг от Малубитинг (7453 м) във веригата Ракапоши (Rakaposhi Range) и е разположена между ледника Чого Лунгма (Chogo Lungma) и долината на Инд. От веригата Машербрум (Masherbrum Range) я отделя долината на река Шигар (Shigar). Единственият висок връх е Харамош (Haramosh, 7397 м). Изкачен е на 4 август 1958 г. от участниците в австрийска експедиция Франц Мандл (Franz Mandl), Щефан Пауер (Stefan Pauer) и Хайнрих Ройс (Heinrich Roiss). В билото между Малубитинг и Харамош се издига красивият масив Лайла (Laila, 6985 и 6953 м), чийто главен връх е изкачен от японци през 1975 г.