3107.2004
Днес, 31 юли 2004 г., се навършват 50 години от първото изкачване на втория по височина връх на планетата, K2, 8611 м, един от най-красивите и трудни върхове в света.
Началото
През 1887 г. за първи път са видени северните склонове на гиганта. Тогава 24-годишният полковник в служба на кралица Виктория – Франсис Йънгхазбънд, в рамките на военен поход изминава 1500 км – от Манджурия през пустинята Гоби до района в северното подножие на К-2. По време на една от изследователските си експедиции през 1889 г. капитан Бронислав Громбчевски (поляк на царска служба в Русия) стига високо нагоре по течението на река Шаксгам. Оттам вижда “великолепен връх, който се издига високо над цялостната верига на Хималаите”. Измерванията му дават резултат от 28 000 фута и той предлага върхът да носи името на руския престолонаследник – “Царевич Николай”, без да знае, че е изпреварен от англичаните.
Първата експедиция
Експедицията тръгва от Сринагар в Кашмир на 28 април 1902 г. На 9 юни се появява транспортен базов лагер в Урдукас (на езика балти – “Разцепения камък”), който от този момент се превръща в главен етап за всички начинания в района на ледника Балторо. На 20 юни е изграден следващият лагер – на 5710 м, на равни разстояния от Броуд пик (Broad peak, 8047 м) и К-2. Най-важната задача е намирането на най-подходящ маршрут за изкачване на върха. След предварително разузнаване участниците се отказват от югоизточния в полза на североизточния гребен. След пренасянето на лагера на 5928 м в следващите дни двучленни свръзки правят опити по ребро, което извежда до кота 6821 м, и по стръмен кулоар, стигащ до премка на гребена, малко по на изток от 6821 м. Лошото време, слабата аклиматизация и изтощението принуждават алпинистите да отстъпят. Д-р Весели и д-р Жако-Гийармо стигат до 6550 м и това е всичко, направено на К-2. Грипната епидемия и не най-добрите отношения между участниците натежават при вземането на решение за отказване.
Но главната причина за неуспеха на първата експедиция е непознаването на техниката за преодоляване на големите трудности в Хималаите. В състава на Оскар Екенщайн са шестима отлични катерачи с голям опит от Алпите, който се оказва недостатъчен в схватката с втория връх в света.
На сцената излизат италианците
Отлично подготвената експедиция (13 европейци и 360 местни равнинни носачи) на 25 май 1909 г. организира базовия си лагер на 5033 м в подножието на К-2. От това място тръгват свръзките, които имат за задача да намерят най-добрия път към върха. Откритият от Луиджи Амедео страничен ледник е наречен Савоя – от родовото име на херцога. По време на едно от разузнавателните излизания Алексис Брохерел установява, че четвъртото поред ребро (като се брои от запад на изток), спускащо се от югоизточния гребен, изглежда най-обещаващо и би позволило стигане до целта. По-късно се оказва, че точно то – Реброто Абруци – е пътят към успеха.
Въпреки преместването на базовия лагер до подножието на Реброто Йозеф Петига, Лоренцо Петига и херцог Абруци успяват да стигнат до 6450 метра. Маршрутът, който в долната си част предлага средно големи трудности, нагоре става непреодолим. Появяват се и последиците от подценяването на аклиматизацията. Но експедицията на херцог Абруци и откриването на едноименното ребро изиграват ключова роля в историята на К-2.
Американците – първо действие
На 12 юни е организиран базов лагер на ледника Годуин-Ъстин. Въпреки търсенето на по-добър път всичко посочва, че следва да се тръгне по стъпките на италианците. За съжаление алпинистите взимат няколко нелогични решения – свръзката Хаус-Хюстън се връща след преодоляването без никакви проблеми на първите 400 м, защото не успява да намери подходящо място за лагер. Още по-лошо – взето е решение за ново разузнаване от изток. Единственият му резултат е загубата на време и групата отново се насочва към Реброто Абруци. Едва на 1 юли е организиран лагер на 5400 м. От този момент американците систематично се движат нагоре, организирайки поредните лагери. Възприет е най-правилният начин за действие на височина. Съставът е разделен на малки групи: напред – “атакуваща” свръзка, след нея – друга, после – трима шерпи, които изнасят багаж и обработват маршрута. Останалите чакат своя ред, като едновременно се занимават с топографски измервания.
Крачка напред по “Via normale” на К-2 е преодоляването на 45-метровата камина, по която единствено може да се продължи от лагер 4 (6550 м). След четиричасови усилия това прави Уилям Хаус и този момент този ключов участък се нарича “Камината на Хаус”.
След 19 дни трудно изкачване Хюстън и Пецълд стават първите хора, които преминават изцяло Реброто Абруци. И в този момент е взето поредното грешно решение – страхувайки се, че обратният път може да се превърне в капан поради очаквано влошаване на времето, е предприета една единствена атака с организиране в движение на още един лагер (с номер 7). Предвижда се свръзката да стигне колкото се може по-високо, дори да стъпи на върха. Изборът пада върху Хюстън и Бейтс.
След нощ в лагер 7 (7530 м) двамата поемат нагоре. Височината значително намалява скоростта на придвижване. Около обед алпинистите си дават сметка, че този ден няма да могат да стъпят на върха. Макар че намират чудесно място за следващ лагер, тръгват обратно, защото нямат съоръжения за организирането му. Хюстън и Бейтс стигат до 7900 м. Подвежда ги тактиката rush up. Но американската експедиция прави следващата важна крачка. Тя доказва, че Реброто Абруци е преодолимо, но след него трябва да се появят поне още два лагера.
Американците – второ действие
Първоначално участие в експедицията заявяват всички от начинанието през 1938 г. Но в крайна сметка не заминава нито един от тях. Съставът е доста по-слаб, а за влизане в него решителни са финансовите съображения. Той включва Чапъл Кренмър (Chappel Cranmer), Ийтън Кромуел (Eaton Cromwell), Джек Дюрънс (Jack Durance), Джордж С. Шелдън (George C. Sheldon), Дъдли Уулф (Dudley F. Wolfe). Офицер за свръзка е англичанинът Дж. С. С. Тренч (G. S. C. Trench). Индиецът Чандра Пандит (Chandra Pandit) – учител от Сринагар, е привлечен като преводач. А познатият Пасанг Кикули ръководи деветима шерпи. Освен това – верен на своите етични и спортни принципи – Виснер взема спорното решение за отказ от употреба на кислород и радиостанции. Още в самото начало Кренмър и Дюрънс стават жертва на височинната болест. Тя покосява и сирдарят Пасанг Кикули в лагер 6.
Но най-голямата драма се случва по време на финалната атака. Тормозен от ирационални страхове, Пасанг Дава, който придружава Виснер, отказва да върви нагоре и категорични настоява за връщане, когато двамата са само на 250 м от върха.
В крайна сметка с живота се разделят Дъдли Уулф и трима шерпи – Пасанг Кикули, Пасанг Китар и Пинцо – които правят самоотвержен опит да му помогнат. Тази трагедия, неуспешната атака на Виснер и връщането му на крачка от върха, предизвикват бурна полемика в алпийските среди, особено в англосаксонските. В ход влизат – както обикновено - многобройни клюки и фалшиви обвинения. Те са най-ожесточени, когато Виснер се намира в болница, за да лекува пораженията след К-2, и не може да се защити. Той е непрекъснато притискан да дава обяснения. Но Виснер не иска да стори това, за да не пострада репутацията на колегите му. Когато най-накрая решава да публикува своя отчет, почти всички отказват да му повярват. American Alpine Club свиква специална комисия, която трябва да анализира случилото се и да направи препоръки за избягване на подобни ситуации в бъдеще.
Въпросната комисия - под натиска на жадните за сензации и скандали средства за масово осведомяване – оправдава алпинистите, които взимат решение за евакуиране на височинните лагери и оставят Виснер, Пасанг Дава и Уулф без храна и спални чували, и стоварва цялата несъществуваща вина върху ръководителя. Тази безпрецедентна оценка се превръща в нов подтик за жълтата преса. И немският произход на Виснер се оказва допълнителен коз в ръцете на противниците му – светът е пред прага на Втората световна война. Той е обвиняван, че е “чужд” и че натрапва на американците стил на катерене, който ограничава свободата им!?
Най-сетне, когато от въпроса започва да се интересува FBI (Федералното бюро за разследване), Виснер се отказва от Американския алпийски клуб.
Цялата тази тъжна история има своя епилог през 1966 г., когато група приятели успяват да убедят Фриц да възстанови членството си в American Alpine Club. Малко след това Клубът го обявява за свой почетен член. През 1978 г. по време на една конференция се случва първата среща между Виснер и Дюрънс (той е отговорен за евакуацията на височинните лагери през 1939-а) след близо 40 години. Тя е бурна и не завършва със сдобряване на двамата вече възрастни господа. Все пак присъстващите, станали на крака, възнаграждават поведението на Виснер с бурни овации и по този начин признават правотата му.
Нека добавим, че в защита на Виснер застава един от най-големите познавачи на хималайската проблематика – швейцарецът Гюнтер Оскар Диренфурт (Gunter Oskar Dyhrenrurth). Според него ръководителят на експедицията може да бъде обвинен само за това, че е решил да атакува К-2 с толкова слаба експедиция. Всичко останало е планирано добре, но не е изпълнено, защото участниците не оправдават очакванията.
Американците – трето действие
Главният базов лагер се появява на 19 юни. Оттам осемте алпинисти и шестимата носачи от племето хунза (шерпи не могат да вземат участие по политически причини) започват транспорта на товари и разполагането на височинните лагери. След появата на лагер 6 (6450 м) алпинистите остават сами. Носачите-хунци не издържат на тежкия труд и се отказват. Използвайки опита на предишните експедиции, Хюстън решава старателно да оборудва и снабди всички лагери – така, че обратният път да не се превръща в клопка. Задачата се оказва изпълнена, включително и заради използването на ръчна лебедка над Камината на Хаус. Благодарение на нея за ден и половина нагоре са придвижени 400 кг товари. На 31 юли, на почти 7700 м, са опънати палатките на лагер 7. Отличната форма на всички участници дава надежди за стигане до върха, от който ги отделя тридневно изкачване. За високата класа на участниците свидетелства фактът, че щурмовата свръзка е определена с тайно гласуване. Решено е също така да не се обявява кой е бил на върха – така, че славата да бъде разпределена между всички алпинисти.
За атаката започват да се подготвят Бел-Крейг и Гилки-Шьонинг. В този момент фронт на лошо време блокира групата в лагера на 7700 м. Минават поредни дни в очакване на хубаво време. Но то не идва. Унищожаването на една палатка сутринта на петия ден като че ли се превръща в предвестник на идващото нещастие. На 5 август Хюстън установява емболия в изпитващия от няколко дни болки в крака Гилки. Решението може да бъде само едно – незабавна евакуация. За съжаление след 100 метра всички са принудени да се върнат обратно в лагера. Слизането със спускане на тежкоболния колега започва едва на 10 август. Не особено опасен инцидент принуждава групата да бивакува. По време на подготовката за нощувката лавина помита импровизираната шейна-носилка с болния Гилки. Този трагичен инцидент по парадоксален начин спасява живота на останалите, защото по-нататъшното сваляне на болния най-вероятно би завършило със смърт за всички. Тъжен спомен от трагедията с американската експедиция и до ден днешен е каменната пирамида – символичен гроб на Артър Гилки.
Успехът
На следващата година италианският екип тръгва с най-тежкия багаж в историята на дотогавашните експедиции в най-високите планини – 16 тона. Много внимателно са подбрани и участниците – от общо 30 желаещи. Сред щастливците се оказват осмина планински гидове - Ерих (Енрико) Абрам, Валтер Бонати, Ачиле Компаньони, Лино Лачедели, Марио Пухоц, Убалдо Рей, Джино Солда, Серджо Виото, а така също Уго Анджелино, Чирило Флореанини и Пино Галоти. В групата са лекарят д-р Гуидо Пагани и филмовият реализатор Марио Фантин. В Скарду към тях се присъединяват 16 пакистанци, от които десетима хунци начело с познатия Ата Улах.
На 29 май в подножието на “Върха на върховете” се появява огромен базов лагер - “Italopeli del K2” – както го нарича Десио. Ръководителят приготвя детайлен план за изкачването. Данните от литературата и от всички достъпни снимки, както и от разказите на американците, са обобщени в “Гидовник за К-2”. Всеки от участниците е длъжен да го изучи още преди тръгването от Италия. Пак по това време е направено разузнаване от въздуха (!). Успехът на експедицията трябва да бъде гарантиран от изпълнението на следните задачи – обработка с парапети на цялото Ребро Абруци, превръщане на лагери 2, 5 и 8 в междинни бази, улесняване на транспорта между лагери 1 и 4 чрез специално проектирана лебедка за теглене на шейни. Атаката от лагер 8 трябва да се осъществи от две свръзки, които последователно правят своите опити. Десио ръководи акцията по радиостанцията и чрез писмени указания – без да напуска базовия лагер.
Но всеки – дори и най-добрия план - може да бъде нарушен от лошите метеорологични условия. За преодоляването на добре познатото Ребро Абруци са положени огромни усилия и е заплатена най-високата цена. В лагер 2 от белодробен оток умира Марио Пухоц. Транспортирането на тялото му до подножието и погребението му отнемат една седмица.
Следващата голяма неприятност е предизвикана от поведението на носачите-хунци. Те работят без желание, захвърлят товарите си и колкото повече приближават до върха, толкова повече започват да недоволстват и да се бунтуват. Те отказват да помагат в изграждането на лагери 6 и 7. Това, че не всички хунци напускат експедицията, се дължи на безупречното поведение на незаменимия Ата Улах.
Въпреки струпването на многобройни неблагоприятни обстоятелства експедицията упорито продължава напред, макар че ситуацията не изглежда оптимистично. Едва на 25 юли е организиран лагер 7, който трябва да бъде снабден с всичко необходимо. Радиовръзката прекъсва и атакуващата свръзка сама трябва да вземе решение дали да продължи към върха, или да се връща. Избрана е първата възможност.
На 28 юли към върха тръгват шестима алпинисти – Пино Галоти, Енрико Абрам, Валтер Бонати, Ачиле Компаньони, Убалдо Рей и Лино Лачедели. Огромен успех е изграждането на лагер 9 (8050 м) от Компаньони и Лачедели. Никой преди тях не е успявал да бивакува на такава височина на К-2. За съжаление те прекарват тежка нощ, след като поддържащата свръзка не успява да стигне до тях с оборудване за лагера. Но двамата си дават сметка, че шансът им за успех е много голям. Волята за борба ги кара рано на следващия ден, след старателна подготовка на кислородната апаратура (по 19 допълнителни килограма върху гърба на всеки!), да тръгнат към К-2. След неколкочасово трудно изкачване кислородът и на двамата свършва. Но теренът е толкова труден, че те решават да продължат с бутилките, защото свалянето им може да има крайно неприятни последици. Компаньони и Лачедели продължават нагоре, вярвайки твърдо, че успехът е близо. И не се лъжат. Пътят свършва в 18.00 часа.
Италианци изкачват К-2 за първи път! Радост, прегръдки, няколко снимки, освобождаване от кислородните апарати – всичко това продължава един час. Следва слизане до лагер 8, съпроводено от няколко неособено опасни подхлъзвания. Част от пътя преминават по тъмно, но щастието не ги напуска. Смазани от умора, стигат до очакващите ги колеги. На 2 август са посрещнати с бурна радост от ръководителя и от останалите им колеги в базовия лагер. Ардито Десио изпраща следната лаконична телеграма: “Победата постигната на 31 юли – всички здрави – събрани в началния лагер. Професор Десио”.
Така завършва поредната глава в историята на хималаизма – хора стъпват на К-2 за първи път. С успеха се поздравяват италианците, но дял за победата имат всички предишни експедиции. На базата на събраните сведения и на натрупания опит, на пораженията и успехите представители на следвоенното поколение се поздравяват с победа.
Петър Атанасов
Началото
Произходът на името К-2 е по-прозаичен, отколкото може да изглежда. Когато в средата на XIX век английските топографи започват да определят височините на върховете в Каракорум, ги обозначават със съкратени номера според последователността на измерванията – К-1 (от Каракорум-1), К-2 (от Каракорум-2), К-3 (от Каракорум-3) и т. н. К-2 е нанесен върху измервателната мрежа от капитан Т. Дж. Монтгомъри (T. G. Montgomerie) през 1856 г. Първата обзорна карта на разглеждания район дължим на капитан Х. Х. Годуин-Ъстин (Henry Haversham Godwin-Austen). Той първи стига до подножието, движейки се по ледника Балторо. Проверката на резултатите от измерванията показват височина 28 250 фута или 8611 м, които нареждат К-2 на второ място в света след Еверест.Планините са извън доброто и злото.
Йохан Волфганг фон Гьоте
През 1887 г. за първи път са видени северните склонове на гиганта. Тогава 24-годишният полковник в служба на кралица Виктория – Франсис Йънгхазбънд, в рамките на военен поход изминава 1500 км – от Манджурия през пустинята Гоби до района в северното подножие на К-2. По време на една от изследователските си експедиции през 1889 г. капитан Бронислав Громбчевски (поляк на царска служба в Русия) стига високо нагоре по течението на река Шаксгам. Оттам вижда “великолепен връх, който се издига високо над цялостната верига на Хималаите”. Измерванията му дават резултат от 28 000 фута и той предлага върхът да носи името на руския престолонаследник – “Царевич Николай”, без да знае, че е изпреварен от англичаните.
 |
K2 от базовия лагер на Броуд Пик |
Първата експедиция
Въпреки че експедицията на Годуин-Ъстин начертава пътя до върха, първите алпинисти в района на К-2 се появяват чак през 1892 г. Но целта им не е изкачване на върха. Такава задача си поставя едва групата на англичанина Оскар Екенщайн (Oscar Eckenstein) през 1902 г. Той събира международен екип от опитни алпинисти. В него влизат австрийците Хайнрих Пфанл (Heinrich Pfannl), д-р Виктор Весели (Victor Vessely), швейцарецът д-р Жюл Жако-Гийармо (Jules Jackot-Guillarmod), англичаните Джордж Ноулз (George Knowles) и Алистър Е. Краули (Alister E. Krowley). Въпреки модерното – според тогавашните норми – планиране, експедицията няма шансове за успех. Предвидена е самостоятелна дейност – без услугите на носачи и гидове, без да се отчита фактът, че за изкачването на толкова висок връх е необходимо изграждане на няколко лагера.Алпинзмът е ситуация без изход – с него се живее тежко, без него – никак. Като не докрай споделена любов.
Ян Длугош, една от легендите в полския алпинизъм, в книгата “Камината на каещите се грешници”
Алпинизъм значи да се чешеш там, където не те сърби.
(Дочуто)
Това не е божие наказание. Това е Каракорум.
Ян Шулц, участник в зимната експедиция на К-2 през 2002/ 2003 г., ръkоводител на екипа, който направи първо зимно изкачване на Шиша Пангма през 2005 г.
Експедицията тръгва от Сринагар в Кашмир на 28 април 1902 г. На 9 юни се появява транспортен базов лагер в Урдукас (на езика балти – “Разцепения камък”), който от този момент се превръща в главен етап за всички начинания в района на ледника Балторо. На 20 юни е изграден следващият лагер – на 5710 м, на равни разстояния от Броуд пик (Broad peak, 8047 м) и К-2. Най-важната задача е намирането на най-подходящ маршрут за изкачване на върха. След предварително разузнаване участниците се отказват от югоизточния в полза на североизточния гребен. След пренасянето на лагера на 5928 м в следващите дни двучленни свръзки правят опити по ребро, което извежда до кота 6821 м, и по стръмен кулоар, стигащ до премка на гребена, малко по на изток от 6821 м. Лошото време, слабата аклиматизация и изтощението принуждават алпинистите да отстъпят. Д-р Весели и д-р Жако-Гийармо стигат до 6550 м и това е всичко, направено на К-2. Грипната епидемия и не най-добрите отношения между участниците натежават при вземането на решение за отказване.
Но главната причина за неуспеха на първата експедиция е непознаването на техниката за преодоляване на големите трудности в Хималаите. В състава на Оскар Екенщайн са шестима отлични катерачи с голям опит от Алпите, който се оказва недостатъчен в схватката с втория връх в света.
На сцената излизат италианците
Следващият смелчак, който решава да прибави към списъка на своите забележителни постижения и първото изкачване на К-2, е Луиджи Амедео ди Савоя, херцог Абруци (Luigi Amedeo di Savoia, duca degli Abruzzi). Той събира група от силни алпинисти и изследователи. Между тях са топографът Федерико Негрото (Federico Negrotto), лекарят и географ д-р Филипо де Филипи (Filippo de Filippi), алпинистът и фотограф Виторио Села (Vittorio Sella) и асистентът му Ерминио Бота (Erminio Botta), алпинистите Йозеф Петига, Алексис и Хенрих Брохерел (Joseph Petigax, Alexis Brocherel, Henrich Broherel, всичките - гидове от Курмайор), високопланинските носачи Емил Брохерел, Ернест Баро, Лоренцо Петига, Албер Савоар (Emil Brocherel, Ernest Bareux, Lorenzo Petigax, Albert Savoir). Отговорник за транспорта и квартирмайстор е живеещият от години в Кашмир англичанин А. Ч. Бейнс (A. C. Baines).Животът е интересно нещо и наистина си струва да се стремим да живеем така, че после да не съжаляваме за нашите опасения и страхове, които може би са били преувеличени, и за мечтите, които сме забравили. Просто трябва да крачим през живота, а не да се носим по течението.
Марек Камински
Отлично подготвената експедиция (13 европейци и 360 местни равнинни носачи) на 25 май 1909 г. организира базовия си лагер на 5033 м в подножието на К-2. От това място тръгват свръзките, които имат за задача да намерят най-добрия път към върха. Откритият от Луиджи Амедео страничен ледник е наречен Савоя – от родовото име на херцога. По време на едно от разузнавателните излизания Алексис Брохерел установява, че четвъртото поред ребро (като се брои от запад на изток), спускащо се от югоизточния гребен, изглежда най-обещаващо и би позволило стигане до целта. По-късно се оказва, че точно то – Реброто Абруци – е пътят към успеха.
Въпреки преместването на базовия лагер до подножието на Реброто Йозеф Петига, Лоренцо Петига и херцог Абруци успяват да стигнат до 6450 метра. Маршрутът, който в долната си част предлага средно големи трудности, нагоре става непреодолим. Появяват се и последиците от подценяването на аклиматизацията. Но експедицията на херцог Абруци и откриването на едноименното ребро изиграват ключова роля в историята на К-2.
 |
K2 от склоновете на Броуд Пик |
Американците – първо действие
Изминават 28 г. преди поредните алпинисти да се появят в района на К-2. Това са американци под ръководството на Чарлз С. Хюстън (Charles S. Houston). В състава влизат Ричард Л. Бърдсъл (Richard L. Burdsall), Робърт Х. Бейтс (Robert H. Bates), Уилям П. Хаус (William P. House) Пол К. Пецълд (Paul K. Petzold). Всеки от тях има изкачвания в различни планини на света. Техни помощници са шестима шерпи под ръководството на Пасанг Кикули (Pasang Kikuli). Почетен патронаж над експедицията поема American Alpine Club.Вие правите това, не защото е трудно, а тъкмо защото се смята за невъзможно.
Джон Кенеди, президент на САЩ, към участниците в американската експедиция на Еверест през 1960 г.
Никога не е късно да търсим нови светове, защото моята цел е да плавам оттатък залеза на слънцето и мястото, където се къпят всичките звезди.
Лорд Алфред Тенисън
На 12 юни е организиран базов лагер на ледника Годуин-Ъстин. Въпреки търсенето на по-добър път всичко посочва, че следва да се тръгне по стъпките на италианците. За съжаление алпинистите взимат няколко нелогични решения – свръзката Хаус-Хюстън се връща след преодоляването без никакви проблеми на първите 400 м, защото не успява да намери подходящо място за лагер. Още по-лошо – взето е решение за ново разузнаване от изток. Единственият му резултат е загубата на време и групата отново се насочва към Реброто Абруци. Едва на 1 юли е организиран лагер на 5400 м. От този момент американците систематично се движат нагоре, организирайки поредните лагери. Възприет е най-правилният начин за действие на височина. Съставът е разделен на малки групи: напред – “атакуваща” свръзка, след нея – друга, после – трима шерпи, които изнасят багаж и обработват маршрута. Останалите чакат своя ред, като едновременно се занимават с топографски измервания.
Крачка напред по “Via normale” на К-2 е преодоляването на 45-метровата камина, по която единствено може да се продължи от лагер 4 (6550 м). След четиричасови усилия това прави Уилям Хаус и този момент този ключов участък се нарича “Камината на Хаус”.
След 19 дни трудно изкачване Хюстън и Пецълд стават първите хора, които преминават изцяло Реброто Абруци. И в този момент е взето поредното грешно решение – страхувайки се, че обратният път може да се превърне в капан поради очаквано влошаване на времето, е предприета една единствена атака с организиране в движение на още един лагер (с номер 7). Предвижда се свръзката да стигне колкото се може по-високо, дори да стъпи на върха. Изборът пада върху Хюстън и Бейтс.
След нощ в лагер 7 (7530 м) двамата поемат нагоре. Височината значително намалява скоростта на придвижване. Около обед алпинистите си дават сметка, че този ден няма да могат да стъпят на върха. Макар че намират чудесно място за следващ лагер, тръгват обратно, защото нямат съоръжения за организирането му. Хюстън и Бейтс стигат до 7900 м. Подвежда ги тактиката rush up. Но американската експедиция прави следващата важна крачка. Тя доказва, че Реброто Абруци е преодолимо, но след него трябва да се появят поне още два лагера.
Американците – второ действие
Експедицията през 1939 г. се превръща в една от най-трагичните епопеи в историята на хималайския алпинизъм. Неин ръководител е Фриц Херман Виснер (Fritz Hermann Wiessner, 1900-1988 г.) – едно от най-големите имена в историята на световния алпинизъм (в близко бъдеще с любезното съгласие на немския му биограф в www.climbingguidebg.com ще поместим повече данни за постиженията му в катеренето и височинни алпинизъм) и за драмата, която преживява по време на опита за стигане до К-2 и след него.On tops of mountains,
as everywhere to hopeful souls,
it is always morning.
Henry David Thoreau
Първоначално участие в експедицията заявяват всички от начинанието през 1938 г. Но в крайна сметка не заминава нито един от тях. Съставът е доста по-слаб, а за влизане в него решителни са финансовите съображения. Той включва Чапъл Кренмър (Chappel Cranmer), Ийтън Кромуел (Eaton Cromwell), Джек Дюрънс (Jack Durance), Джордж С. Шелдън (George C. Sheldon), Дъдли Уулф (Dudley F. Wolfe). Офицер за свръзка е англичанинът Дж. С. С. Тренч (G. S. C. Trench). Индиецът Чандра Пандит (Chandra Pandit) – учител от Сринагар, е привлечен като преводач. А познатият Пасанг Кикули ръководи деветима шерпи. Освен това – верен на своите етични и спортни принципи – Виснер взема спорното решение за отказ от употреба на кислород и радиостанции. Още в самото начало Кренмър и Дюрънс стават жертва на височинната болест. Тя покосява и сирдарят Пасанг Кикули в лагер 6.
Но най-голямата драма се случва по време на финалната атака. Тормозен от ирационални страхове, Пасанг Дава, който придружава Виснер, отказва да върви нагоре и категорични настоява за връщане, когато двамата са само на 250 м от върха.
В крайна сметка с живота се разделят Дъдли Уулф и трима шерпи – Пасанг Кикули, Пасанг Китар и Пинцо – които правят самоотвержен опит да му помогнат. Тази трагедия, неуспешната атака на Виснер и връщането му на крачка от върха, предизвикват бурна полемика в алпийските среди, особено в англосаксонските. В ход влизат – както обикновено - многобройни клюки и фалшиви обвинения. Те са най-ожесточени, когато Виснер се намира в болница, за да лекува пораженията след К-2, и не може да се защити. Той е непрекъснато притискан да дава обяснения. Но Виснер не иска да стори това, за да не пострада репутацията на колегите му. Когато най-накрая решава да публикува своя отчет, почти всички отказват да му повярват. American Alpine Club свиква специална комисия, която трябва да анализира случилото се и да направи препоръки за избягване на подобни ситуации в бъдеще.
Въпросната комисия - под натиска на жадните за сензации и скандали средства за масово осведомяване – оправдава алпинистите, които взимат решение за евакуиране на височинните лагери и оставят Виснер, Пасанг Дава и Уулф без храна и спални чували, и стоварва цялата несъществуваща вина върху ръководителя. Тази безпрецедентна оценка се превръща в нов подтик за жълтата преса. И немският произход на Виснер се оказва допълнителен коз в ръцете на противниците му – светът е пред прага на Втората световна война. Той е обвиняван, че е “чужд” и че натрапва на американците стил на катерене, който ограничава свободата им!?
Най-сетне, когато от въпроса започва да се интересува FBI (Федералното бюро за разследване), Виснер се отказва от Американския алпийски клуб.
Цялата тази тъжна история има своя епилог през 1966 г., когато група приятели успяват да убедят Фриц да възстанови членството си в American Alpine Club. Малко след това Клубът го обявява за свой почетен член. През 1978 г. по време на една конференция се случва първата среща между Виснер и Дюрънс (той е отговорен за евакуацията на височинните лагери през 1939-а) след близо 40 години. Тя е бурна и не завършва със сдобряване на двамата вече възрастни господа. Все пак присъстващите, станали на крака, възнаграждават поведението на Виснер с бурни овации и по този начин признават правотата му.
Нека добавим, че в защита на Виснер застава един от най-големите познавачи на хималайската проблематика – швейцарецът Гюнтер Оскар Диренфурт (Gunter Oskar Dyhrenrurth). Според него ръководителят на експедицията може да бъде обвинен само за това, че е решил да атакува К-2 с толкова слаба експедиция. Всичко останало е планирано добре, но не е изпълнено, защото участниците не оправдават очакванията.
Американците – трето действие
Политическите промени в Индия след Втората световна война са причина алпинистите да получат разрешение от правителството на новосъздадената държава Пакистан за експедиция на К-2 едва през 1953 г. Ръководител на поредния американски опит е отново Чарлз Хюстън. Той успява да събере впечатляващ отбор. Робърт (Боб) Бейтс (Robert Bates), Джордж Бел (George Bell), Робърт (Боб) Крейг (Robert Craig), Артър Гилки (Artur Gilkey), Дий Моленаар (Dee Molenaar), Питър Шьонинг (Peter Schoening) принадлежат на американския алпийки елит. Подпомогнати са от англичанина капитан Антъни Х. Р. Стрийтър (Anthony H. R. Streather) и местния лекар М. Ата Улах (M. Ata Ullah), който има огромни заслуги за организацията.Зовът на морето има непреодолима сила, а лазурните вълни и воят на вихъра имат безкраен чар за тези, които са белязани със знака на любовта към морето. Този живот изисква огромен труд и усилия, а дава твърде малко в замяна. Но това няма никакво значение..
Джон Вос (1854-1922), първият човек, направил самотно околосветско плаване
Главният базов лагер се появява на 19 юни. Оттам осемте алпинисти и шестимата носачи от племето хунза (шерпи не могат да вземат участие по политически причини) започват транспорта на товари и разполагането на височинните лагери. След появата на лагер 6 (6450 м) алпинистите остават сами. Носачите-хунци не издържат на тежкия труд и се отказват. Използвайки опита на предишните експедиции, Хюстън решава старателно да оборудва и снабди всички лагери – така, че обратният път да не се превръща в клопка. Задачата се оказва изпълнена, включително и заради използването на ръчна лебедка над Камината на Хаус. Благодарение на нея за ден и половина нагоре са придвижени 400 кг товари. На 31 юли, на почти 7700 м, са опънати палатките на лагер 7. Отличната форма на всички участници дава надежди за стигане до върха, от който ги отделя тридневно изкачване. За високата класа на участниците свидетелства фактът, че щурмовата свръзка е определена с тайно гласуване. Решено е също така да не се обявява кой е бил на върха – така, че славата да бъде разпределена между всички алпинисти.
За атаката започват да се подготвят Бел-Крейг и Гилки-Шьонинг. В този момент фронт на лошо време блокира групата в лагера на 7700 м. Минават поредни дни в очакване на хубаво време. Но то не идва. Унищожаването на една палатка сутринта на петия ден като че ли се превръща в предвестник на идващото нещастие. На 5 август Хюстън установява емболия в изпитващия от няколко дни болки в крака Гилки. Решението може да бъде само едно – незабавна евакуация. За съжаление след 100 метра всички са принудени да се върнат обратно в лагера. Слизането със спускане на тежкоболния колега започва едва на 10 август. Не особено опасен инцидент принуждава групата да бивакува. По време на подготовката за нощувката лавина помита импровизираната шейна-носилка с болния Гилки. Този трагичен инцидент по парадоксален начин спасява живота на останалите, защото по-нататъшното сваляне на болния най-вероятно би завършило със смърт за всички. Тъжен спомен от трагедията с американската експедиция и до ден днешен е каменната пирамида – символичен гроб на Артър Гилки.
 |
K2 от лагер3, 7100 м, на Броуд Пик |
Успехът
Италианската научно-спортна експедиция през 1954 г., ръководена от проф. Ардито Десио, обобщава и използва опита на всички предишни опити на К-2. Ръководителят, заедно със знаменития Рикардо Касин, през есента на 1953 г. прекарва два месеца в подножието на върха. Двамата италианци срещат връщащите се американци, които споделят с тях всичко видяно и преживяно.Ако всичко е под контрол, това означава, че не се движа достатъчно бързо.
Марио Габриеле Андрети, световен шампион във Формула 1 през 1978 г.
Граници на човешките възможности? Не признавам съществуването им. Има ги само в главите на някои хора.
Тур Хейердал
На следващата година италианският екип тръгва с най-тежкия багаж в историята на дотогавашните експедиции в най-високите планини – 16 тона. Много внимателно са подбрани и участниците – от общо 30 желаещи. Сред щастливците се оказват осмина планински гидове - Ерих (Енрико) Абрам, Валтер Бонати, Ачиле Компаньони, Лино Лачедели, Марио Пухоц, Убалдо Рей, Джино Солда, Серджо Виото, а така също Уго Анджелино, Чирило Флореанини и Пино Галоти. В групата са лекарят д-р Гуидо Пагани и филмовият реализатор Марио Фантин. В Скарду към тях се присъединяват 16 пакистанци, от които десетима хунци начело с познатия Ата Улах.
 |
Италианската експедиция до К2 през 1954 г. |
На 29 май в подножието на “Върха на върховете” се появява огромен базов лагер - “Italopeli del K2” – както го нарича Десио. Ръководителят приготвя детайлен план за изкачването. Данните от литературата и от всички достъпни снимки, както и от разказите на американците, са обобщени в “Гидовник за К-2”. Всеки от участниците е длъжен да го изучи още преди тръгването от Италия. Пак по това време е направено разузнаване от въздуха (!). Успехът на експедицията трябва да бъде гарантиран от изпълнението на следните задачи – обработка с парапети на цялото Ребро Абруци, превръщане на лагери 2, 5 и 8 в междинни бази, улесняване на транспорта между лагери 1 и 4 чрез специално проектирана лебедка за теглене на шейни. Атаката от лагер 8 трябва да се осъществи от две свръзки, които последователно правят своите опити. Десио ръководи акцията по радиостанцията и чрез писмени указания – без да напуска базовия лагер.
Но всеки – дори и най-добрия план - може да бъде нарушен от лошите метеорологични условия. За преодоляването на добре познатото Ребро Абруци са положени огромни усилия и е заплатена най-високата цена. В лагер 2 от белодробен оток умира Марио Пухоц. Транспортирането на тялото му до подножието и погребението му отнемат една седмица.
Следващата голяма неприятност е предизвикана от поведението на носачите-хунци. Те работят без желание, захвърлят товарите си и колкото повече приближават до върха, толкова повече започват да недоволстват и да се бунтуват. Те отказват да помагат в изграждането на лагери 6 и 7. Това, че не всички хунци напускат експедицията, се дължи на безупречното поведение на незаменимия Ата Улах.
Въпреки струпването на многобройни неблагоприятни обстоятелства експедицията упорито продължава напред, макар че ситуацията не изглежда оптимистично. Едва на 25 юли е организиран лагер 7, който трябва да бъде снабден с всичко необходимо. Радиовръзката прекъсва и атакуващата свръзка сама трябва да вземе решение дали да продължи към върха, или да се връща. Избрана е първата възможност.
На 28 юли към върха тръгват шестима алпинисти – Пино Галоти, Енрико Абрам, Валтер Бонати, Ачиле Компаньони, Убалдо Рей и Лино Лачедели. Огромен успех е изграждането на лагер 9 (8050 м) от Компаньони и Лачедели. Никой преди тях не е успявал да бивакува на такава височина на К-2. За съжаление те прекарват тежка нощ, след като поддържащата свръзка не успява да стигне до тях с оборудване за лагера. Но двамата си дават сметка, че шансът им за успех е много голям. Волята за борба ги кара рано на следващия ден, след старателна подготовка на кислородната апаратура (по 19 допълнителни килограма върху гърба на всеки!), да тръгнат към К-2. След неколкочасово трудно изкачване кислородът и на двамата свършва. Но теренът е толкова труден, че те решават да продължат с бутилките, защото свалянето им може да има крайно неприятни последици. Компаньони и Лачедели продължават нагоре, вярвайки твърдо, че успехът е близо. И не се лъжат. Пътят свършва в 18.00 часа.
Италианци изкачват К-2 за първи път! Радост, прегръдки, няколко снимки, освобождаване от кислородните апарати – всичко това продължава един час. Следва слизане до лагер 8, съпроводено от няколко неособено опасни подхлъзвания. Част от пътя преминават по тъмно, но щастието не ги напуска. Смазани от умора, стигат до очакващите ги колеги. На 2 август са посрещнати с бурна радост от ръководителя и от останалите им колеги в базовия лагер. Ардито Десио изпраща следната лаконична телеграма: “Победата постигната на 31 юли – всички здрави – събрани в началния лагер. Професор Десио”.
 |
Лино Лачедели и Ачиле Компаньони на върха на К2, 8611 м |
Така завършва поредната глава в историята на хималаизма – хора стъпват на К-2 за първи път. С успеха се поздравяват италианците, но дял за победата имат всички предишни експедиции. На базата на събраните сведения и на натрупания опит, на пораженията и успехите представители на следвоенното поколение се поздравяват с победа.
Петър Атанасов
Добави коментар