Въпреки че това не е последният ми репортаж за изкачването на върха, иска ми се да отделя малко място и да изясня някои недоразумения, свързани със срещата ми с българските алпинисти и по-специално с Христо Христов, алпинистът, който загина над Второ стъпало по пътя към върха.

След като претърсих (Интернет – б.пр.) за материали и коментари съдържащи моето име, забелязах остри нападки в българските медии за това, че съм оставил Христо на върха и не съм му помогнал. Разбрах, че това объркване се дължи на част от моя последен публикуван материал. Трябва да кажа на тях и на тези, които държат на фактите, няколко неща, които могат да бъдат потвърдени от свидетели (много).

Първо: НИКОЙ не е молил мен или някой от членовете на моята експедиция ("Кънектикът Еверест 2004") за каквато и да било ПОМОЩ, нито дори за глътка течност.

Второ: както споменах по-нагоре, аз не съм бил в един екип с българите и съм морално отговорен (както и членовете на моята експедиция) САМО за моите колеги.

Трето: при изкачване на подобна височина НИКОЙ не казва на другите как, кога или дали да се изка чват. Прието е, че алпинистите имат голям алпйски опит и се очаква да могат сами да се справят във всеки етап на изкачването.

Четвърто: няколко алпинисти от българската експедиция взеха решението да се изкачват “чисто” (без употреба на кислород). Това бе тяхно решение и не вярвам, че върху тях е имало натиск да го направят, следователно те са поели този риск и съответните последствия.

Аз изкачих Еверест без кислород през 2000 г. и знам какво е да бъдеш там горе без кислород и сам. Да, аз достигнах върха сам в 15:30 (непалско време) и се върнах в лагера на 8300 м в 22:30 (непалско време). Аз ходех по тънката линия, аз рискувах и спечелих, но не всички имат този късмет. Човек трябва да вземе предвид и възможността за внезапна промяна на времето, защото това може да е “успехът и провалът” на изкачването, и това е, каквото се случи в ранните сутрешни часове на 20-ти май. Ние всички тръгнахме (уверявам ви) в една нощ с чисто небе и с всичките  звезди по местата си. Твърде трудно беше да установиш кой точно се катери до теб, а още по-малко кой е над или под теб. Също така е трудно да разбереш по кое време алпинистите тръгват към върха (алпинистите държат това в тайна, включително и ние, с цел избягване на “задръствания”). Тук ще направя малка пауза, и ще помоля за малко концентрация върху това, което пиша. Защото тази информация може да не изглежда важна за “не-катерачи с големи усти”, но е важна част от информацията, ако искате да сглобите и разберете истината, както я видях аз. ОБЪРКВАЩО Е, алпинистите са почти задавени от страх, особено тези които, никога не са били над щурмовия лагер. Някои все още опитват да върнат в избледняващите си спомени как изглеждат Първо, Второ или Трето стъпало. Човек се пита "Мога ли да го изкатеря бързо, за да наваксам време?", "Верни ли са описанията (както сега вярвам) в книгите които прочетох, не са ли тези описания украсени за да се продаде книгата? Досега беше много трудно, а ние сме още на 8300 м."

Умовете на алпинистите се реят из различни места, моят също. Ясна нощ е и няма вятър, чувствам се добре и готов. Но аз нямам представа какво чувстват другите. На тези без кислород със сигурност им е студено и трябва да започнат да се движат или тяхната телесна температура ще спадне рязко. Дейв Уотсън, един от членовете на моята експедиция, реши че му се е приходило по голяма нужда и аз започнах да се смея, когато разбрах. Дава Нуру Шерпа и аз седнахме и зачакахме ли зачакахме. Лхакпа слезе надолу да види дали Чък Бойд е готов, ние чакахме. Kогато видяхме движеща се светлина, се изправихме с Дава и бавно започнахме да се движим нагоре. На 200-250 ярда пред нас имаше алпинисти, но ние добре напредвахме, те ставаха все по-близко и задминахме доста от тях, но и доста оставаха пред нас. Аз достигнах Североизточния гребен пръв и изчаках Дава Нуру да дойде (той беше много натоварен с кислород). Движихме се добре и беше все още рано, затова реших да изчакам Дава точно под ръба, знаейки, че отгоре ще е много по-ветровито (опитът се “плаща”, понякога). Той дойде и продължихме.

Малко след като настигнахме няколко алпинисти, разпознах рядко срещания костюм “Малаховски”, носен от българските алпинисти. Познавах го, защото и аз носех един такъв с мен, но го дадох на Гилермо Каро за този опит за изкачване. Българският алпинист беше сравнително висок и правеше чести спирания. Той осъзна, че е на нашия път и пристъпи встрани, за да минем. Той си почиваше в долната част на един склон (малък хълм), и аз се присъединих към него, за да почина, тъй като мястото бе достатъчно добро за безопасна почивка. Той ме попита дали това (малкият хълм) е Първо стъпало. Изненадах се, че българинът не може да свърже снимката (предполагах, че той е гледал снимки в много книги) и описанията за това как изглежда Първо стъпало и кога е времето за преодоляването му. Казах му, че не е така и че със сигурност ще разбере, като стигне в основата му. Тръгнах отново, надминавайки българина, но бавно, за да може Дава да е наблизо. Българският алпинист почиваше на всеки няколко крачки (това е нормално, когато се изкачваш без кислород), наблизо се намираше и холандски алпинист, който се катереше заедно със шерп, като и двамата бяха без кислород. Холандецът също си почиваше често, често коленичейки, но не и неговият шерпа. Малко са нещата за казване на тази височина. Алпинистите пестят всяка капка енергия и даже говоренето изразходва част от нея. Освен това трябва да спреш, за да се заговориш.

Тъй като нямаше инциденти или нещо интересно свързано с българския алпинист (освен че се катерех в близост до него), ще “превъртя лентата” на изкачването напред. През това време неговия стил на катерене беше един и същ.

Дава Нуру и аз изкачихме Второ стъпало първи този ден. Дава изчака няколко минути отгоре на стъпалото, за да се увери, че нашите алпинисти се катерят нагоре, но аз продължих в тъмното с включена светлина. Спрях точно под Трето стъпало за най-малко 15 минути, но Дава не се задаваше. Тогава българският алпинист заедно с холандеца и неговия шерп ме задминаха, устремени към Трето стъпало. Дава пристигна и бързо задминахме и тримата. Бях отпред, когато видях българина да ходи от дясната страна на Трето стъпало. Холандецът и шерпът си почиваха. Започнах да му викам и след няколко опита той завъртя глава и ме погледна. Тъй като духаше вятър и той вече беше от дясната страна на стъпалото, осъзнах, че може да не ме чува, затова започнах да соча надясно (маршрутът, който аз минах 5 пъти за последните 5 години). След като той посочи към дъното на стъпалото, аз успях да изкрещя: "Нагоре, нагоре, нагоре!" и отново му посочих към високите части на стъпалото.

Ние бяхме поне на 30 метра разстояние, но по това време точно се развиделяваше и ние се виждахме един друг много добре. Холандецът също беше изненадан, че българинът е поел по друг маршрут. Беше ми известно, че в миналото този маршрут е бил изкачван и също знам факта, че е писана и книга за това изкачване. Помислих си, че българинът иска да катери различен маршрут и не можех да измисля никакво друго обяснение по това време, защо не катери по същия маршрут, по който всички ние катерехме. Щом започнах да се изкачвам по стъпалото, аз изгубих какъвто и да било визуален контакт с българина, а холандецът и неговия шерп ни чакаха да стигнем до върха (мъдро, защото катерещият отгоре може да събори малки и големи камъни върху долните катерачи). Щом стигнах до жълтите скали над стъпалото, ми се откри гледка към Северната стена и Големия кулоар. Потърсих специално с поглед българския алпинист и го видях как се подхлъзва надолу три пъти. Той се катереше по големи плочи, частично покрити с пресен сняг и подхлъзванията бяха обясними, тъй като той нямаше достатъчно опора с котките си. Той стигна до основата на 3-4-метрова отвесна стена и за него нямаше изход, той погледна наляво и надясно. Доколкото аз виждах, нямаше начин да изкачи тази стена. На ляво имаше още високи скали, а ако трябваше да тръгне надясно, трябваше да навлезе още повече в Големия кулоарл Мисля, че той прецени и двете възможности, включително и да се върне надолу (по мое мнение самоубийство. После осъзна, че се е прекарал. Аз му извиках няколко пъти и той най-после ме видя на върха на стъпалото. В този момент той осъзна, че е поел по грешния път. После изчисти от снега част от плочата с лявата си ръка и започна да си удря главата (не силно) в скалатал После той продължи да удря скалата с десния си юмрук. Този инцидент бе погрешно предаден от журналиста Майкъл Кодас от Хартфорд Курант (че Чък Бойд е този, който го е видял да удря скалата). Освен това Кодас внесе допълнително объркване за това кой къде е бил и аз не бих могъл да бъда отговорен за създадените от това неприятности.

От моята гледна точка, аз виждах само една възможност за българския алпинист, и тя беше да траверсира надясно, за да навлезе в малък заснежен жлеб (кулоар) и да направи изкачване нагоре по дясната страна на скалната стена. От местоположението си, бидейки твърде близо до стената, той не би могъл да види въпросния жлеб, нито възможния изход, който изцяло бе закрит от стената.

Аз му извиках: "Надясно, надясно, тръгни надясно!". После той ми изжестикулира: “Не разбирам” или “Не те чувам”. Опитах се няколко пъти, но той ми жестикулираше по същия начин. После аз се обърнах с лице към него и вдигнах и двете си ръце, после започнах да му соча дясната си ръка и после надясно. След два опита той схвана посланието и започна да гледа надяснол Той използваше пикела си като единствено средство за осигуряване. Понякога попадаше на твърда скала и пробваше отново и отново. Движеше се предпазливо надясно (правилния път на това място) и откри жлеба, който аз виждах добре отгоре. После той изчезна зад стената, която току-що споменах. Знаейки, че той намери единствения правилен път за него, аз продължих нагоре и докато аз слизах надолу и нагоре отново, без да виждам Северната стена, аз вече нямах представа какво прави българския алпинист. Чак когато стигнах на половината път по снежната пирамида, аз можах да видях щастливия алпинист да се появява на върха на Големия кулоар. Той бе стъпил на сравнително безопасна “почва” - твърд сняг с малък наклон. След това извървях моя път до върха на снежната пирамида и там открих корейския алпинист - завързан на основното въже, неподвижен, безжизнен.

Аз изчаках Дава, който беше 10-15 минути назад. Седнах на няколко метра от замръзналото тяло и моментално разбрах, че това беше алпинистът, когото Анг Мингма описваше, че е срещнал по техния път надолу и който ги е питал за вода и радиостанция, каквито те са нямали. Кореецът казал, че е има снежна слепота и не може да ходи надолу.

Отново “пренавивам лентата” напред. Дава Нуру, Лхакпа и аз стигнахме върха в 6:55 сутринта на 20-ти май. След като прекарахме вероятно около 30 минути на върха, правейки снимки и радвайки се, независимо от вятъра, студа и прехвърчащия сняг без абсолютно никаква видимост. Когато решихме да слизаме надолу, българският алпинист пристигна, легна на гърба си и след като си пое въздух, започна да разговаря с Дейв Уотсън (един от членовете на нашата експедиция). Повтарям: това, че българинът лежеше на гърба си, НЕ ОЗНАЧАВА че е бил мъртъв или близо до смъртта. Това просто беше положението, което бе пожелал да заеме на върха. Той попита дали сме били тук преди и Дейв Уотсън му каза, че той е тук за първи път, но Лхакпа и аз сме били тук и преди. Мисля, че той ни снима няколко пъти, но не съм сигурен. Повтарям, НА ВРЪХ ЕВЕРЕСТ НИЕ НЕ БЯХМЕ С ХРИСТО, А С ДРУГ БЪЛГАРИН, КОЙТО ИЗКАЧИ ЕВЕРЕСТ ПЪРВИ НА ТОЗИ ДЕН И БЕШЕ ВТОРИ ОТ СВОЯТА ЕКСПЕДИЦИЯ (аз няма да му споменавам името) (Дойчин Боянов, бел.ред.). Този алпинист се завърна безопасно в ABC (предния базов лагер, бел.ред.). Аз говорих с него и с друг член от неговата експедиция, единствения говорещ английски тази сутрин. Попитах българина дали има някакъв спомен, че сме се срещнали на върха. Отговорът му беше отрицателен. Дан Локнър и Гилермо Каро бяха там, когато попитах българина - и българският преводач беше там - по-късно той отиде пред българските медии и каза: (за мен) “ТОЙ ИМА ЛОША РЕПУТАЦИЯ И НЕ ТРЯБВА ДА МУ СЕ ВЯРВА”. Тъй като не знам кой е дал такава информация на този човек, очевидно той не знаеше, че аз току-що бях участвал в свалянето на алпинист от 8300 м, че през 2002 г. аз помогнах на един немски алпинист да слезе от "Зоната на смъртта" и той оживя благодарение на моите усилиям;не знаеше, че през 1999 г. участвах в спасителна операция на един украински алпинист и през същата година аз бях единственият, който не беше шерп и който смъкна до BC (базовия лагер, бел.ред.) почти умрял японски алпинист, който оцеля, прибра се в Япония, а в края на експедицията се върна в Непал, за да благодари на мен и на другите, че сме му спасили живота.

Този човек бърза да ме критикува, без да има доводи, позовавайки се на българските медии. Бях ли аз, или някой друг отговорен за смъртта на българския алпинист на 20-ти май? Вероятно цялата структура и организация на експедицията трябва да бъде разгледана от медиите: защо българските алпинисти са тръгнали без кислород? Това решение у дома в България ли са го взели (купили ли са били кислород?), или решението е било взето в горната част на Еверест от отделни алпинисти? Това не е моя работа, аз взех такова решение преди, то беше мое и аз бях отговорен за всичко, което последва, за добро или за лошо. От една страна, аз напълно се възхищавам на онези, които се стремят към по-чисто изкачване и нови маршрути. От друга аз не мога да си представя болката, което това предизвиква, ако нещата се объркат. АЗ ПРОСТО НЯМАМ ТАКЪВ ОПИТ, но това се случи на българската експедиция. Те загубиха член на своя екип и това не може да се окачестви като успех, ако някой го е грижа за Христо. Спомням си как през 1999 г. украинският национален отбор загуби член и едва не загуби втори, но въпреки това те се прибраха у дома и обявиха: ПОБЕДА. Според мен доста кисела. Това е същата философията, като доктрината, която Съветският съюз налагаше на Източния блок: "ЕДИН МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОЖЕРТВАН ЗА ДОБРОТО НА КОЛЕКТИВА." Аз се надявам, че българите отдавна са изоставили тази болна доктрина и виждат мъката, която семейството на Христо преживява.

Срещнах Христо, докато слизах от върха между Второ и Трето стъпало, той се изкачваше нагоре, бавно, много бавно (нормално на тази височина и без кислород), името му беше написано с черен маркер в горната част на левия ръкав на якето му, така че не е възможно да има грешка от моя страна, аз дори му споменах името: “Христо, по-добре слез надолу с нас!" Но той не отговори, той почиваше (стоеше) и поклати отрицателно глава. Погледнах го в очите, той изглеждаше толкова уморен. Той продължи напред, нагоре. Това беше последният път, когато го видях. Гилермо Каро е бил на върха с него и Христо му е направил снимките на върха. Каро е тръгнал надолу и той каза, че е оставил Христо на върха. Каро също каза, че той [Каро] е бил по пътя надолу от Второ стъпало, когато Христо е бил в горната част на снежната пирамида и също така каза, че той сигурно е стигнал до Второ стъпало по тъмно. Тъй като те бяха последните алпинисти в планината този ден, Каро бе последният човек, който го е видял жив. Тялото на Христо е било намерено в седнало положение на върха на Второ стъпало.

Срамно ще е да съдя Христо оттук или откъдето и да е. Той направи това, което можа при дадените обстоятелства и мога да ви уверя, че той направи всичко което можеше, за да спаси живота си. Той просто заложи всичко, което имаше, и загуби.

Никога няма да стане известно какво е преживял. Може да е имал стомашно разстройство, което да е лишило тялото му от ценни течности. Може да е имал стомашни болки, изкълчен глезен или прекалено измръзнал телесен мускул, за да се движи. Може да е получил удар, сърдечен пристъп или може би просто му е свършила енергията. Освен ако тялото не бъде свалено долу и не се извърши аутопсия, всички спекулации ще продължат, също както при Проданов. Не внушавам, че това трябва да се случи, аз желая да се осъществят всички желания на семейството му.

Вместо да сочат с пръст и да търсят лесни отговори, хората и медиите в България, и всички останали, на които им пука, трябва да обърнат внимание на фактите, а не на клюките.

В "Зоната на смъртта" вие сте отговорен морално и другояче само за себе си. Аз разбирам, че хората, които никога не са се качвали на такава надморска височина, не могат да приемат тези “правила”, като мислят, че просто не е човешко да оставиш някого на такава надморска височина.

В широко разпространената книга “В разредения въздух” Роб Хол загубва живота си, оставайки с клиента си. Той умря геройски и името му винаги ще се помни. Но той е мъртъв и семейството му въобще не е щастливо. Как можеш да помагаш, ако никой не те моли за това? Трябваше ли да закача моя карабинер за Христовия. Кой съм аз, че да решавам кой да се катери и кой не? Това са неща, които не могат да се проумеят.

Хората, които ме критикуват, нямат представа какво усилие е необходимо, за да се свали човек жив от такава височина, колко много, много готови на смърт хора са нужни, за да спасят някой, който така или иначе може да не оцелее. И защо е необходимо аз да губя живота си заради стила на изкачване на друг? Инстинктът за самосъхранение е плод на човешката еволюция и за някои хора това е най-трудното нещо за постигане в живота. Освен ако животът ви не е застрашен, не съдете другите. И имайте в предвид, че на такава височина човек мисли с това, което е останало да функционира от мозъка му.

Не ставайте жертва на винаги жадните за драматични репортажи медии, какъвто е и този за Христо. Вместо това почетете живота му, като не го съдите. Той е знаел по-добре. Вместо това направете нещо. Помогнете на семейството му да преживее тази трагедия. Изпратете им чек - може би той им е нужен. Те може да искат да го свалят долу и да му устроят достойно православно погребение. Нека разказът за случилото се бъде написан от компетентни хора, а не от сезонни писачи във вестници. Както казват те: НЯМА КРЪВ, НЯМА НОВИНА.
Това просто ме отвращава.

Бог да се смили над душата на Христо.

Поздрави,
Джордж Димареску (George Dijmarescu)

Превод по поръчка на Climbing Guide

Към оригиналната статия в everestnews.com

Към предишния материал за експедицията в Climbing Guide

--------------------------------
* Climbing Guide публикува цялата статия в дословен превод (изпуснат е само първият параграф, в който Димареску описва завръщането си в Америка). Подчертаните думи и думите с главни букви са като в оригинала.