Днес се навършват 70 г. от първото изкачване по “Стената на смъртта” на Айгер (Eiger), в района на Бернер Оберланд (Berner Oberland), Швейцарските Алпи. Този връх е висок само 3970 м. Но има изключително място в историята на алпинизма, но и в сърцата на всички алпинисти и планинари.



Северната стена в цялото й великолепие

За да разберем неговата магия и мистерията му, трябва да се върнем няколко десетки години назад или още по-добре – в средата на XIX век, признат от мнозина за “златното столетие” на алпинизма. Айгер сравнително дълго остава встрани от вниманието на тогавашния катерачен елит. Неговата относително малка височина е причината в този период да бъде разглеждан като недостатъчно атрактивна цел

През XIX век британците започват да реализират своя план за овладяване на Алпите, записвайки връх след връх в актива си. Около 1880 г. повечето от най-високите алпийски върхове вече имат премиерни изкачвания. И стигането до Айгер през 1858 г., за което пак ще стане дума, не е нищо повече от постигането на “резервна” цел и по онова време не намира достойно място в аналите на алпинизма. Едва по-късният интерес към Северната му стена, издигаща се над зелените поляни на Гринделвалд, и много дълго смятана за непристъпна и непреодолима, отваря една от най-драматичните и най-трагичните страници в човешките контакти с планините въобще.

Първото изкачване

Петер Борен
То се случва почти точно преди век и половина – на 11 август 1858 г. По западната стена до връхната точка на Айгер стигат ирландецът Чарлз Барингтън (Charles Barrington) и швейцарските гидове от Гринделвалд Кристиан Алмер (Christian Almer) и Петер Борен (Peter Bohren). Известни са твърде малко подробности за това събитие. Единственото свидетелство е писмото на Барингтън до брат му, написано 24 г. по-късно и публикувано в “English Alpine Journal”. Барингтън, който е жокей в родината си, имал силното желание да стъпи на Матерхорн. Но намирайки се през 1858 г. в околностите на Гринделвалд, нямал достатъчно пари, за да стигне до подножието на по-високия и далеч по-известен Матерхорн. Тогава срещнал планинските водачи Алмер и Борен.

Барингтън им разказал за своите изкачвания в Алпите и чистосърдечно признал, че сред тях няма нито едно забележително. С лека насмешка те му казали, че щом е така, следва да опита късмета си на Матерхорн или Айгер. Ирландецът приел предизвикателството и ги наел за опит на Айгер. След успеха в главата му отново се върнала мисълта за Матерхорн, но тъй като финансовите му възможности нямало как междувременно да се променят, той събрал багажа си и се върнал в родината си.

За самото изкачване се знае, че започнало от Венген, където днес се намира знаменитата ски-писта, около 03.00 часа преди разсъмване. Около обяд Барингтън, Алмер и Борен били на върха. Там прекарали около 10 минути и започнали спускане, защото времето се развалило. Слизането им отнело четири часа.

В споменатото писмо Барингтън представя себе си като лидер, който непрекъснато е трябвало да насърчава швейцарците. Но думите “швейцарците великодушно ми отстъпиха правото да бъда първият човек, стъпил на върха” са признание, че той едва ли наистина е свирил първа цигулка в свръзката.

Маршрутът преминава близо до ръба на Северната стена, от който Барингтън периодически бутал скални отломки и чувал грохота от тяхното разбиване някъде далеко в бездната, под облаците. Пътят бил маркиран с креда и с малки каменни пирамидки, за да може да бъде намерен на слизане.

Успехът е потвърден от група от около 30 души, с които тримата се разминават в основата на стената и които наблюдават първата част на придвижването им. Освен това от подножието е видян флагът, който ирландецът и швейцарските му гидове развяват на върха.

Първото зимно изкачване на Айгер е направено през 1890 г. от англичаните Мийд (Mead) и Уудроф (Woodroffe) с водачите Улрих Кауфман (Ulrich Kaufman) и Кристиан Жоси (Christian Jossi).

Nordwand = Mordwand
С времето отношението към планините започва да се променя. Катерачната техника се усъвършенства и след Първата световна война в Алпите се засилват елементите на съперничество и надпревара. През XIX век номер едно са алпинистите от Великобритания, които по това време отправят погледите си към Хималаите. А в Алпите се появяват немски, австрийски и италиански свръзки, снабдени с модерни за онова време клинове и карабинери, и започват да си поставят за цел изкатерването на онова, което до този момент е смятано за невъзможно и непристъпно. Удря часът на големите северни стени.


Много бързо в полезрението им попада Северната стена на Айгер, която се врязва дълбоко в съзнанието на всеки, който поне веднъж е заставал в подножието й. Въпреки опитите тя остава девствена до 30-те години на XX в. Появяват се нови маршрути - по западното било, по гребена Мителлеги (Mittellegi), но те са много далеко от истината. А последният – на д-р Ханс Лаупер (Hans Lauper) и Алфред Цюрхер (Alfred Zurcher) през 1932 г. от североизток, само се докосва до същинската стена.

Първият сериозен опит за атака по Северната стена е предприет от мюнхенската свръзка Макс Зедлмайер (Max Sedlmayer) и Карл Мерингер (Karl Meringer) през 1935 г. Те тръгват на 21 август, но три дни по-късно мъглите, които обвиват Стената, правят проследяването на тяхното придвижване невъзможно. След три седмици замръзналите тела на двамата алпинисти са забелязани от самолет на 3300 м, на мястото, което по-късно в наречено Бивака на смъртта...

През юли 1936 г. е предприет следващия опит от немците от Берхтесгаден Андреас Хинтерщойсер (Andreas Hinterstoisser)-Тони Курц (Toni Kurz) и австрийците Вили Ангерер (Willy Angerer) и Еди Райнер (Edi Rainer). Забелязани са от кантонера на зъбчатата железница на спирката Юнгфрайох (Jungfraujoch), когато се намират на около 150 м от Щоленлох (Stollenloch) – прозорците на тунела, пробит в снагата на Айгер и водещ към Юнгфрау. Железничарят тръгва да им свари кафе, а когато се връща на стената е само Курц – останалите са пометени от лавина. Курц остава да виси на въжето един ден и една нощ. Когато спасителите стигат само на 50 м от него, ужасното време ги принуждава да прекратят усилията си и ги оставят на произвола на съдбата още една нощ. На следващият ден бурята продължава да беснее. Курц умира само на пет метра от протегната ръка на стигналия най-близо до него спасител...


Трагичният край на Тони Курц

Тези трагични инциденти стават причина Nordwand (Северната стена) да започне да бъде наричана Mordwand (“Стената на смъртта”). Но това ни най-малко не уплашва поредните желаещи да премерят сили с най-голямото катерачно предизвикателство в света. На следващата година се появяват нови свръзки, но и техните усилия остават без резултат. Но се случва и едно изключително важно събитие, което предизвиква прелом в дотогавашната история. Немецът Лудвиг (Вигерл) Фьорг (Ludwig Vörg) и австриецът Матиас Ребич (Mathias Rebitsch) преодоляват две трети от стената и успяват – за първи път – без усложнения да се върнат. При това от Бивака на смъртта.

Лошата слава и мрачният ореол на страховитата стена – колкото и парадоксално да звучи – засилват интереса към нея. До такава степен, че местните швейцарски гидове създават сдружение, което декларира официално, че “няма да спасява безумците, които атакуват Мордванд”. А местните власти на кантона Берн издават официална забрана за изкачвания по Стената-убиец.

Успехът
През юли 1938 г. на интервал от един ден по стената тръгват две свръзки. Първи са австрийците Хайнрих Харер (Heinrich Harrer) и Фриц Каспарек (Fritz Kasparek), но тъй като имат само един чифт котки (на Каспарек) се придвижват бавно. На втория ден, виждайки бързащата след тях свръзка, оставят въже като парапет на едно от ключовите места - нар. Траверс на Хинтерщойсер. Благодарение на него следващите ги немци Андерл Хекмайр (Anderl Heckmair) и Лудвиг Фьорг (Ludwig Vörg) бързо ги настигат.

Четиримата решават да обединят силите си от този момент. Водени от най-силния и най-опитния – Андерл Хекмайр, те работят задружно и всеотдайно за преодоляване на всички трудности и първи стигат до върха, оставяйки зад себе си Стената на смъртта.

Но не всичко е безоблачно и безпроблемно, а начинанието едва не завършва с поредната трагедия, когато при преодоляването на т. нар. Паяк – ледено поле с горната част на стената, върху тях се стоварва лавина. За щастие, всички имат достатъчно сили, за да не позволят да бъдат повлечени в бездната.


Харер, Каспарек, Хекмайр и Фьорг след успеха по “Мордванд”

Отзвукът от успеха е невероятен. Имената на четиримата стават известни на целия свят, а те самите се превръщат в национални герои на Третия райх (на 12 март 1938 г. е станал факт т. нар. аншлус – присъединяването на Австрия към Германия). Те са приети на специална аудиенция от фюрера Адолф Хитлер, който им връчва награди. А събитието е използвано от нацистката пропаганда за възхвала на арийската раса. Този факт много по-късно е използван за нападки към останалите живи Хекмайр и преди всичко Харер. Но просто всички забравят, че всяка власт обича да флиртува с най-добрите спортисти и че инициативата за контакт между властимащи и политици, от една страна, и спортисти, от друга винаги, произтича от страна на първите. И някога, и сега.

А съдбата не спестява нито едно изпитание за героите от Айгер. В своята непреведена на български книга “Die weisse Spinne. Die Geschichte der Eiger-Nordwand” (“Белият паяк. История на Северната стена на Айгер”) Харер пише: “Вигерл (Лудвиг) Фьорг – силен, спокоен, великолепен алпинист, загина през 1941 г., по време на Втората световна война. Фриц Каспарек – слънчевото дете, което така безметежно вярваше в живота и само с присъствието си създаваше радост на хората, загина през 1954 г., падайки със снежна козирка от върховото било на Салкантаи в Перу”.

Андерл Хекмайр, който воюва през цялата война, почина на 7 февруари 2005-а. Само две години не му стигнаха до столетието.

Самият Хайнрих Харер бе не само знаменит алпинист, изследовател и пътешественик, учител и приятел на сегашния 14-ти Далай Лама, но и не по-малко талантлив и известен писател. Най-популярните му книги – “Седем години в Тибет” (“Sieben Jahre in Tibet”, 1954) и “Белият паяк. История на Северната стена на Айгер” (“Die weisse Spinne. Die Geschichte der Eiger-Nordwand”, 1961), познати повече с английските си заглавия “Seven Years in Tibet” и “The White Spider”, са преведени на над 40 езика и веднага след появата си се превръщат в световни бестселъри. По първата от тях през 1997 г. Жан-Жак Ано засне едноименния филм с Брад Пит в ролята на Харер, който дълго не слезе от световните екрани. Харер почина на 7 януари 2006 г. в болницата на Фрийзах (Австрия), на 93-годишна възраст.

Трагичната и болезнена история на Северната стена на Айгер произтича в голяма степен от нейния характер. Хлътнала, със северно изложение, тя се характеризира с удивително нестабилно и непостоянно време. Дори през по-голямата част на лятото е в сянка. А през зимата остава почти недокосната от слънчевите лъчи. Средният й наклон е 70 градуса, а височината й – 1800 м. Дължината на Класическия маршрут (заради лавирането по Стената) е близо 4 км. Комбинацията от обективни опасности, технически трудности и крайно лоши метеорологични условия превръща всеки опит за изкачване по нея в истинска битка за оцеляване.

Първото зимно изкачване
Естествена следваща крачка напред е първото зимно преодоляване на знаменитата стена. От 6 до 12 март 1961 г. успяват да го направят немците Тони Хибелер (Toni Hiebeler), Антон Кинсхофер (Anton Kinshofer, същият, чието име носи най-популярният маршрут на Планината-убиец Нанга Парбат) и Андреас Манхардт (Andreas Mannhardt). Интересно е, че нито един от тях няма лятно изкачване преди това. Подготовката за опита е пазена в пълна тайна, а ключов елемент е изчакването на период от оптимално време, защото почти всяко негово влошаване в онзи период означава трагична развръзка.

Немците тръгват по стената на 1 март, но бързо се отказват, защото започва снежна буря. Вторият опит на 6 март също е предприет без никаква предварителна разгласа. Свръзката е забелязана по стената едва на 8 март, на около 3000 м, след преминаването на около една трета от маршрута. На 10 март започва ново влошаване на времето. Но Хибелер, Кинсхофер и Манхардт са в отлична форма и т. нар. Траверс на Боговете им отнема само един час, а Паяка – два часа. В 9.30 часа на 12 март първият от тях стъпва на върха. След слизането им в подножието настъпва истинска еуфория. Оказва се, че от 8 март, от момента, когато са били видени за първи път на Стената, всяка тяхна крачка е била следена от неколкостотинте гости на хотелите в Клайне Шайдег с мощни далекогледи и зрителни тръби. Тримата са посрещнати и поздравени от самия Хайнрих Харер.

За съжаление, само няколко седмици по-късно избухва скандал. Става ясно защо алпинистите са били забелязани да се катерят по Стената едва на 8 март, когато имат зад себе си долната част на маршрута. На яве излиза фактът, че изкачването е направено на части, което се смята за лош стил. Най-напред те преминават долните партии, след което се изтеглят през прозореца на тунела на зъбчатата железница към Юнгфрауйох и слизат в хотела. След една седмица изчакване на благоприятно време отново тръгват нагоре, но не от основата на Стената, а от тунела на железницата. Но дори и като се има предвид този факт, първото зимно изкачване на немците е огромен успех за времето си, помрачен отчасти заради стила, в който е постигнат.

Първото женско изкачване
Негова авторка е немската алпиниста Дейзи Фоог (Daisy Voog) в компанията на Вернер Битнер (Werner Bittner). Направено е от 1 до 3 септември 1964 г. и с с номер 15 сред успешните изкачвания по Стената. Първата чисто женска свръзка, която се справя със Мордванд, се състои от полякините Стефания Егерсдорф (Stefania Egierszdorff), Данута Гелнер (Danuta Gellner, днес Данута Вах, Danuta Wach) и Ванда Руткиевич. От 19 до 22 август 1973 г. те изкатерват маршрута на Хибелер и това е второто преминаване по него.

Българите и Айгер
Споменатите имена категорично доказват, че Айгер е бил и си остава тест за висше катерачно майсторство и “пропуск” за най-високите планини. Казаното се потвърждава и от имената на българите, които правят първите изкачвания на Айгер. Първият опит е на Иван Вълчев и Методи Савов през лятото на 1973 г. Спира ги лошото време. Но през 1975 г. се връщат – към тях се присъединява Спас Малинов – и се поздравяват с успех по Класическия маршрут на Хекмайр-Фьорг-Харер-Каспарек.

На 18 август 1978 г. споменатата тройка плюс Мария Христова стартира по т. нар. Японска диретисима (Японски директен маршрут). В резултат в актива на българския алпинизъм е записан един от най-трудните по онова време маршрути в Алпите, а Мария става първата българка, която се справя със Северната стена на Айгер и въобще с толкова голямо катерачно предизвикателство. А на Методи и Иван предстои да изиграят решителна роля в експедицията на Еверест през 1984 г. и да заемат водещо място в историята на българския спорт.
Както и Николай Петков, който с Иван Масларов, Димитър Начев и Кирил Тафраджийски през март 1985 г. е автор на първото българско зимно изкачване по Северната стена на Айгер и деветото въобще през този сезон по Класическия маршрут.
В алпинизма не се случва нищо случайно.

Вижте още:
https://www.climbingguidebg.com/article?jbid=1027

https://www.climbingguidebg.com/article?jbid=1022


Всички маршрути по стената днес