2712.2003
Последният годишник съдържа 490 страници във формат 15 x 22,5 см. За първи път той включва около дузина цветни карти, някои изработени на базата на сателитни снимки. Първата му част – около 160 страници, представлява илюстровани разкази за най-важните експедиции през отминалата година. Най-обширна е частта с къси бележки и информации (макар понякога до три страници със снимките) – общо 240 страници.
Към тях се прибавя солидна порция от 30 страници (!), посветени на рецензии за излезли през 2003-а книги.
Няколко страници са посветени на раздялата с известни личности от света на планинарството, алпинизма и катеренето и на живота в регионалните секциите на American Alpine Club. Томът завършва с индекс от 11 страници. Всичко това заедно създава традиционното впечатление и подсилва традиционното убеждение, че “American Alpine Journal” от няколко десетилетия е най-авторитетният и най-меродавният алпийски годишник в света. Той е безплатен за няколкото хиляди члена на American Alpine Club, а за всички останали струва около 30 долара заедно с пощенските разходи за получаването му. Тази стойност – в зависимост от местоживеенето и начина на разплащане – представлява около 30 до 60% от годишния членски внос за ААС, която по принцип включва и целогодишна планинска застраховка.
Годишникът се занимава изключително със “significant climbs”, което означава, че повторенията дори на най-известните маршрути биват отбелязвани само в бележка със статистически характер (и то когато става дума за Хималаите). Много повече място се отделя на повторните изкачвания, които поправят стила на предшествениците. Обширна територия се отделя на интересните опити, особено ако авторите са ги описали интересно. Годишникът предпочита разкази от първа ръка и ако авторът е прекалено лаконичен, редакцията се старае да подчертае ранга на постижението чрез илюстративния материал.
Почти няма материали от Алпите и от други планини, които не изискват експедиционен подход (последният е от 2002 г. за изкачване в Доломитите без осигуровка, но веднага трябва да добавим, че когато трябва, се посочват постижения от далеч по-ниски планини – като например зимния солов траверс по билото на Татрите на словака Павол Похили).
В разглежданият годишник правят впечатление две неща. Първото се отнася за огромна територия, за която до този момент българи дори не са помисляли. От 160 страници посветени на статии за планините, една трета или 50 страници са отделени на Трансхималаите (Нанчен Тангла, ок. 7200 м) и на планините в китайската провинция Съчуан. Те включват материала на Тамоцу Накамура (Tamotsu Nakamura), подобен до познатия от майския (2003 г.) брой на японския бюлетин “Japanese Alpine News”, но с карти въз основа на сателитни снимки. Към него се прибавят рапорти от експедициите на такива алпинисти като Мик Фаулър (Mick Fowler) и Пол Ремсдън (Paul Ramsden), които преминаха леден тур в дясната част на впечатляващата стена на Сигунянг (Siguniang, 6250 м), която много прилича на Чангабанг в Гархвалските Хималаи, а така също на познатите от Транго и Бафинова Земя Джарид Оугдън и Марк Синът (Jared Ogden, Mark Synott) от изкачването им по стената Джарджинджабо (Jarjinjabo, 5812 м). Много от върховете в този район имат снежното очарования на Андите – като например Каджакиао или Джаджачо (6447 м), наричан “Матерхорн на Нанчен Тангла – но са доста по-високи. Ще припомним, че по тези места се намират една от най-значителните денивелации – на седемхилядниците Намча Барва (до немного отдавна най-високия девствен връх в света) и посочвания за конкурент на Еверест като най-висок в света Миня Конка (Миниянг Кангкар) спрямо долината на река Брахмапутра.
Сред интересните статии не бива да се отминава тази за източната стена на планината Сабя в Северен Урал, която предлага big wall climbing по почти отвесна 800-метрова стена (структурата на скалата – ако се съди по снимките – много прилича на Тролвеген в Норвегия). Между късите информации една буди много голям интерес – за проникването на руснаци в районите на юг и изток от Пик Победа в Тян-Шан. Тези доскоро недостъпни места създават условия за богата “жътва” от изключително трудни и престижни първи изкачвания. Досега в тези райони са ходили само японци, които в рамките на пет експедиции са изкачили два върха с височина около 6500-6600 метра. В най-близко бъдеще може да се очаква повишена активност на руснаците и на управляваните от тях агенции, които до момента безмилостно експлоатираха района на Хан Тенгри.
В САЩ за стенни изкачвания “узряха” няколко върха в района Arrigetch в средата на Планините Бруукс (Brooks Mountains) – с размерите и изгледа на Пиц Бадиле (Piz Badile), дори има един със същото име, изписвано с двойно “l”. По тези места се катери от 60 години, но едва напоследък започват опитите по най-големите стени, както по южната стена на споменатия Badille.
Българските алпинисти не бива да пропускат появяващите се шансове за наистина пионерски първи изкачвания в труднодостъпни и обвити в тайнственост планински райони – така, както вече се е случвало с най-високите върхове на планинския възел Матча в Памиро-Алай в началото на 70-те години на ХХ век, а още по-рано в Афгански Хиндукуш.
Годишникът съдържа бележки за няколко изкачвания по 800-метровата стена El Gigante в Мексико, споменавана в сайта www.climbingguidebg.com с премиерния маршрут на Щефан Гловач. Тази стена е повод за по-широка дискусия за етиката и логиката на катеренето по повод прокарването чрез обилно забиване на спитове отгоре надолу през 2002 г. на маршрута от 28 въжета „Logical Progression” (5.12). То е наречено “изнасилване на стената със спитове” (дословно rap-bolted). В него е участвал и дизайнерът на ”Climbing”. Маршрутът дори не върви право нагоре, на едно място траверсира напряко и пресича вече съществуващ. След статията на авторите на маршрута е поместено писмо на самия Александър Хубер, който умее добре да си служи със спитовете. Той заявява – сега внимание! – че ще финансира акцията за избиването им! Той пише, че по този начин настъпва десакрализация, профанация и опошляване на приключението, особено в най-дивите и най-затънтените кътчета на национален парк, където е разположен изкачвания досега винаги отдолу El Gigante. Темата е гореща и актуална и за нас и си струва да бъдат преведени десетте страници с неколкостотин мнения, сред които са – заставащите генерално на страната на приключението – най-големи катерачи по големите стени: Курт Алберт, Крис Бонингтън и Ройъл Робинс. Последният предупреждава с досада, че ако този маршрут продължи да съществува, ще се появят много други подобни турове, “единствено в името на навирените носове” (“thumbing noses”) на техните автори.
Този пример е показателен за значението на обсъжданата в годишника т. нар “Тиролска декларация”, обявена през 2002 г. в Инсбрук, където под егидата на ЮИАА се събраха неколкостотин най-добри катерачи в света. Конференцията беше финал на петгодишните усилия за създаване на “Планинарски кодекс за етични действия” (The Tyrol Declaration of Best Practice in Mountain Sports). Например, точка 8 от него третира въпросите за стила, точка 9 – принципите за прокарване на новите маршрути, а точка 10 – взаимоотношенията със спонсорите. Късото, емоционално въведение “Freedom, with Boundaries” в AAJ – 2003 е написано от Том Фрост, един от водещите лектори на срещата в Инсбрук, сред които бяха също така Меснер, Бонингтън, Дъг Скот, Алекс Хубер и Хайнц Цак.
В годишника за 2003 г. има и една приятна изненада с български адрес - информация в секцията "Climbs and Expeditions" за британско-българо-американската премиера на Ан Арънз, Джон Харлин - младши, Роджър Пейн и Николай Петков в района на Големия каньон:
Comanche Point, Comanche Ridge. In November 2000 while hiking the Escalante Route, I couldn’t take my eyes off the long skinny arête ascending from Tanner Rapids on the Colorado River all the way to the Grand Canyon’s South Rim on Comanche Point (7073’). As the Colorado River lies at 2,700’ at the rapids, the full ridge is about 4,400 feet tall and spans over 1.5 horizontal miles. Alas, the lower buttresses can easily be bypassed, and only 2,400 vertical feet require technical climbing--in about half a horizontal mile. on inquiry, a local desert rat (who had paraglided from Comanche Point to the Colorado River) told me that no one had climbed from the inner canyon to the rim anywhere in the entire multi-mile-long Palisades of the Desert. A prominent 200-foot spire near the top had been climbed (Comanche Point Pinnacle, A1 or 5.12) by rappelling in from the rim. He said that on my proposed route I should expect “a lot of rotten rock, and a really good adventure.”
As it turned out, the rock is often solid sandstone and limestone, with a liberal sprinkling of decomposing layers. Comanche Ridge came in at about 17 belayed or simul-climbed pitches, plus considerable 3rd and 4th class scrambling. on October 6, 2002, immediately following the UIAA General Assembly meetings in Flagstaff, Anne Arrans (UK), Roger Payne (UK), Nikolay Petkov (Bulgaria), and I (U.S.) hiked the Tanner Trail to the Tanner Rapids on the Colorado River and spent the night. The next morning we gained the wall at about 4400’ at the back of the scooped wall just above a rockslide. The entrance overhang had a 5.10 move, followed by scrambling, a 5.8 corner, then easy 5th class along the ridgecrest. The knife-edge ridge (Annie’s Arête) was broken by short buttresses (50 to 250 feet each) offering 5.7 to 5.9 climbing. We bivied on a huge ledge in the middle of the red band after about 9 pitches. At the top of the red band we bypassed a couple of beautiful 5.11-looking cracks on the buttress via a 5.7 corner to the left, then scrambled to the left side of the huge greenish buttress, which we climbed in 3 full pitches of 5.9 to 5.10 (we bypassed the dangerous sofa-sized Monster Pillar via a thin crack on the left). We then moved left to steep scrambling, crossed the ridge at Comanche Point Pinnacle, and continued to the summit via 5.7 to 5.8 cracks, along with a couple sections of scrambling. We arrived on top just as the sun went down on the second day of climbing, thus avoiding a waterless night out. Six or so miles of cross country and dirt road in the dark lead back to Desert View. I think the route is well worth repeating by anyone with a taste for big alpine-style ridges in a spectacular desert environment, provided they don’t mind some portable handholds.
--John Harlin III, Hood River Crag Rats, AAC
Петър Атанасов
По материали на AAC
Към тях се прибавя солидна порция от 30 страници (!), посветени на рецензии за излезли през 2003-а книги.
Няколко страници са посветени на раздялата с известни личности от света на планинарството, алпинизма и катеренето и на живота в регионалните секциите на American Alpine Club. Томът завършва с индекс от 11 страници. Всичко това заедно създава традиционното впечатление и подсилва традиционното убеждение, че “American Alpine Journal” от няколко десетилетия е най-авторитетният и най-меродавният алпийски годишник в света. Той е безплатен за няколкото хиляди члена на American Alpine Club, а за всички останали струва около 30 долара заедно с пощенските разходи за получаването му. Тази стойност – в зависимост от местоживеенето и начина на разплащане – представлява около 30 до 60% от годишния членски внос за ААС, която по принцип включва и целогодишна планинска застраховка.
Годишникът се занимава изключително със “significant climbs”, което означава, че повторенията дори на най-известните маршрути биват отбелязвани само в бележка със статистически характер (и то когато става дума за Хималаите). Много повече място се отделя на повторните изкачвания, които поправят стила на предшествениците. Обширна територия се отделя на интересните опити, особено ако авторите са ги описали интересно. Годишникът предпочита разкази от първа ръка и ако авторът е прекалено лаконичен, редакцията се старае да подчертае ранга на постижението чрез илюстративния материал.
Почти няма материали от Алпите и от други планини, които не изискват експедиционен подход (последният е от 2002 г. за изкачване в Доломитите без осигуровка, но веднага трябва да добавим, че когато трябва, се посочват постижения от далеч по-ниски планини – като например зимния солов траверс по билото на Татрите на словака Павол Похили).
В разглежданият годишник правят впечатление две неща. Първото се отнася за огромна територия, за която до този момент българи дори не са помисляли. От 160 страници посветени на статии за планините, една трета или 50 страници са отделени на Трансхималаите (Нанчен Тангла, ок. 7200 м) и на планините в китайската провинция Съчуан. Те включват материала на Тамоцу Накамура (Tamotsu Nakamura), подобен до познатия от майския (2003 г.) брой на японския бюлетин “Japanese Alpine News”, но с карти въз основа на сателитни снимки. Към него се прибавят рапорти от експедициите на такива алпинисти като Мик Фаулър (Mick Fowler) и Пол Ремсдън (Paul Ramsden), които преминаха леден тур в дясната част на впечатляващата стена на Сигунянг (Siguniang, 6250 м), която много прилича на Чангабанг в Гархвалските Хималаи, а така също на познатите от Транго и Бафинова Земя Джарид Оугдън и Марк Синът (Jared Ogden, Mark Synott) от изкачването им по стената Джарджинджабо (Jarjinjabo, 5812 м). Много от върховете в този район имат снежното очарования на Андите – като например Каджакиао или Джаджачо (6447 м), наричан “Матерхорн на Нанчен Тангла – но са доста по-високи. Ще припомним, че по тези места се намират една от най-значителните денивелации – на седемхилядниците Намча Барва (до немного отдавна най-високия девствен връх в света) и посочвания за конкурент на Еверест като най-висок в света Миня Конка (Миниянг Кангкар) спрямо долината на река Брахмапутра.
Сред интересните статии не бива да се отминава тази за източната стена на планината Сабя в Северен Урал, която предлага big wall climbing по почти отвесна 800-метрова стена (структурата на скалата – ако се съди по снимките – много прилича на Тролвеген в Норвегия). Между късите информации една буди много голям интерес – за проникването на руснаци в районите на юг и изток от Пик Победа в Тян-Шан. Тези доскоро недостъпни места създават условия за богата “жътва” от изключително трудни и престижни първи изкачвания. Досега в тези райони са ходили само японци, които в рамките на пет експедиции са изкачили два върха с височина около 6500-6600 метра. В най-близко бъдеще може да се очаква повишена активност на руснаците и на управляваните от тях агенции, които до момента безмилостно експлоатираха района на Хан Тенгри.
В САЩ за стенни изкачвания “узряха” няколко върха в района Arrigetch в средата на Планините Бруукс (Brooks Mountains) – с размерите и изгледа на Пиц Бадиле (Piz Badile), дори има един със същото име, изписвано с двойно “l”. По тези места се катери от 60 години, но едва напоследък започват опитите по най-големите стени, както по южната стена на споменатия Badille.
Българските алпинисти не бива да пропускат появяващите се шансове за наистина пионерски първи изкачвания в труднодостъпни и обвити в тайнственост планински райони – така, както вече се е случвало с най-високите върхове на планинския възел Матча в Памиро-Алай в началото на 70-те години на ХХ век, а още по-рано в Афгански Хиндукуш.
Годишникът съдържа бележки за няколко изкачвания по 800-метровата стена El Gigante в Мексико, споменавана в сайта www.climbingguidebg.com с премиерния маршрут на Щефан Гловач. Тази стена е повод за по-широка дискусия за етиката и логиката на катеренето по повод прокарването чрез обилно забиване на спитове отгоре надолу през 2002 г. на маршрута от 28 въжета „Logical Progression” (5.12). То е наречено “изнасилване на стената със спитове” (дословно rap-bolted). В него е участвал и дизайнерът на ”Climbing”. Маршрутът дори не върви право нагоре, на едно място траверсира напряко и пресича вече съществуващ. След статията на авторите на маршрута е поместено писмо на самия Александър Хубер, който умее добре да си служи със спитовете. Той заявява – сега внимание! – че ще финансира акцията за избиването им! Той пише, че по този начин настъпва десакрализация, профанация и опошляване на приключението, особено в най-дивите и най-затънтените кътчета на национален парк, където е разположен изкачвания досега винаги отдолу El Gigante. Темата е гореща и актуална и за нас и си струва да бъдат преведени десетте страници с неколкостотин мнения, сред които са – заставащите генерално на страната на приключението – най-големи катерачи по големите стени: Курт Алберт, Крис Бонингтън и Ройъл Робинс. Последният предупреждава с досада, че ако този маршрут продължи да съществува, ще се появят много други подобни турове, “единствено в името на навирените носове” (“thumbing noses”) на техните автори.
Този пример е показателен за значението на обсъжданата в годишника т. нар “Тиролска декларация”, обявена през 2002 г. в Инсбрук, където под егидата на ЮИАА се събраха неколкостотин най-добри катерачи в света. Конференцията беше финал на петгодишните усилия за създаване на “Планинарски кодекс за етични действия” (The Tyrol Declaration of Best Practice in Mountain Sports). Например, точка 8 от него третира въпросите за стила, точка 9 – принципите за прокарване на новите маршрути, а точка 10 – взаимоотношенията със спонсорите. Късото, емоционално въведение “Freedom, with Boundaries” в AAJ – 2003 е написано от Том Фрост, един от водещите лектори на срещата в Инсбрук, сред които бяха също така Меснер, Бонингтън, Дъг Скот, Алекс Хубер и Хайнц Цак.
В годишника за 2003 г. има и една приятна изненада с български адрес - информация в секцията "Climbs and Expeditions" за британско-българо-американската премиера на Ан Арънз, Джон Харлин - младши, Роджър Пейн и Николай Петков в района на Големия каньон:
Comanche Point, Comanche Ridge. In November 2000 while hiking the Escalante Route, I couldn’t take my eyes off the long skinny arête ascending from Tanner Rapids on the Colorado River all the way to the Grand Canyon’s South Rim on Comanche Point (7073’). As the Colorado River lies at 2,700’ at the rapids, the full ridge is about 4,400 feet tall and spans over 1.5 horizontal miles. Alas, the lower buttresses can easily be bypassed, and only 2,400 vertical feet require technical climbing--in about half a horizontal mile. on inquiry, a local desert rat (who had paraglided from Comanche Point to the Colorado River) told me that no one had climbed from the inner canyon to the rim anywhere in the entire multi-mile-long Palisades of the Desert. A prominent 200-foot spire near the top had been climbed (Comanche Point Pinnacle, A1 or 5.12) by rappelling in from the rim. He said that on my proposed route I should expect “a lot of rotten rock, and a really good adventure.”
As it turned out, the rock is often solid sandstone and limestone, with a liberal sprinkling of decomposing layers. Comanche Ridge came in at about 17 belayed or simul-climbed pitches, plus considerable 3rd and 4th class scrambling. on October 6, 2002, immediately following the UIAA General Assembly meetings in Flagstaff, Anne Arrans (UK), Roger Payne (UK), Nikolay Petkov (Bulgaria), and I (U.S.) hiked the Tanner Trail to the Tanner Rapids on the Colorado River and spent the night. The next morning we gained the wall at about 4400’ at the back of the scooped wall just above a rockslide. The entrance overhang had a 5.10 move, followed by scrambling, a 5.8 corner, then easy 5th class along the ridgecrest. The knife-edge ridge (Annie’s Arête) was broken by short buttresses (50 to 250 feet each) offering 5.7 to 5.9 climbing. We bivied on a huge ledge in the middle of the red band after about 9 pitches. At the top of the red band we bypassed a couple of beautiful 5.11-looking cracks on the buttress via a 5.7 corner to the left, then scrambled to the left side of the huge greenish buttress, which we climbed in 3 full pitches of 5.9 to 5.10 (we bypassed the dangerous sofa-sized Monster Pillar via a thin crack on the left). We then moved left to steep scrambling, crossed the ridge at Comanche Point Pinnacle, and continued to the summit via 5.7 to 5.8 cracks, along with a couple sections of scrambling. We arrived on top just as the sun went down on the second day of climbing, thus avoiding a waterless night out. Six or so miles of cross country and dirt road in the dark lead back to Desert View. I think the route is well worth repeating by anyone with a taste for big alpine-style ridges in a spectacular desert environment, provided they don’t mind some portable handholds.
--John Harlin III, Hood River Crag Rats, AAC
Петър Атанасов
По материали на AAC
Добави коментар