Еверест 2004: Дневникът на Дойчин - Част 3

Дойчин в тази част на дневника си разказва за финалния щурм на Еверест.

15 май, събота

03.30 – събудих се с болки в корема и ужасни газове. Сигурно хранителните престъпления, които редовно извършвах, отново даваха своя резултат. След една тоалетна нещата отново дойдоха на местата си и аз отново имах всички условия за приятни сънища.

10.00 – слънцето ме събуди, напичайки ужасно през палатката. Навън стада якове преминаваха през нашия лагер, подрънквайки с десетки хлопатари, извиквайки в съзнанието родопски пейзажи.
Николай: “Изнесен багаж от шерпите в лагер 3 на 8300: палатка – една “Салева”, спални чували – три, матраци – три, бутилки газ – две или три, горелки – една , кислород – шест.”
Петко се обади от АВС. Днес тръгват за лагер 1. Плановете им са Тенди да ги настигне в лагер 2.

Багажът на Тери е пристигнал направо на АВС. Той най-вероятно ще тръгва утре за междинен лагер.

Привечер пристигаме в междинен лагер на 5700. Времето е топло и докато има слънце, се изтягаме навън. По пътя бяха потекли огромни реки, които се наложи на няколко пъти да прескачаме.
Носехме около 5 литра вода, но направихме сметка, че не е достатъчна и за двата дни и Ицо отиде да насече лед.

Вечерта ми беше студено и не можах да спя добре.

16 май, неделя

Носачът ни разбуди още в 7.50. Бяхме се уговорили да си получи товара в 9.00, но той явно беше нетърпелив.

9.40 – тръгваме от междинен лагер. Чувствам се отлично и вървя бързо. За пръв път вървя пред носачите и яковете.

13.30 – пристигам в АВС (6400 м). Виждам Цвета и се учудвам. Силната болка, която е имала в гръдния кош, отново се активизирала и това я е принудило днес да слезе от Северното седло.
Карина веднага ми подава пулс-оксиметъра за снемане на показатели.

Взех телефона и се обадих на Цвети, с която от отдавна не се бяхме чували. Заварвам я при Васето. Беше си сменила квартирата и други новини не предаде.
В къщи разговарям с Бойко. Нашите бяха излезли някъде, но по-късно ще ходят заедно в Перник при баба и дядо. Дядо – разбрах – днес има рожден ден и навършва 80 години. Да е жив и здрав!

До 8.00 се търкалям в палатката под жарките лъчи на слънцето.
Свързахме се с Пепи и той ни предаде лоши новини за времето на нашия щурм – 20 май. Въпреки това утре имаме планове да спазим графика и да излезем по маршрута с цел върха.

Цвета ми се струва доста разстроена от факта, че пропуска своя шанс за върха. Доста е чувствителна и това е обяснимо.

На сеанса в 23.00 с Петко започва да се губи връзка. Батериите му са изтощени и няма възможност да бъдат подменени. Сигурно утре с него ще загубим връзка окончателно.

22.00 – чувствам се уморен и се оттеглям в пухените чували за сън.
 

Към лагер 2, лагер 1 на заден план

17 май, понеделник

Мърморенето на Дава, което беше и негова молитва, ме събуди.
Срещу палатката на 7-8 метра има голяма стена, която от затоплянето на времето започна да се руши доста често. Сега си давам сметка на какво опасно място спим с Иван.

11.17 – Карина снема показатели.
От този момент до 22-ри предавам събитията по спомени.
На тръгване от лагера Карина ни взе интервю. Нещо като последни думи...

В лагер 1 пристигам първи, след мене – Ники и Ицо.
Хапваме в палатката “Салева” и пием бира, която носим от АВС.
Христо остави неговата за на връщане. Беше весело.

Мето се обади по станцията и обяви, че няма да има продължение на експедицията и напускаме АВС на 25 май. Николай се ядоса, а Ицо съвсем спокойно ни увери, че това е нашият шанс и всичко е супер.
 

Поглед към върха от лагер  2, 18 май 2004 г.

18 май, вторник

Дълго време се оправяхме за тръгване.

11.00 – поемаме към лагер 2 (7700 м).
Христо и Николай ме изпреварват. Настигам ги при скалите след края на снежното седло. Духа силен вятър. Продължавам напред. Те остават да почиват.

Нямаме никаква връзка с Петко и Тенди. Имаше хубаво време за техния щурм, но дали имат успех – все още не знаехме.

Хапваме. Пием много течности и лягаме с мисълта за върха.

19 май, сряда

Трудно ставаме. Тук спахме с пухените костюми в чувалите. Започва дълго и мъчително приготвяне за достигане на лагер 3 (8300 м). Тръгвам първи. По пътя срещам Петко. Петко, захапал мундщука, се препъва по пътя надолу. Веднага го попитах имаме ли връх и той отговори положително и скромно “Е, имахме време”. Петко и шерпът Тенди тръгват от лагер 2 (7700 м) с кислород. Спят в лагер 3 (8300 м) с кислород, с кислород до върха и обратно – до мястото на нашата среща на около 7900. По пътя според слухове шерпът го подхранвал с допълнителен кислород. Този стил изкачване е подходящ за стара баба, със стари амбиции за върха.

От него разбрах, че са издишали всичкия кислород и сега в лагера няма ДОРИ ЗА МЕДИЦИНСКИ ЦЕЛИ. Странно, ако Цвета беше издържала, как щеше да им стигне кислородът? След нашия разговор той свали маската и ми я даде заедно с бутилката. Разделяме се с добри пожелания.
 

Петко Тотев след изкачването си на Еверест, на 7900 м, 19 май 2004 г.

На 8100 метра почивам и се запознавам с италианец, качил върха с кислород. Малко се усъмни в моя успех за безкислородно изкачване, след като му разказах за плановете си. Не след дълго се появи и красива за околния пейзаж италианка, която почерпих със сок. Тя не е успяла за 30 метра да се изкачи до върха, заради силен, леден вятър.

Пристигаме в лагера към 16-17 часа следобед. Имаме време колкото да направим течности и да дремнем някой и друг час. Решаваме да тръгнем в 12.00 в полунощ. Николай договаря две бутилки кислород от руснаците.

Решаваме един от групата да го вземе, за да имаме сигурен участник на върха. Аз и Ицо твърдо отказваме това да сме ние и така малко по малко задължаваме Николай да го вземе. Николай не иска, но накрая склонява.

20 май, четвъртък

00.00 часа – с Ицо излизаме от палатката. Движим се много трудно. Почиваме през няколко крачки. Не можем да намерим началото на маршрута от лагера. Виждаме пред нас светлинки. От една палатка излиза мъж и ни посочва пътя. Тръгваме по парапета. Скоро след нас тръгват около 20 нови светлинки и 20 нови надежди за върха. Всички те са с кислород и ни настигат бързо. Има само един тип, който се движи с шерпа си, а той му носи раница с всичко, може би и кислород за всеки случай. Христо е вече назад сред другите светлинки. Маршрутът е обезопасен на места с въжета по-подходящи за простор.

Челникът ми осветява от време на време по някой труп, останал по маршрута. Това много ме депресира, но продължавам. Преди опасните участъци шерпите дърпаха своите клиенти и чакаха някой друг да мине първи. В тъмното ми се случи два пъти да мина като първи такива места, въпреки че бях без кислород. Когато в светлата част на деня отново минавах оттам, видях какви огромни пропасти зееха всъщност.

Второ стъпало се оказа сериозно препятствие по пътя към върха. Докато се стигне до мястото с прочутата стълба, се минава по траверс с диагонални гладки плочи, където свободното минаване е под въпрос. Достигаме до два огромни камъка един над друг, където разчитам повече на изгнилите въжета, отколкото на катерачните си възможности. Това е и пасажът преди прочутата стълба. Тук основен проблем е, че при много мераклии за върха, понякога се чака с часове, докато минеш. Това може да се окаже гибелно предимно за амбициите за без кислород. Аз извадих огромен късмет, защото бях трети и почти не съм чакал за преминаване.
 

Второ съпало, 8680 м, 20 май 2004 г.

След Второ стъпало технически участъци няма, освен ако не си ги създаде човек сам, както направих аз.

След Второ стъпало се движех първи и това беше основна моя грешка. Не бях видял трасирания маршрут с парапети и тръгнах право с рогата напред. Един шерп викаше високо над мене, че влизам в капан. И аз тогава разбрах, че зад мене вече няма никой и се намирам в снежно и лавиноопасно поле. Подсичах Трето стъпало отдясно, където снегът пращеше и заплашваше да ме разходи из Големия кулоар.

Много енергия и притеснения изхабих, докато успея да се докопам до верния път.
Пред мене беше върховата пирамида на Еверест. Трябваше да измина само около стотина метра денивелация, но може би най-трудните в живота ми. Тук беше наистина нечовешки тежко. Почивах през няколко метра. Движех се много и бавно и се стараех да не се изразходвам докрай, а преди това да раздишам. Мисля, че това беше вярната формула за успеха на моето изкачване.

След вертикалната част от снежния триъгълник се излиза под малка стеничка. Тук маршрутът продължава вдясно. Беше вече изгряло слънцето и нищо не можеше да убегне от зрението ми. Точно на пътя, на самия парапет, висеше на осигуровката си нов труп. Зловеща гледка, която убива всякакво желание да продължиш. Оставя под съмнение дори смисъла на цялата дейност.
Започнах да мисля дълго за всяко мое движение. Движех се по старите и скъсани от вятъра и скалите въжета още около 100 метра. След това маршрутът завива вляво, като се качва на 10 метра височина и продължава успоредно в обратната посока. След 30-40 метра ме извежда на снежното поле с връхна точка 30 метра над нас. Оттам се спускам пет метра, за да се изкача отново на снежна чучка, откъдето се вижда върхът.

След като преодолях поредната снежна куличка, ми оставаха не повече от 10 крачки до най-високото място на планетата.

Бавно и равномерно изминах това разстояние и вече наистина имаше само надолу. Тук бяха пет-шест човека шерпи, американец и портретът на Далай Лама. Тук беше и най-високото бунище в света. Всеки беше донесъл по нещо символично дотук и мястото беше изпъстрено с разни джунджурии.
Легнах по корем, американецът започна да ме тупа с поздрави по гърба. Дадох му моя фотоапарат “Смена-Символ” и той ме засне заедно с целия този боклук. После, разбира се, снимка със знамето и фирменото лого на “Мобил-Свят”.
 

Дойчин Боянов развява българския флаг на височина 8848 м

Голямо нещастие е, когато човек се изкачи тук и не вижда никаква панорама заради мъглата.
На върха завързах българското знаме и оставих три иконки – на Свети Иван Рилски, на Света Богородица и Исус Христос.

Лхакпа Шерпа беше тук и дойде да ме поздрави с безкислородното изкачване. Тя направи своя успешен опит, но с кислород и много помощници.

Часът на стъпването ми на върха беше 9.20 китайско време (14.20 софийско).
На върха стоях не повече от 20 минути и започнах може би най-важната част от изкачването на върха – слизането. В края на първата снежна част видях от скалите да излиза Николай. Поздравихме се и се разминахме.

На местата, където бях виждал трупове, се опитвах да не гледам в тях, защото запомнях дребни детайли, които после притесняваха съзнанието ми.

Дишах много трудно, имах май проблеми с дробовете и спирах да раздишвам през четири-пет крачки.
На Трето стъпало срещнах Христо. Беше на парапета и ме поздрави с изкачването. Сигурно е било към 11.00 часа. Оплаках му се от дишането и той ми предложи лекарство, което е скрил с част от багажа си преди Стъпалото, в камъните. Реших, че най-доброто лекарство за мене е да слизам бързо надолу и му отказах. Пожелах му успех и тръгнах по пътя си. Продължавах да се движа много трудно и на места дори се предоверявах на парапетите, като увисвах.

В лагера пристигнах в 15.00 часа и веднага се търколих да почивам. Започвах да осъзнавам, че току-що бях качил Еверест. Николай се появи към 17.00. Каза, че едва се е прибрал. После двамата сме задрямали. Нямахме сили дори да си направим течности.
 

Поглед към Еверест от лагер 3, 8300 м

21 май, петък

03.00 – Николай ме пита в просъница къде е Христо. Разбирам, че Христо още не се е прибрал. Това е изключително притеснителен момент за всеки, който знае последствията на голямата височина. До разсъмване на всеки шум и повей на вятъра реагираме с “Христо!”, но никакъв отговор. Единствена надежда за нас е да се е приютил в някоя друга палатка.

На разсъмване Николай установява, че е получил снежна слепота и сега нищо не вижда.

9.00 – съобщавам на Методи по радиостанцията, че Христо не се прибрал тази нощ в лагера. Започва дискусия между Иван Вълчев от лагер 2 и Карина от АВС. Решаваме, че трябва да изляза с кислород и да го потърся.

След безкислородното изкачване съм безкрайно изтощен, но друг вариант не съществува.
Досега никога не съм използвал кислород и Ники пипнешком ми обяснява как да работя с апаратурата. Цялата с две бутилки тежи около 9 кг. Това ме смазва.

По трасето никой не е излизал. През цялата нощ е валял сняг и сега духа силен, студен вятър и има гъста мъгла. Парапетите са замръзнали и затрупани под снега. Мисля, че кислородът не ми помага особено, въпреки че съм го включил на 3,5 литра. Сигурно нещо не съм регулирал маската.

Малко преди да изляза на Северния гребен, на 8500, на вертикалния парапет открих силно прегънати очила, каквито имаше целият отбор. Имаше следи в снега като от падане, а 4-5 метра по-нагоре – остатък от скъсан парапет. Взех очилата. Съобщих по радиостанцията на Методи моите намерения, че ще огледам района и пак ще му се обадя. Мястото беше доста стръмно, а след 30 метра имаше праг към 2000-метровата почти отвесна пропаст. Височината и пресният сняг ми попречиха от място да видя евентуалното тяло. Имаше и намалена видимост от мъглата. Обадих се отново по радиото на Мето и му обясних, че няма нищо ново. От АВС Карина влезе в ролята на ръководител и ми нареди да се връщам, защото нямам време. След като и Методи успя да се включи и ми каза същото, аз бавно започнах да слизам. Кислородната маска много ограничаваше ъгълът ми на зрение и при всяка крачка трябваше да си въртя главата, за да огледам стъпката от няколко страни. При слизането бутилката ми свърши.

Когато пристигнах в лагера, заварих Николай, който заради временната си слепота не е могъл да си направи течности. От лагер 2 идваше групата на Иван, но все още бяха далече. Трябваше да напускаме този лагер възможно най-бързо. Височината беше 8300 и бавно ни убиваше. Трудно и мъчително беше приготвянето на Николай за тръгване. Трябваше за всяко нещо да му помагам и направлявам.

16.00 – излизаме от палатката и го отвеждам до парапета, където го включвам. Уговорихме се да се движа пред него и на всяка нова точка да го включвам. Със страхотни усилия и проява на воля след около пет часа бяхме в лагер 2 (7700 м).

С двамата Ивановци се разминахме по трасето и от Темелков разбрах, че на Станимир му станало лошо и се върнал към АВС.

22 май, събота

Картината отново се повтаряше. Николай продължаваше да не вижда и нямаше с какво да си облекчи болката.

Навън духаше силен вятър и набиваше ледени кристали в голите части на лицето. Трудно преминахме скалната част от маршрута. На стръмните снежни склонове Николай прояви изобретателност, като се движихме към парапета и се пързаляхме по задник по склона. Беше добро решение, защото много бързо успяхме да преодолеем голямо разстояние.

В лагер 1 (7100 м) пристигнахме в 12.30. Аз се захванах да приготвям течности, а Николай просто седеше отвън на слънцето. Пихме литър сок и изядохме една консерва риба.

Решихме да тръгваме след около час и започнахме да си прибираме багажа от лагер 1. Раниците ни тежаха ужасно, но за нас беше по-добре по-скоро да слезем по-ниско.

По пътя срещнахме Тенди Шерпа и Дава Шерпа, тръгнали да развалят лагерите. По тяхната станция се чухме със Станимир, който предложи да дойде да ни посрещне за багажа. След два часа бяхме в основата на Седлото, където свършват парапетите. Станимир се задаваше по пътеката през ледника. Прегърна ни и пророни няколко сълзи за Христо. Взе раницата на Николай и отпраши по пътя за АВС.

С Ники трябваше да носим моята раница на смени и това тотално ни съсипваше, когато ни дойдеше реда. До АВС разстоянието изминахме за около два часа от основата на стената, което нормално се изминава за 30 минути.

Преди нашите палатки Карина ни дебне с камерата.

В лагера започваме да приемаме течности. Започват и обвинения за гибелта на Христо. Грозни картини, които трудно се описват.

Обадих се до вкъщи да чуя нашите.
Дадох няколко интервюта за вестници и телевизии. Основно ме разпитваха за Христо и по-малко за моето изкачване.
 

Слизане от Северното седло, 22 май 2004 г.

23 май, неделя

Снощи спах като заклан. Устата ми е страшно изранена и ме боли, когато ям, пия и дори дишам.
Днес Петко слиза в ВС (5100 м). Не се чувства много добре. Николай е в ужасно състояние. Не вижда и ми говори за някакви 32 мегабайта.

Към обяд слизат от 7100 Иван Вълчев и Иван Темелков.

Цял ден отговарям на въпроси на журналисти по сателитния телефон.
Обадих се на Цвети и Дани. Дани на 6 юни ме покани на сватба. Явно нещата там са на сериозно.
Започвам да правя снимки на всички участници и по-интересни тибетски мутри.

24 май, понеделник

Днес с Иван Темелков, Николай и Карина трябва да слизаме в ВС (5100).
Мето има рожден ден.

След закуска започвам да пълня денка с всякакви боклуци от АВС.
Никола се обади и съобщи, че Христо е жив и е в лагер 3 (8300 м). До два дни ще слезе в АВС. Явно някакви врачки са го зарибили и му късат нервите.

11.30 – пристигна човек от руската експедиция и съобщи, че Христо е намерен от техния ръководител малко над Второ стъпало. Бил закачен за парапета. Ще направим опит чрез шерпите на Ръсел Брайс или някои наши колеги да му вземем фотоапарата.

По-късно се появи румънецът с изчезналото мексиканче, което разказа, че са били на върха около 13.00 часа (с Христо).

Станимир и Иван Вълчев остават до утре да натоварят яковете с багажа.

15.00 – тръгваме за ВС (5100). Слизаме бавно, защото Ники е много зле. Под междинен лагер се мръква, а ние сме минали едва половината път.

25 май, вторник

00.00 часа – продължаваме да слизаме към 5100.
На Николай му е много зле. Трудно върви и всичко, което хапне, веднага го повръща. Поемането на течности води до същите процеси.

Много трудно откривам пътеката. За вярната посока се ориентирам главно по изпражненията на яковете и боклуците.

Малко преди да свърши ледникът, Ники ме праща напред до лагера, за да изпратя Пасанг да го срещне с минерална вода. Моят челник едва осветява на метър-два пред краката ми. Много е тъмно и духа силен вятър. Излизам от ледника и тръгвам по огромното каменно поле да търся лагера. Движа се на посоки и разчитам на късмета, за да се натъкна на нашия лагер. Виждам светлините на двата руски лагера и ги взимам за ориентир. Малкото поточе, пресичащо полето, сега е голяма река с няколко ръкава, които не мога да прескоча. Дълго вървя по брега, за да намеря брод, но накрая я преджапвам и се измокрям. Намирам лагера. Тук всички спят и не чуват моите викове. Взимам от склада три бутилки вода, събуждам Мето, а с него и Тери, който е в съседство. Мето става и ме прегръща силно. Събуждам Пасанг и го изпращам да посрещне Ники, Карина и Иван Темелков. Тери също ме посреща с гореща прегръдка. Сядам в общата палатка и веднага поглъщам три ябълки и една минерална вода.

Часът е 03.15. Всички вече сме в ВС (5100). Изминали сме разстоянието от 25 км – АВС-ВС – за 12 часа.
Отивам да спя.

11.00 – Мето ни събира в общата палатка. Давам си данните за сертификат за изкачването.
Отивам отново да спя.

18.00 – събуждам се. Спал съм седем часа.
18.30 – отиваме до мемориала да поставим плоча на Христо и да почетем паметта му.
Снимам макро цветя.
Приготвям си багажа. Утре в 06.00 тръгваме за Катманду.

21.00 – вечеряме. Яковете с товарите започват да пристигат. Всичко се оказа налице.
Разбирам, че Иван Вълчев няма да се прибира с нас, а ще остане с руска експедиция да пробва върха още веднъж.

Обадих се на д-р Багдатов,за да го поздравя от ВС. Той се зарадва. Заварих го в кабинета му.
Министър Иванов ни е купил билети за самолет и от Истанбул до София няма да пътуваме с рейс. Ако няма полет до София в този ден, може да се изпрати и правителственият “Falcon”.

Все още нямаме точни новини за действията на Мариана. Но това, което се чува е, че слиза и е на Северното седло.

23.20 – време отново за сън.
 

Плочата на мемориалния хълм в памет на Христо

26 май, сряда

05.30 – Мето ме буди. Веднага се изстрелвам с багажа, като мисля, че съм закъснял. Оказа се, че съм първи.

06.00 – тръгваме. В рейса освен нас пътуват шерпите и група англоговорещи. Вътре е препълнено с багаж и едва се диша. Усетих се, че съм си забравил вкаменелостите в старанието си нищо да не пропусна.

Рейсът ужасно друсаше и след 20 км се счупи. Едва се добрахме до първото село и там с помощта на два огромни камъка приплескаха едно желязо, което заглавиха някъде около гумата. Така пътувахме до Тингри. В Тингри, докато ядохме, група “експерти” поправиха рейса.

20.00 – пристигаме на границата в град Зангму. Настаняваме се в една стая аз, Ники, Станимир и Петко.

21.00 – вечеря. Отново преядох и се оттеглих като пребито куче да стена в стаята. На вечеря от нашите домакини се разбра, че при преминаването на границата няма да бъде толкова лесно. Първо, още не са получили никакъв документ за смъртта на Христо. И второ, фактът, че Иван Вълчев не е с нас, ни поставя извън закона като отлъчили се. И от това следва плащане на глоба за всеки един от нас. Въпреки всичко утре ще има големи разправии на границата и ще видим до какво ще доведат.

27 май, четвъртък

Закуска. Методи определи среща в 10.00, защото офисът, в който трябва да оправят документите на Христо, отваря в 9.30.
Всичко на границата минава ОК. Само за Иван Вълчев плащаме 100 долара глоба.

12.00 – преминаваме в Непал. Тук Мето няма снимка за виза, но и на това са му намерили цената – 5 долара.

17.00 – пристигаме в Катманду. Веднага влизам в банята и свалям няколко кожи кир.
По пътя за Катманду спираме край река Бхоте Коси, за да снимам мястото, откъдето колегите провеждат скокове в 160-метрова пропаст от въжен мост.

След банята се отправям на бръснар за подстрижка и масаж. Беше чудесно. Струваше ми 300 рупии. След това с Цвета се разхождаме и влизаме случайно в едно заведение да вечеряме. Случваме на много хубава кухня и оставаме доволни.

22.15 – прибираме се в хотела за почивка.

28 май, петък

7.30 – ставаме за закуска. Методи разпределя задачи – предимно на Цвета.
В хотела пристига агент на мис Елизабет Холи и известно време отново изкачвам върха с него.
Със Станимир пресортираме общия багаж.
Отдавам се на предизвикателството да стегна личния си денк.

Засега все още не знаем нищо конкретно за Мариана. Чуват се само непотвърдени слухове, някои от които доста тревожни.

Следобед се обади Олег в хотела и разказа, че в България се водят усилени дебати на тема експедиция “Еверест’ 2004”.

Излизам на разходка по магазините. Никога вече няма да се разхождам по магазините с пари.

29 май, събота

Събудих се последен от всички и цялата закуска, която оставаше, беше за мене.
Разходихме се по магазините и купих подаръци за Цвети и майка.
Днес не сме особено ангажирани и прекарваме времето в лични грижи и спане.

14.00 – в хотела пристигнаха двама бразилци: мъж и жена. Съобщиха ни, че Мариана е изчезнала в района на Второ стъпало и вече дори има смъртен акт, издаден от офицера (за свръзка).

Следобед излизам да похарча последните рупии, които имам. Бях решил да купя за Цвети едни сандали, но имам съмнение, че тези, които взех, ще й бъдат малки.

Вечерта завършваме с поредното преяждане в що-годе приличен ресторант.

30 май, неделя

Един долар е равен на 2,8 BD (бахрейнски динара)..

5.00 – Иван Темелков е най-ранобуден. Нахълтва в стаята и ни буди.
В 06.45 часа очакваме транспорт, който ще ни откара до аерогарата.

09.00 – минахме всички проверки и сега чакаме в зоната да стане време за самолета.
По време на двата полета от Катманду до Абу Даби и от Абу Даби до Бахрейн храната беше в твърде оскъдно количество. Това наложи в хотела ни в Бахрейн да изядем двойна порция сандвичи, което разсърди управителят на салона.

От Абу Даби си купих видео и сега влача багаж по самолетите.

С Иван Темелков разбрахме, че в хотела има басейн и веднага се отправихме към него. Басейнът беше малък, но напълно задоволи нашите измършавели телца. Едва не го изплисках от салта, скокове и други волности.

Вечерята отсрами домакините, като представляваше шведска маса с много мръвки, салати и десерти.

31 май, понеделник

05.30 – слънцето грееше и създаваше впечатление, че вече минава девет. Часовите разлики, което поехме, тотално разбиха биочасовниците ни.

Днес в 09.50 летим за Истанбул, където ще ни посрещнат посланикът Стоян Сталев и консулът Руско Георгиев.
Очаква ни нощувка и на следващия ден – 1 юни – прибиране в София.

Този път в никакъв случай не мога да се оплача от храната. Всичко беше в изобилие и полетът от 3 часа и 45 минути почти не го усетих.

На летището ни посрещна генералният ни консул в Истанбул Руско Георгиев. Настаниха ни в “Princess Hotel”. Тук, в хотела, ни посрещна журналистка от BBC, на която дадох интервю. Интервютата започват много да ми тежат. Чувствам се като на разпит.
Мето ми предаде поздрави от Стоян Сталев. С него ще вечеряме днес в 18.30.

18.30 – на срещата в огромното ни консулство присъстваше освен Стоян Сталев и генералният консул Руско Георгиев.
Стоян се зарадва, когато ме видя, и каза, че изобщо не съм се променил. Срещата ни започна отначало с малък аперитив и продължи с богата вечеря и детайли от нашето изкачване.
Разделихме се с обещания да се организираме в общи алпийски мероприятия и нови срещи тук и в България.

1 юни, вторник

Днес е 28-ия ми рожден ден. Най-големият ми подарък днес ще бъде завръщането в България при всички близки и приятели. В 07.00 телефонът иззвъня да ме събуди. В 08.00 трябва да се отправим към летището за полета на “Viagio Air” в 12.00.

Днес продължава да бъде дъждовно в Истанбул. Хотелът се намира почти под моста на Босфора. Мостът-мечта, която ме очаква да се отнеса сериозно към нея.

Днес в 15.00 ще имаме пресконференция в прес-клуб “България”. По новините и вестниците пишат доста разпалено за нас и вероятно ще има доста интересни моменти.

Дойчин Боянов, дневник (край)

Еверест 2004: Дневникът на Дойчин - Част 2

Към албума в Climbing Guide за експедиция "Еверест 2004"
 

Дойчин на връх Еверест с флага на своята фирма...